Размяната

44

Сряда, 25 май.

В девет сутринта Аби влезе в ресторанта на хотела и поиска да я настанят на същата маса. Последва сервитьора и леко изненадана установи, че Хасан Мансур го няма. Тя седна, поръча си кафе, сок, препечена филийка и конфитюр. Изпрати есемес на Мич за „добро утро“ и той отговори бързо. Аби не се учуди, че е буден по това време, защото през последния месец не беше спал и десет часа.

Добре облечена мароканска двойка седеше на най-близката съседна маса. Мъжът работеше за Кори и беше в екипа, охраняващ Аби. Той погледна към нея, но с нищо не показа, че регистрира присъствието ѝ.

Хасан най-сетне влезе, усмихна се широко и започна да се извинява. Забавил се заради натовареното движение и тъй нататък, ама какво хубаво време, нали? Поръча си чай и продължи да бъбри няколко минути, все едно двамата бяха туристи.

Аби изяде препечената филийка и се опита да успокои нервите си.

— Е, госпожо Макдиър, как стоят нещата?

Тя поне три пъти го беше помолила да я нарича Аби.

— Очакваме два превода тази сутрин и така сумата ще стане седемдесет и пет милиона, както обещах.

Неубедителен опит за намръщена гримаса, но беше ясно, че Хасан и клиентите му искат парите.

— Само че уговорката е за сто милиона, госпожо Макдиър.

— Да, известно ни е. Поискахте сто милиона и ние направихме всичко по силите си да ги осигурим, но така и не успяхме. Имаме само седемдесет и пет. Освен това непременно трябва да видя Джована, преди парите да бъдат преведени.

— И открихте сметка в „Тринидад Тръст“ съгласно инструкциите?

— Да — отговори тя и се включи в играта.

Знаеше, че той вече е осведомен. Банкерът му Соломон Фрик го беше информирал, че сметката е открита — така беше казал Дженингс на Мич. Фрик и банката му чакаха. Всичко беше подготвено. Богатството почти беше в ръцете му и Хасан трудно прикриваше възбудата си.

— Искате ли препечена филийка? — попита Аби.

На малък поднос имаше четири препечени филийки, намазани с масло. Той си взе една, благодари ѝ и я разчупи на две.

— Разполагаме с много време — каза Аби. — Има часове до крайния срок.

— Да, но клиентът ми все още иска сто милиона.

— И ние все така не можем да изпълним това изискване, господин Мансур. Много е просто. Седемдесет пет — или това, или нищо.

Хасан се намръщи на нещо — вероятно на мисълта да откажат сделката. Отпи от чая си и се помъчи да изглежда разтревожен, че нещата се разпадат. Известно време двамата само се хранеха, после той каза:

— Ето какъв е планът ни. Ще се срещна с вас във фоайето в четири следобед. Вие ще ме осведомите, че всички преводи са извършени и парите са приготвени. След това ще излезем заедно, ще отидем на безопасно място и вие ще видите Джована.

— Няма да напусна хотела.

— Както искате.

В 9:15 ч. пристигна превод от банка в Кипър. Десет милиона долара, както беше обещал Омар Челик, от филиал на „Ланнак“ в Хърватия. Мич, Стивън, Дженингс и Фрик се усмихнаха и си поеха дълбоко дъх. Дженингс и Фрик не знаеха цялата история. Нямаха представа къде ще отидат парите, нито за какво ще се използват. Предвид тревогата на адвокатите от „Скъли“ обаче беше ясно, че става дума за нещо изключително важно. Дженингс, британец до мозъка на костите си, подозираше, че е свързано със заложницата от „Скъли“, за която постоянно пишеха в пресата, но професионализмът го задължаваше да не разпитва. Работата му беше само да съветва клиента и да контролира пристигащите преводи и големия изходящ.

Мич се обади на Райли Кейси в Лондон, без да очаква да научи нещо конкретно, но въпреки това реши да попита:

— Къде са проклетите пари от американците?

Нищо чудно, че Райли нямаше представа какви ги вършат американците.

В 10:04 ч. пристигна превод от банка в Мексико Сити. Последната вноска от 15 милиона долара бе постъпила в сметката и сега оставаше въпросът какво да правят с парите. Соломон Фрик отиде в друг кабинет, за да се обади на клиента си и да съобщи добрата новина. Мич звънна на Аби, за да ѝ каже същото.

В 15:45 ч. Аби беше готова. Дойде преди два дни, но ѝ се струваше много по-отдавна. Чувстваше се като пленница в хотела, колкото и хубав да беше. Когато те е страх да излизаш и знаеш, че си под наблюдение, времето минава по-бавно.

В 16 ч. тя слезе във фоайето и се усмихна на Хасан. Край тях нямаше никого, но въпреки това той прошепна:

— Как са нещата?

— Без промяна. Имаме седемдесет и пет милиона.

Хасан се навъси по-скоро по задължение.

— Добре. Приемаме и чакаме да ги получим.

— Не и преди да видя Джована.

— Да, но за да я видите, трябва да излезете от хотела.

— Няма да изляза.

— В такъв случай имаме проблем. Твърде опасно е да я доведем тук.

— Защо?

— Защото не може да ви се вярва, госпожо Макдиър. Казахме ви да дойдете тук сама, но подозираме, че наблизо има ваши приятели, така ли е?

Аби се смути твърде силно, за да отговори бързо и да излъже убедително, и колебанието ѝ издаде истината.

— Ами не, не знам за какво говорите.

Хасан се усмихна и извади телефона си, поредния „Джакъл“. Протегна го пред нея и попита:

— Не познавате ли този човек?

Беше снимка на Кори, който излизаше от хотела. Разпознаваем дори със слънчевите очила и шапката с козирка. Браво на теб, Кори.

Аби поклати глава и каза:

— Не го познавам.

— Нима? — възкликна Хасан с противна усмивка, пъхна телефона обратно в джоба си и огледа фоайето. Още беше пусто. — Казва се Кори Галант — продължи тихо той — и работи в отдела за сигурност на фирма „Скъли и Пършинг“. Убеден съм, че го познавате добре. Той е в града с най-малко още двама местни агенти, на които смята, че може да има доверие. Е, госпожо Макдиър, не сме толкова глупави, че да доведем дамата в хотела. Няма да се хвана на тази въдица. Животът на Джована е в опасност. В момента към главата ѝ е насочено оръжие.

Въпреки смайването си Аби се постара да разсъждава трезво.

— Добре, казахте ми да дойда сама и аз го направих. Нямам нищо общо с появата на този човек тук и не съм виждала никакви местни агенти. Знаете, че пътувах сама, защото ме наблюдавахте. Направих всичко, което ме накарахте да направя.

— Ако искате да я видите, трябва да дойдете с мен.

Сред многобройните мисли на Аби най-настойчивата в момента беше: не съм обучена за това. Нямам представа какво да правя. Някак успя да повтори:

— Няма да напусна този хотел.

— Много добре, госпожо Макдиър. Вашият отказ излага на риск живота на Джована. Предлагам да ви заведа да я видите.

— Къде е тя?

— Недалече. Приятна разходка в приятен ден.

— Не се чувствам в безопасност.

— А как се чувства Джована според вас?

С пистолет, опрян в главата? Нямаше време за мислене или преговори.

— Добре, ще дойда, но отиваме пеша, не се качвам в превозно средство.

— Не съм споменавал такова нещо.

Излязоха от хотела през главния вход и завиха по оживена пряка. Аби знаеше, че хотелът се намира в центъра на града, близо до Медината — старото селище в сърцето на Маракеш, оградено с крепостни стени. През големите си слънчеви очила Аби се опитваше да следи всяко лице и всяко движение, но скоро се изгуби сред тълпата. С джинси, маратонки и голяма маркова чанта през рамо, Аби привлече погледите на няколко души, но бяха други западни туристи, които просто обикаляха града. Молеше се Кори и неговите хора да я следват наблизо и да не я изпускат от очи, но след като Хасан я хвана в лъжа, вече не беше толкова сигурна.

Хасан вървеше мълчаливо. Тя го последва през старинен каменен вход и двамата влязоха в Медината — невероятен лабиринт от тесни калдъръмени улички, задръстени от пешеходци и магарешки каруци. Имаше и няколко скутера, но нямаше коли. Понесоха се с вълните от хора, минаха покрай безкрайни редици сергии, на които се продаваше какво ли не. Хасан се провираше още по-навътре в лабиринта и като че ли не бързаше особено. Аби няколко пъти се озърна назад с надеждата да запомни нещо характерно, по което да се ориентира после, но беше безнадеждно.

Медината се беше разраствала векове наред и нейните пазари, наречени сук, се простираха във всички посоки. Минаха покрай пазари за подправки, яйца, платове, билки, кожи, килими, бижута, метални предмети, риба, птици и животни, някои мъртви и готови за консумация, други живи и в търсене на нов дом. Голяма група маймуни врещяха в мръсна клетка, но като че ли никой не ги чуваше.

Всички говореха силно, на практика викаха, на една дузина езици, докато се препираха за цени, количество и качество на стоките. Аби чу няколко думи на английски, малко италиански, но повечето говори бяха неразбираеми за нея. Някои от търговците се сопваха на клиентите си, които на свой ред също им отговаряха грубо. Насред една навалица Хасан се провикна назад:

— Пазете си чантата. Джебчиите тук са много агресивни.

На едно открито площадче минаха предпазливо покрай редица змиеукротители с техните свирки, а кобрите им се извиваха от пъстри урни. Забавиха крачка, за да погледат група акробати и танцьори трансвестити. Младежи се биеха с тежки боксови ръкавици. Улични фокусници се опитваха да съберат достатъчно публика за следващото си представление. Музиканти свиреха на лютни и сантури. На един сук зъболекар като че ли вадеше зъб. Просяците бяха навсякъде и май въртяха оживен бизнес.

Когато се залутаха безнадеждно из недрата на Медината, Аби надвика шума:

— Къде точно отиваме?

Хасан посочи напред, но не каза нищо. Заобиколена от тълпите, Аби не се чувстваше съвсем уязвима, но след броени секунди се ужаси, че е безпомощна и изгубена. Завиха към друг край на Медината, по поредната тясна уличка с ниски постройки покрай калдъръма, със сук за подправки от едната страна и за килими от другата. От отворените прозорци на горния етаж висяха десетки пъстри килими, които правеха сянка на сергиите долу. Изведнъж Хасан я стисна за лакътя и каза:

— Натам.

Влязоха в тъмен и тесен проход между две сгради, после минаха през вход, преграден с избелял килим, който Хасан избута настрани. Озоваха се в стая със стени и под от килими, после влязоха във втора, наглед като първата. Една жена поставяше поднос с чай на масичка от слонова кост с два стола. Хасан ѝ кимна и тя изчезна. Той се усмихна, махна към масичката и каза:

— Ще ми правите ли компания на чай, госпожо Макдиър?

Като че ли Аби можеше да откаже. Точно в този момент надали би избрала да пие чай. Седна на стола и го наблюдаваше как бавно налива черен чай в две чаши. Дори уханието му беше силно.

Хасан отпи, усмихна се и остави чашата. Подвикна наляво:

— Али!

Два от висящите килими се раздалечиха леко и през процепа се показа главата на млад мъж. Хасан му нареди лаконично:

— Сега.

Килимите се раздалечиха още малко и на пет-шест метра от тях се показа фигура, седнала на стол. Беше жена, облечена в черно с малка качулка, която покриваше лицето ѝ. Дългата ѝ светлокестенява коса се спускаше по раменете ѝ под качулката. Зад нея стоеше здравеняк с маска на лицето и пистолет на хълбока.

Хасан кимна и мъжът вдигна качулката. Джована ахна, сепната от светлината, колкото и мъжделива да беше, и примигна няколко пъти. Аби знаеше, че сега не е моментът за боязън, и веднага се обади:

— Джована, аз съм, Аби Макдиър. Добре ли си?

Джована зяпна, докато се мъчеше да се фокусира.

— Да, Аби, добре съм. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и немощно.

— Andiamo a casa, Giovanna. Luca sta aspettando — каза Аби. Да се прибираме, Джована. Лука чака.

А Джована отговори:

— Si, okay, va bene, fai quello che vogliono. — Да, окей, добре, направи каквото искат.

Хасан кимна и килимите бързо се спуснаха обратно. Той погледна Аби и попита:

— Доволна ли сте?

— Да, струва ми се.

Джована поне беше жива.

— Добре изглежда, нали?

Аби отмести поглед, не желаеше да удостои въпроса му с отговор. Държите я в клетка четиресет дни, а аз трябва да се впечатля колко добре изглежда тя?

— Вие сте на ход сега, госпожо Макдиър. Моля да съобщите на съпруга си.

— И когато го направя и вие получите пари, какво следва?

Той се усмихна, щракна с пръсти и отговори:

— Ние ще изчезнем ей така. Махаме се от тук и никой не ни следва. Вие също се махате от тук и никой не ви следва.

— И трябва сама да намеря обратния път?

— Сигурен съм, че ще се справите. Обадете се, моля.

От сбирката с телефоните си Аби извади стария си мобилен и се обади на Мич.

Мич прибра телефона в джоба си, усмихна се на останалите и каза:

— Пълен напред.

Фрик извади документ от една страница и го подаде на Дженингс, който прочете внимателно всяка дума, после го връчи на Мич, който направи същото. Беше лаконично и просто пълномощно. Мич и Дженингс го подписаха.

Фрик седна на бюрото си, отвори компютъра и каза:

— Господа, моля да гледате екрана. Прехвърлям седемдесет и пет милиона долара от сметка ADMP-8859-4454-7376-XBU в сметка номер 33375-9856623, като и двете сметки са в „Тринидад Тръст“, офис Голям Кайман.

Докато гледаха екрана, балансът на първата сметка изведнъж стана нула и след секунди балансът на втората сметка стана $75 000 000.