Размяната

40

Самир се обади на Мич в понеделник сутринта и му съобщи, че има добри новини. Мич го покани на закуска с него и Роберто в хотел „Хаслер“ и тримата се срещнаха в ресторанта в девет и половина.

Мич живееше в такъв вихър през последните десет дни, че не беше сигурен кой какво плаща. Беше престанал да пресмята служебните си разходи — сериозен пропуск за адвокат от голяма фирма. Хотелът струваше по седемстотин долара на вечер, плюс храната и напитките. Мич допускаше, че накрая „Ланнак“ ще платят сметката, но не му се струваше много справедливо. Семейство Челик нямаха вина за отвличането на Джована. Може би щеше да се наложи „Скъли“ да покрият разходите и той нямаше нищо против, защото беше ядосан на фирмата.

Самир беше ухилен до уши, докато сядаха, и побърза да им съобщи тихо:

— Днес сутринта от Триполи ми се обади моят приятел от Външно. Късно снощи чул, че правителството е взело решение да сключи споразумение с „Ланнак“, и то незабавно.

Мич преглътна измъчено и попита:

— За каква сума?

— Някъде между четиристотин и петстотин милиона долара.

— Доста широки граници.

— Чудесна новина, Самир — каза Роберто. — Може ли да стане бързо?

— Според приятеля ми може.

Поръчаха си кафе, сок и яйца. Мич погледна телефона си. Есемес от Аби. Беше излетяла навреме от „Гетуик“. Имаше няколко нови имейла, но не бяха свързани с Джована, следователно не бяха важни. Трябваше да се обади на Омар Челик в Истанбул и да му съобщи новостите. Подписването на споразумение изглеждаше вероятно, но той все пак реши да изчака час-два.

Вече не му се закусваше.

Един час след сутрешната еуфория вероятността за бързо подписване на споразумение стана на пух и прах заради двеминутно видео, изпратено като есемес на два лондонски вестника: „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“, на два италиански: „Ла Стампа“ и „Ла Република“, както и на „Уошингтън Поуст“. След няколко минути бръмна целият интернет. Съдружник от Милано го беше гледал и се обади на Роберто.

В заседателната зала на хотела Мич бързо отвори лаптопа си и зачака. Роберто се надвеси над лявото му рамо, Джак над дясното. Дариън стоеше наблизо. Гледаха с нямо изумление как трима войници с качулки на главите и униформи на либийската армия увиснаха на импровизирана бесилка и телата им започнаха да се мятат на въжето. Фарас, Хамал, Салил.

Гърчеха се при всеки изстрел в гърдите.

Роберто ахна, като видя надписа „Сандрони“. Фигурата очевидно беше женска, облечена с пола или рокля, и стоеше храбро най-вдясно с черно покривало на главата и примка на шията.

— Боже господи! — промърмори той и добави нещо на италиански, което Мич чуваше за пръв път.

Изминаха няколко секунди, после, слава богу, свалиха примката на Джована и я отведоха. Засега бяха пощадили живота ѝ.

Изгледаха видеото за втори път. Когато Роберто се съвзе, позвъни на Бела и ѝ поръча да държи Лука далече от телефона, компютрите и телевизията. С Мич веднага тръгвали към тях.

Изгледаха видеото за трети път.

Мич веднага си даде сметка, че либийците ще изгубят всякакъв интерес да напишат тлъст чек на фирма „Ланнак“ и на нейните адвокати. Без съмнение Самир им беше предал новината, че похитителите са се свързали със „Скъли“. Можеше да се допусне, че Кадафи ще обвини неговата фирма за цялата бъркотия. Хладнокръвното убийство на още трима негови войници, и то на либийска земя, най-вероятно щеше да предизвика гнева му и желанието му за мъст. Сключването на споразумение във връзка с досаден съдебен иск, който го злепоставяше, бе изгубило всякакво значение. Беше станал за посмешище на международна сцена.

Мич затвори лаптопа и двамата адвокати се вторачиха в телефоните си.

Самир се обади от хотела си, за да се увери, че са гледали видеото. Каза на Роберто, че записът изобщо не е в тяхна полза и че той още повече се страхува за безопасността на Джована. Бил във връзка със свои източници в Триполи и щял да им звънне отново, ако научи нещо съществено.

Сутринта се влачеше мъчително и тримата говореха по телефоните си, защото нямаха какво друго да правят. Джак проведе дълъг разговор с човек от Държавния департамент, но не постигна нищо съществено. Мич говори с Райли Кейси в Лондон. Райли му каза, че тази сутрин никой в „Скъли и Пършинг“ не работи. Всички се били вторачили в мониторите си, потресени от гледката. Някои от жените плачели. Не можели да повярват, че тяхната колежка е на това ужасяващо видео. Роберто се опитваше да намери Диего Антонели. Явно либийските дипломати, които бяха реагирали неохотно на поканата за разговори през уикенда, напълно бяха изгубили интерес.

Кори летеше с фирмения самолет за Маракеш, за да следва Аби. Мич се тревожеше какво ще стане, когато тя се появи без парите за откупа. Дариън получи обаждане от Тел Авив. Източник от Бенгази беше съобщил, че Кадафи е изпратил военновъздушни части и бомбардира цели близо до границите с Чад и Алжир. Мощните бомбардировки изравнявали със земята цели села. В момента и най-безобидният човек на гърба на камила не бил в безопасност.

Сър Саймън се обади на Мич от Лондон и с прекалено бодър тон му обясни, че по негово мнение терористите са изиграли майсторски коза си. Гледката на младата Джована на бесилката до трима току-що екзекутирани войници беше шокирала цялата страна. Той знаеше със сигурност, че министър-председателят е гледал видеото три часа по-рано и е повикал министъра на външните работи на Даунинг Стрийт №10. Със сигурност щели да говорят за пари.

Десет минути по-късно Райли Кейси се обади със смайващата новина, че той също е привикан на Даунинг Стрийт. Министър-председателят настоявал да научи подробности.

Мич кимна на Джак, който каза:

— Да отива! И да му разкаже всичко.

В 6 ч. източно стандартно време Джак се обади на сенатор Елайъс Лейк в дома му в Бруклин и остави гласово съобщение. Десет минути по-късно сенаторът му звънна. Явно някой негов сътрудник го беше събудил и му беше изпратил видеото. Джак го помоли да се обади на държавния секретар с план да обедини сили с Форин Офис и италианското Външно министерство и да намерят някакви пари.

Аби пътуваше с малък куфар и премина бързо през проверките на летище „Менара“ в Маракеш. Последва табелите на арабски, френски и английски към такситата и докато минаваше през въртящата се врата, я блъсна горещ и влажен въздух. На стоянката чакаха десетина мръсни таксита и тя се качи в първото. Не беше сигурна какъв език знае шофьорът, затова просто му подаде листче с адреса на хотел „Ла Мезон Араб“.

— Благодаря, няма проблем — каза той.

Петнайсет минути по-късно Аби пристигна в хотела и плати на шофьора в американски долари, които той доволно прие. Беше почти шест следобед и фоайето беше празно. На рецепцията явно я очакваха. На нейно име за три нощи беше резервирано хубаво ъглово студио на втория етаж. Аби най-сетне разбра колко време се очаква да остане. Качи се с асансьора на втория етаж, намери стаята си и се заключи вътре. До този момент беше видяла само рецепционистката. Разтвори завесите и погледна навън към красивия вътрешен двор. Стресна я почукване на вратата и тя инстинктивно попита:

— Кой е?

Никакъв отговор. Аби открехна вратата, без да маха веригата. Безупречно облечено пиколо ѝ се усмихна през процепа и каза:

— Има писмо за вас.

Аби взе писмото, благодари му и затвори вратата. С печатни букви върху бланка на „Ла Мезон Араб“ някой беше написал:

Аби се обади на Мич по зеления телефон и двамата обсъдиха последните събития. Случваха се много неща, но нямаше почти никакъв напредък. Той ѝ описа видеото и обясни, че то осуетява всички усилия за постигането на споразумение по съдебния иск. Либийците не били в настроение за преговори и за каквото и да било. Единствената им цел била да намерят терористите. Той и другите вярвали, че американският държавен секретар ще говори с колегите си във Великобритания и Италия. Лука бил по-добре и постоянно бил на телефона. През деня Джак позвънил на всеки член на управителния съвет и лобирал настойчиво да одобрят тегленето на заем, но засега нямало движение по въпроса. Мич изненада Аби с новината, че Кори също е в Маракеш и скоро ще се свърже с нея.

Присъствието на Кори в града определено беше облекчение за нея.

Тя разопакова багажа си и окачи в гардероба две рокли, удобни за пътуване — едната бяла, другата червена, и двете без нито една гънка. В минибара имаше само вода и безалкохолни, а тя имаше нужда от нещо по-силно. Мароко беше строго мюсюлманска страна и алкохолът беше забранен. Освен това обаче беше бивша френска колония, в която от векове се примесваха култури, религии и езици от Европа, Африка и Близкия изток. В Маракеш някой някъде консумираше над двеста тона алкохол всяка година, така че сигурно в ресторанта щяха да ѝ налеят чаша вино. Тя поспа малко, после дълго лежа в топлата вана с крачета във формата на лъвски лапи, изми си косата, изсуши я и облече червената си рокля.

Щом се чувстваше в безопасност, защо стомахът ѝ беше свит на топка?

Ресторантът беше великолепно помещение със син таван в персийски стил и маси с тежка драперия. Беше красив и малък, имаше само няколко маси на дискретно разстояние една от друга. Приличаше по-скоро на частен клуб.

Хасан се изправи, докато Аби се приближаваше, и я посрещна с впечатляваща усмивка.

— Хасан Мансур, госпожо Макдиър.

Тя се опасяваше, че мъжът ще прибегне до обичайните прегръдки и целувки, но той се задоволи само с леко ръкостискане. Настани я на стола и седна срещу нея. Най-близките им съседи бяха на десетина метра.

— Приятно ми е да се запознаем — излъга тя само колкото да прояви вежливост.

Който и да беше този човек, с каквото и да се занимаваше, беше съучастник на врага. Щяха да общуват само няколко часа и Аби беше твърдо решена да не го хареса, колкото и фалшив чар да впрегнеше той. Беше около петдесетте, с къса прошарена коса, зализана назад, и малки черни очи, разположени твърде близо едно до друго.

Хасан я огледа и хареса онова, което видя.

— Как мина полетът? — попита той.

Не носеше брачна халка, само диамантен пръст на дясното кутре. Хубав дизайнерски костюм, светлосив, вероятно ленен. Снежнобяла риза, която открояваше приятно мургавата му кожа. Скъпа копринена вратовръзка. Всички екстри.

— Добре. Британците знаят как се управлява хубава авиокомпания.

Той се усмихна, сякаш репликата ѝ беше забавна.

— Често пътувам до Лондон и винаги ми е приятно да летя с „Бритиш Еър“. И с „Луфтханза“, две от най-добрите.

Безупречен английски с лек акцент, който можеше да е от всяко място на хиляда и петстотин километра южно от Рим. Аби беше готова да се обзаложи, че истинското му име не е Хасан Мансур, но ѝ беше все едно. Той беше само посредник, свръзка между парите и заложницата. Ако изобщо го видеше някога, той щеше да е с белезници.

— Може ли да попитам къде живеете? Сигурна съм, че вие знаете много за мен. За апартамента, службата, децата, училището, за всички важни неща.

Той отговори с усмивка:

— Можем с часове да си разменяме въпроси, госпожо Макдиър, но се опасявам, че няма да има много отговори. Поне не от моя страна.

— Коя е Нура?

— Никога не съм я виждал.

— Не ви попитах това. Коя е тя?

— Да кажем, че е боец на революцията.

— Със сигурност не се облича като боец.

Появи се сервитьор и попита искат ли нещо за пиене. Аби прегледа кратката винена листа и каза:

— Шабли.

Хасан си поръча билков чай. Когато сервитьорът се отдалечи, той се приведе леко напред и каза:

— Не знам толкова, колкото допускате, госпожо Макдиър. Не съм член на организацията. И не съм революционер. Плаща ми се, за да посреднича за тази сделка.

— Не се съмнявам, че сте гледали последното видео. Публикували са го днес сутринта.

Усмивката не слизаше от лицето му.

— Да, разбира се.

— Джована с въже на шията. Убийството на трима мъже. Воят на верижен трион зад кадър. Моментът е идеално подбран и явно цели да постави приятелите на Джована под още по-голямо напрежение.

— Госпожо Макдиър, нямам нищо общо със събитията, заснети на това видео. Вашият съпруг отговорен ли е за постъпките на клиентите си?

— Не, разбира се.

— Приключвам с изложението.

— Изразихте се като истински адвокат.

Хасан се усмихна и кимна сякаш в знак на съгласие, че наистина е представител на професията.

— Можем да обсъждаме много неща, госпожо Макдиър, но не сме тук по светски причини.

— Така е. Правилно ли допускам, че крайният срок все още е пет следобед в сряда, двайсет и пети май?

— Точно така.

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Трябва ни още време.

— Защо?

— Нямаме много опит в набирането на деветдесет милиона долара. Оказа се доста сложно.

— Колко време?

— Четиресет и осем часа.

— Отговорът е „не“.

— Двайсет и четири часа. До пет следобед в четвъртък.

— Отговорът отново е „не“. Дадени са ми разпореждания.

Тя сви рамене: е, поне опитах.

— Имате ли парите?

— Да — отговори Аби уверено благодарение на многократните репетиции. Единственият възможен отговор. Всеки друг отговор би предизвикал събития, които лесно можеха да станат непредсказуеми. И побърза да добави: — Направили сме уговорки. Може да отнеме още ден-два да съберем парите. Не виждам с какво ще навредят допълнителни двайсет и четири часа.

— Отговорът е „не“. Проблеми ли имате?

Усмивката вече я нямаше.

— Не, не са проблеми, само някои затруднения. Не е проста работа да накараш една юридическа фирма да напише чек. Машината има много бурмички, участниците са най-различни.

Той сви рамене, все едно разбираше.

Поднесоха им питиетата и Аби посегна към чашата си веднага щом прецени, че няма да си проличи колко отчаяно се нуждае от виното. Хасан си играеше с чаената торбичка, сякаш времето нямаше никакво значение. Аби беше проверила на рецепцията и знаеше, че в хотела има румсървис. След като прекара пет минути с Хасан, последното нещо, което би желала, беше дълга и мъчителна вечеря с човек, с когото стъпваха на пръсти и заобикаляха темите, които не можеха да обсъждат. Тя дори изгуби апетит.

Той сякаш прочете мислите ѝ и попита:

— Да поръчаме вечеря?

— Не, благодаря. Уморена съм от полета и трябва да си почина. Ще си поръчам храна в стаята.

Аби отново отпи от виното си. Хасан изобщо не беше поднесъл чашата с чай към устните си. Усмивката му отново се появи, като че ли всичко си беше наред.

— Както искате. Имам инструкции за вас.

— Затова съм тук.

Най-сетне той вдигна елегантната чашка и отпи глътка чай.

— Утре сутринта съпругът ви заминава за Големия Кайман на Карибите. Мисля, че той познава това място. Когато пристигне утре следобед, трябва да отиде в „Тринидад Тръст“ в Джорджтаун и да потърси банкер на име Соломон Фрик. Ще го очакват. Господин Фрик представлява моя клиент, а съпругът ви трябва да изпълни точно нарежданията, които ще получи от него. Фрик веднага ще разбере, ако бъде направен опит за проследяване на преводите. Дори само намек, че някой ги наблюдава, че има хора от ФБР, ЦРУ, Скотланд Ярд, Интерпол или Европол, или някакви типове с пистолети и значки, и с приятелката ви ще се случат лоши неща. Стигнахме дотук без намеса от страна на военните или на полицията, затова ще е много жалко в последния момент да стане някоя глупост. Ако имате парите, госпожо Макдиър, Джована е на практика свободна.

— Бихме искали потвърждение, че тя е жива.

— Разбира се. Жива е, добре е и съвсем скоро ще се прибере у дома. Не допускайте едно неправилно решение да предизвика нейната гибел.

Хасан бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.

— Ето по-подробни инструкции. Съпругът ви трябва стриктно да ги следва.

— Значи трябва да лети утре от Ню Йорк за Големия Кайман.

Хасан ѝ се усмихна широко, докато ѝ подаваше сгънатия лист, и каза:

— Мич не е в Ню Йорк, госпожо Макдиър. Той е в Рим. И има достъп до частен самолет.