Размяната

31

Мич напусна хотела още по тъмно и се настани на задната седалка на същия ягуар, в който се бе возил предишния ден. За щастие, шофьорът не беше приказлив и пътуването до „Хийтроу“ мина в мълчание. В осем и петнайсет той се качи на четиричасовия полет на „Търкиш Еърлайнс“ до Истанбул. На митницата го посрещна представител на „Ланнак“ и го поведе към експресното паспортно гише, където му махнаха да минава, без дори да го погледнат. Той все пак се озърна през рамо към дългите опашки отзад и отново благодари на небето, че работи за фирма като „Скъли“. Близо до терминала го чакаше черен автомобил и по-малко от двайсет минути след като кацна, Мич говореше по телефона, докато шофьорът му хвърчеше по улиците, без да се съобразява с ограниченията на скоростта и други досадни подробности.

Разбира се, една горда стара фирма като „Ланнак“ държеше офисът ѝ да се намира на престижно място в главния бизнес квартал на Истанбул. В огромния град с население от единайсет милиона имаше няколко такива квартала. „Маслак“ вероятно беше най-известният и точно там Омар Челик беше построил четиресететажен небостъргач през 1990 г. и беше запазил горната половина за семейния холдинг „Ланнак“.

Омар беше по работа в Индонезия. В негово отсъствие синът му Адем си даваше вид, че ръководи фирмата, но беше всеизвестно, че баща му държи здраво юздите на всичко. Той подготвяше Адем да поеме нещата някой ден, но не възнамеряваше да се оттегли скоро. Хората от близкото му обкръжение подозираха, че и от гроба ще продължи да дърпа конците.

Четиресет и четири годишният Адем беше женен за американка, с която се бе запознал в „Принстън“, имаше двама тийнейджъри, които учеха в Шотландия, и приятели по цял свят. Той и съпругата му се смятаха за космополитна светска двойка и пътуваха къде ли не. Притежаваха апартамент в Ню Йорк, но Мич и Аби още не ги бяха канили в дома си. Възнамеряваха скоро да го направят.

Адем посрещна Мич във великолепния си кабинет на трийсет и шестия етаж и го попита би ли искал да обядва. Наближаваше два часът и Мич беше огладнял. Адем също. Качиха се по стълбите два етажа по-нагоре и седнаха в малката частна трапезария, където сервитьорът взе поръчките им и им поднесе вода с лед. Другите шест маси бяха празни. Поговориха си още малко за най-общи неща, както се полагаше, и после Мич съобщи последните новини за Джована. Че терористите са осъществили контакт. Че са поискали откуп от сто милиона долара, отправили са заплаха и са поставили краен срок. Той бе очаквал всеки един от въпросите, с които го засипваше Адем. Поднесоха им обяда, но те не обърнаха внимание на храната и продължиха да разговарят. Мич нямаше обяснение защо похитителите използват Нура. Бяха избрали „Скъли“, защото фирмата беше лесно откриваема, известна и богата. Много по-изгодно беше да източат пари от „Скъли“, отколкото да тормозят Лука, само че откупът беше твърде висок. Британското и италианското правителство бяха запознати с най-много подробности, но не изгаряха от желание да се замесват в бъркотия, над която нямаха контрол. И двете правителства колебливо се съгласиха да насочат либийците към споразумение, но дипломатическите им усилия напредваха с бързината на глетчер. Засега всички сякаш бяха убедени, че терористите най-вероятно ще изпълнят заплахите си. Либийците сериозно бяха оплескали и двата опита да спасят заложницата.

Не беше номер. На мобилния си телефон Мич показа на Адем видеото, в което Джована молеше за помощ. Датата и времето бяха потвърдени от техния отдел за сигурност. Местоположението очевидно оставаше неизвестно.

След като се наобядваха, двамата слязоха в кабинета на Адем и съблякоха саката си. Мич му връчи кратко резюме, в което се изброяваха загубите на „Ланнак“ и исковете във връзка с целия проект, свързан с моста. Адем беше виждал всичко това.

Най-сетне Мич мина по същество.

— Възнамеряваме да ги притиснем сериозно за незабавно споразумение. Вероятността е малка, но в момента всичко друго също е малко вероятно. Като ваш адвокат, работата ми е да ви издействам колкото се може повече пари. Въпросът е…

— Колко в крайна сметка? — попита с усмивка Адем.

— Колко какво?

— Ами дължат ни четиристотин и десет милиона долара. От тук тръгваме. Ти си убеден, че можеш да докажеш тази сума пред съда, нали?

— Да. Либийците ще оспорват ожесточено, но точно за това са съдебните зали и дела. Убеден съм, че ще спечелим.

— И ни се полага лихва от пет процента върху неизплатените суми.

— Точно така.

— А закъснението е повече от две години.

— Точно така.

— Изчислявате лихвите на петдесет и два милиона. — Адем махна към документа. Числата бяха съвсем ясни.

— И добавихме към иска обезщетения за семействата на охранителите и за отвличането. Искаме общо половин милиард долара. Не очаквам да получим толкова, защото либийците твърдят, че не са отговорни за нападението и убийствата. Спорно е. Те открай време обещават да защитават чуждестранните работници, но арбитражната комисия не е особено впечатлена от ситуацията с безопасността.

— Значи четирите семейства няма да получат нищо?

— Малко вероятно е, но ще се опитаме. Сигурен съм, че вашата фирма ще се погрижи за тях.

— О, ще го направим, но и либийците трябва да им платят.

— Готов съм да се боря за това. Ще се боря за всичко, Адем — увери го Мич с усмивка. — Това ми е работата. Но процесът ще започне след доста месеци, може би дори след година. А дотогава твоята фирма губи пари в размера на сегашния лихвен процент. По-смислено е веднага да се постигне споразумение.

— Искаш да се откажем от обезщетенията?

— Може би, но само ако така ще се улесни сключването на споразумение. Това е крайната цел. Освен това съществува реалната опасност да не получите нищо.

— Лука беше пределно ясен по този въпрос.

— Решението на арбитражната комисия няма задължителен характер. Има начини да бъде наложено и либийците да бъдат принудени да платят, но това ще отнеме години. Ще поискаме допълнителни санкции от комисията, от турците, британците, италианците и дори американците, но Кадафи живее под санкции от много години. Не съм сигурен, че те ще го обезпокоят сериозно.

— Ние приключихме с Либия — каза с отвращение Адем.

— Напълно ви разбирам.

— Какво ще ни посъветваш, господин адвокат?

— Ще се задоволите ли с четиристотин милиона?

Адем се усмихна и отговори:

— С удоволствие.

— Свеждаме иска си до четиристотин милиона, но само с цел сключване на споразумение. „Ланнак“ получава първите четиристотин. С ваше позволение аз ще искам още, като горницата ще отиде във фонда за откупа. Междувременно вие молите правителството си да притисне либийския посланик да осигури някаква подкрепа в Триполи.

Адем поклати глава.

— Правили сме го, Мич, и то неведнъж. Нашият посланик в Либия много пъти се среща с хората на Кадафи и им разяснява позицията ни. Никакъв резултат. Министър-председателят ни се срещна с либийския посланик в Турция и се опита да му извие ръцете. Нищо. Подшушнаха ни, че Кадафи се срамува от този мост и обвинява всички участници, включително нашата фирма. Знаеш, че той разстреля един от собствените си архитекти.

— Да, чух. А разстрелва ли адвокатите си?

— Да се надяваме, че не. — Адем погледна ръчния си часовник и се почеса по брадата. — Баща ми е три часа пред нас в Джакарта. Ще се прибере късно. Трябва ми неговото одобрение, за да намалим иска.

— Може би и двамата трябва да говорим с него.

— Първо аз ще пробвам. Не предвиждам проблеми.

Когато пътуваше сам в непознат град и имаше да запълни няколко часа, Мич обикновено наемаше кола с шофьор, за да може поне бегло да разгледа най-известните забележителности. По време на полета си до Истанбул той беше прехвърлил разни пътеводители за Турция, която го заинтригува. Каза на Аби, че си струва да я включат в своя списък с желани дестинации.

Само че сега не можеше да разглежда града. Струваше му се загуба на време. Превърна в бюро масичката в хотелската си стая и захапа телефона. Отново Аби, само за сверка на часовниците. После с Джак Руш за същото. Роберто му съобщи, че Лука е постъпил в болницата с висока температура и дехидратация, а вероятно и с други симптоми и оплаквания. Бил под постоянно наблюдение и се опитвал да си почине. Самир бил в Рим и двамата прекарали няколко часа заедно. Диего Антонели се обадил, но нямал важни новини. Явно му било трудно да намери човек в кабинета на министър-председателя, който да го изслуша. Кори беше в Ню Йорк и току-що бе приключил разговора си с Дариън — поредния им брифинг. Нищо ново от Либия освен откъслечни сведения за последната провалена атака на командосите. Правителството продължаваше да прикрива истината. Носеха се слухове, че бандата на Баракат е заловила трима либийски войници. Както и досега, от Джована нямаше и следа. В Лондон Райли Кейси продължаваше да се катери по безконечната стълбица на Форин Офис в опит да се добере до човек с действителна власт. Сър Саймън Кроум в момента обядваше с добросъвестен либиец — бизнесмен, който живеел в Обединеното кралство от десетилетия и натрупал огромно състояние. Имало вероятност този стар приятел и клиент да извие една-две ръце, за да подтикне Триполи да си плати задълженията и да се споразумее с „Ланнак“. Мич намираше идеята за глупава. Двама старци, които обръщаха по няколко чашки на обяд, прекарваха следобедите си в дрямка и после не помнеха какво са обсъждали.

След два безполезни часа на телефона той се почувства изтощен и заспа.

Събуди се навреме за вечеря. Адем беше предложил да се видят в десет в някакво азиатско фюжън заведение със звезда „Мишлен“ и Мич се изкуши само защото съпругата му очакваше от него да ѝ носи менюта и мнения за нови ресторанти. Изобщо не го учудваше фактът, че тя познава турски шеф готвач от Куинс, с когото обсъждаха издаването на негова книга с рецепти. Мич обаче предпочиташе да не се храни след осем и не искаше да си ляга късно. Затова се срещнаха в бирарията на хотел „Сейнт Риджис“, където беше отседнал. Адем намекна, че съпругата му може да се присъедини към тях, и Мич си отдъхна, когато това не стана.

На чаша уиски сауър Адем му предаде разговора, който беше провел с баща си по-късно следобед. Омар беше бесен на либийците и жадуваше за кръв. Искаше всеки цент, който му дължаха за моста, но беше и прагматичен човек. Четиристотин милиона долара днес сигурно след години съдебни битки щяха да му се струват страхотна сделка. Ако Мич успееше да им издейства толкова, всичко над тази сума щеше да бъде на негово разположение, за да преговаря за връщането на Джована.

Стиснаха си ръцете, но и двамата съзнаваха, че сключването на споразумение е малко вероятно.