Размяната

38

Ден четиресети. Или четиресет и първи? Тя вече не беше сигурна, защото нямаше изгрев и залез, а само мрак. Нищо, с което да измерва времето. Дори когато я местеха, беше забулена и с вързани очи. А те я местеха постоянно: от барака, където миришеше на добитък, в пещера с пясъчен под, после в тъмна стая, до която долиташе градски шум, и във влажно мазе, където върху нара ѝ капеше ръждива вода и тя не можеше да спи. Никога не оставаше повече от три нощи на едно място, но пък и не беше сигурна дали е нощ или ден. Ядеше, когато ѝ носеха плодове, хляб и топла вода, но те никога не бяха достатъчно. Даваха ѝ тоалетна хартия и дамски превръзки, но нито веднъж не се беше къпала. Дългата ѝ гъста коса беше мазна и сплъстена от мръсотия. След като се нахранеше и беше сигурна, че никой няма да влезе при нея през следващите часове, Джована се събличаше и се опитваше да почисти бельото си с нищожното количество вода. Спеше дълго, въпреки че покривът над главата ѝ течеше.

При нея влизаше момиче, вероятно тийнейджърка, която не ѝ говореше и се стараеше да не я поглежда в очите. Беше забулена и винаги носеше една и съща черна роба, която висеше като чаршаф на тялото ѝ и се влачеше по пода. Джована шеговито я кръсти Джипси Роуз на името на известната стриптийзьорка. Джипси Роуз придружаваше заложницата навсякъде. Джована се опита да я заговори с няколко прости думи, но тя явно беше инструктирана да мълчи. Когато дойдеше време да се местят, момичето се появяваше с големи белезници, превръзка за очите и тежко черно покривало за главата. Джована не беше виждала мъжко лице нито веднъж. Понякога чуваше тихи гласове пред вратата си, но после те заглъхваха.

От следването си помнеше делото „Гибънс“. Повече от двайсет години Гибънс чакал изпълнението на смъртната си присъда в Арканзас в килия два и половина на три метра, от която излизал за един час дневно да се разтъпче на двора. Той завел дело срещу щата с твърдението, че строгият тъмничен затвор нарушава Осмата поправка, която забранява произволни и особено жестоки наказания. Когато Върховният съд на Съединените щати се съгласил да разгледа случая, той привлякъл огромно внимание най-вече защото хиляди затворници живеели в пълна изолация. Всички се включили: адвокати на осъдени на смърт, психиатри, психолози, социолози, преподаватели по право, групи за защита на правата на затворниците, борци за граждански права и експерти по затворите. Върховният съд бил на друго мнение и в крайна сметка Гибънс бил екзекутиран със смъртоносна инжекция. Случаят се беше прочул и беше станал част от сборника с казуси по конституционно право, който Джована си купи и по който учеше във Вирджинския университет.

След като прекара четиресет или може би четиресет и един дни затворена и сама, тя разбираше за какво става дума. Вече беше експертен свидетел и можеше красноречиво да обясни защо и как пълната изолация е противоконституционно наказание. Физическите лишения бяха достатъчно тежки: липса на храна, вода, сапун, четка за зъби, бръснач, тампони, движение, книги, чисти дрехи и топла баня. Но тя беше намерила начин да се справя с това и щеше да оцелее. Най-влудяваща обаче беше липсата на контакт с хора.

Доколкото помнеше, Гибънс беше имал телевизор, радио, съседи по килия, надзиратели, които му носели три пъти дневно отвратителна храна, но все пак съдържаща общо 2200 калории, душ два пъти седмично, неограничен брой срещи с адвоката му, посещения от близките му през почивните дни и много книги и списания. Въпреки това той се беше побъркал, което не бе попречило на щата Арканзас да го екзекутира.

Ако изобщо излезеше на свобода, Джована щеше сериозно да се замисли дали да не напусне света на големите юридически фирми и да започне работа за адвокат, който защитава осъдени на смърт, или за организация, която се бори за правата на затворниците. Щеше да откликне с готовност на всяка възможност да свидетелства в съда или пред законодателните органи, за да опише ужаса на строгия тъмничен затвор.

Джипси Роуз отново се появи с белезници за познатата процедура. Джована се намръщи, но не каза нищо, само допря китките си една до друга. Джипси Роуз щракна белезниците сръчно като опитен полицай. Джована се наведе напред за превръзката на очите от дебел плюшен плат, който миришеше на нафталин. И светът ѝ отново стана черен. Момичето ѝ сложи качулката и я изведе от килията. След няколко стъпки Джована едва не се закова на място, защото осъзна, че очите на момичето бяха влажни. Проявяваше чувства. Но защо? Ужасната истина беше, че след като се е грижила за заложницата толкова дълго, тя не е безразлична към нея, но сега пленничеството щеше да приключи. След четиресет дни беше настъпил съдбоносният миг. Заложницата щеше да бъде пожертвана.

Излязоха на по-хладен въздух. Още няколко стъпки и двама мъже със силни ръце я повдигнаха, качиха я в някакво превозно средство и седнаха близо до нея. Двигателят запали, те потеглиха и скоро се заклатушкаха по поредния неравен пясъчен път в Сахара.

Джипси Роуз беше забравила сутрешната ѝ купа с плодове. След един час Джована отново умираше от глад. Отзад в пикапа или каквото беше там нямаше никакво проветрение, затова косата и лицето на Джована бяха мокри от пот под тежкото покривало. На моменти ѝ беше трудно дори да диша. Цялото ѝ тяло беше вир-вода. Тъмничарите ѝ излъчваха силна телесна миризма, която тя вече многократно беше принудена да търпи. Вонята на войници в пустинята, които рядко се къпеха. Самата тя не вонеше по-малко.

Откакто беше заложница, беше изминала хиляди километри по изровени пътища, без нито веднъж да може да надзърне навън. Това пътуване обаче беше различно.

Пикапът спря, двигателят замлъкна. Издрънчаха вериги и мъжете я свалиха на земята. Тя се задъхваше от жегата, но поне беше навън. Навсякъде около нея се чуваха гласове — изглежда, организираха нещо. Единият ѝ пазач стискаше здраво десния ѝ лакът, другият — левия. Поведоха я нанякъде — завиваха насам-натам, после стигнаха до стръмни дървени стъпала, но Джована не виждаше краката си. Пазачите ѝ помогнаха да се качи по стълбата, като я теглеха за ръцете. Тя усещаше, че наоколо има и други хора, които се препъват в стъпалата. Някъде горе един мъж говореше нещо на арабски — звучеше като молитва.

Когато изкачването приключи, се затътриха по дървена платформа и накрая спряха. Съвсем неподвижно. Зачакаха.

Сърцето ѝ блъскаше в гърдите и тя едва дишаше. А когато метнаха на шията ѝ примка и я пристегнаха, Джована почти припадна. До нея имаше човек, който се молеше. И друг, който плачеше.

Убийците отново бяха решили да го направят пред камерата. Видеозаписът започваше с четирите жертви, вече на ешафода с примки на шията и завързани зад гърба ръце. От ляво надясно първите трима бяха облечени в униформите на либийските спецчасти. Бяха заловените от хората на Баракат при второто нападение на командосите преди пет дни край Гат. Четвъртата жертва беше най-вдясно и носеше пола или рокля, не униформа. Зад всеки стоеше боец с маска и автомат.

В долната част на екрана се появи името „Фарас“ и след секунди Фарас беше бутнат от пазача зад него. Той политна напред, падна от четири метра и половина, спря, когато въжето се изопна, и нададе вик, когато вратът му се строши. Мяташе се буйно няколко секунди, после тялото му се предаде. Ботушите му висяха на метър и половина над пясъка. Някакъв командир пристъпи напред с автоматичен пистолет и за всеки случай изстреля три куршума в гърдите му.

След всеки изстрел другите двама войници потреперваха и сигурно щяха да припаднат, ако не бяха примките на вратовете им. Скоро и те щяха да увиснат на въжето. Жената в края стоеше сковано и неподвижно, твърде изумена, за да реагира.

Следващият беше Хамал, на двайсет и седем години, опитен войник със съпруга и три деца у дома в Бенгази. Бунтовниците убиха и него. След няколко минути и Салил се прости с живота си.

Камерата се премести и улови в близък план жената, Сандрони. Изминаха няколко секунди без никакво движение, поне пред обектива. После извън кадър се разнесе характерният вой на верижен трион.

Пазачът зад Джована се приближи, разхлаби примката и я свали. Стисна лакътя ѝ и докато я отвеждаше, записът свърши.