Размяната

20

Два лондонски вестника публикуваха репортажи за изслушването. В допълнение „Гардиън“ бе описал на втора страница историята с отвличането и припомняше на читателите си, че не е „съобщено“ за контакт с похитителите. Определяха насрочването на делото в Женева като „отегчително“ и твърдяха, че на него не е постигнат особен напредък. Комисията явно не била склонна да взема решения при наличието на толкова много неясноти. Бяха публикували малка снимка на Джована, взета от архива им, и нова на Макдиър как влиза в съдебната палата с Роберто Маджи. Двамата бяха правилно идентифицирани като съдружници в огромната юридическа фирма „Скъли и Пършинг“. Те настоявали либийското правителство да изплати най-малко четиристотин милиона долара на клиента им.

Докато отново прелиташе над Атлантика, Мич се взираше в своята черно-бяла снимка. Не беше доволен, че са го разпознали, но знаеше, че това е неизбежно.

„Карънт“ бяха пуснали тийзър на първа страница: Адвокатите на Кадафи се опитват да протакат: няма вести за Джована, а на пета страница нападаха „безмилостния диктатор“, че не си плаща дължимото. Намекът им беше ясен: Кадафи стои зад убийствата и отвличанията, защото е бесен заради съдебното дело. Имаше снимка на Мич, една на Джована и вече познатата трагична снимка на бедния Юсеф, увиснал на дебела жица.

На 1 май с Уалид се случи каквото всички очакваха. Убийците бяха решили да удължат страданието му, бяха отрязали тестисите му и го бяха оставили да кърви. Беше провесен за едното стъпало от висок кипарис близо до оживен път на около трийсет и пет километра от Триполи. На другото му стъпало беше закачена табела: Уалид Джамблад, предател.

Адвокат от кантората в Рим видя новината пръв и алармира Роберто Маджи, който на свой ред се обади на Мич. Няколко часа по-късно в Дълбоката мрежа беше пуснато видео, поредното извратено клипче как главорези убиват невинен човек просто за забавление. А може би имаше цел или някакво послание. Роберто го изгледа и предупреди Мич да не прави неговата грешка.

Оставаше само Джована. Разбира се, тя беше ценният трофей и съдбата ѝ беше трудна.

Мич, Джак Руш и Кори Галант изтърпяха поредния конферентен разговор с Дариън от „Крюгъл“. Не забелязаха той да им каза нещо, което не беше очевидно или което те не знаеха. След края на разговора и след като Мич се увери, че няма работещи микрофони или натиснати копчета, той попита Джак:

— Колко плащаме на тези?

— Много.

— Поредният пропилян половин час.

— Не точно. Пиши го на сметката на „Ланнак“.

Мич погледна Кори и попита:

— Още ли вярваш на тези типове? Досега не са ни дали нищо.

— Ще ни дадат, Мич. Така мисля.

— Какъв е следващият ни ход?

— Нямаме такъв. Ще чакаме. Докато не получим вест от Джована или от гадовете, които я държат като заложница, нищо не можем да направим от тук.

— Последни новини от арбитражния съд? — попита Джак.

— Няма много — отговори Мич. — Всъщност няма никакви. Делото е на изчакване, докато тя е заложница. Не забравяй, че съдът и сам лесно си намира причини да отлага.

— А Лука?

— Говоря с него всеки ден. Понякога е по-добре, друг път не, но засега се държи.

— Е, да приключваме. Ще поговорим отново утре сутрин.

На 4 май Райли Кейси пристигна на работа както обикновено — в осем и половина. Беше управляващ съдружник в лондонския офис на „Скъли“ и работеше във фирмата от почти три десетилетия. Преди единайсет години му се падна да интервюира млад американски адвокат, който беше в града и си търсеше работа. Дипломата от Харвард отвори вратата на Мич. Пъргавият ум, бързата мисъл и хубавата външност му осигуриха работата и той се присъедини към екипа на „Скъли“, когато беше на трийсет години.

Шест години по-късно Райли нае Джована Сандрони и като повечето мъже в офиса тайно си падаше по нея. Тайно, но съвсем професионално и, естествено — мълчаливо. Райли беше щастливо женен и внимаваше да не изневерява, в противен случай вече щеше да е направил някоя глупост. След като я нае по настояване на Лука, той с огромна гордост наблюдаваше как Джована се превръща в способен адвокат, който някой ден като нищо може да оглави цялата фирма.

Още преди да изпие сутрешното си кафе, секретарката му влезе и безмълвно му подаде мобилния си телефон. На дисплея се виждаше съобщение от неизвестен номер: „Кажи на Райли да си провери спама“.

Той го прочете и я погледна. Нещо не беше наред и тъй като след отвличането на Джована напрежението в офиса беше направо задушаващо, подхождаха предпазливо към всяко дребно отклонение. Даде ѝ знак да заобиколи и да дойде от неговата страна на бюрото. Двамата впериха погледи в огромния монитор върху бюрото му. Райли влезе в папката със спама и кликна върху имейл от непознат подател, получен преди единайсет минути. Двамата подскочиха невярващо.

На екрана имаше голяма черно-бяла снимка на Джована, седнала на стол и облечена в черна роба и с черен хиджаб, който покриваше всичко освен лицето ѝ. Тя нито се усмихваше, нито се мръщеше. Държеше вестник — сутрешния брой на „Та Неа“, което на гръцки означаваше „Новините“, най-големия ежедневник в страната. Райли уголеми снимката и датата стана четлива — 4 май 2005 г. Днес сутринта. Статията на първа страница отразяваше стачка на фермерите и имаше снимка на редица трактори, преградили някакво шосе. Не пишеше нищо за Джована, поне в горната половина, над сгъвката.

— Извикай някой от техническия отдел, а аз ще се обадя на охраната — каза Райли.

Кори знаеше, че Мич става рано, затова го остави да поспи до пет и половина и му се обади. След броени секунди Мич беше в кухнята. Най-напред натисна копчето на кафемашината, после бързо отвори лаптопа си. Първата му мисъл беше: поне е жива.

— Гръцкият вестник е проверен, всичко е точно каквото изглежда. Продава се в Триполи, но трябва да знаеш къде да го търсиш. Купили са днешен брой рано сутринта, направили са снимката и са я изпратили в Лондон. Доколкото можем да преценим, не е изпратена никъде другаде.

— И няма съобщение от подателя?

— Нито дума.

Мич отпи от кафето си и се опита да избистри мислите си.

— Смяташ ли да кажеш на Лука? — попита Кори.

— Да. Ще се обадя на Роберто.

На следващата сутрин новините от Атина бяха още по-зловещи. В 3:47 ч. — според алармената система — в пощенската стая на гръцкия офис на „Скъли и Пършинг“ беше избухнала бомба. Кантората се намираше в деловия център на града. Тъй като по това време никой не беше на работа, нямаше пострадали. За направата на бомбата бяха използвани запалителни вещества, които не можеха да събарят стени, но бяха предизвикали пожар — при това доста внушителен. В Атина имаше само четирима адвокати на „Скъли“, това беше най-малкият им офис зад граница, който изгоря целият още преди да пристигне пожарната. Пламъците плъзнаха на третия етаж и от изпочупените прозорци изригна пушек. Два часа след като се разпищя алармата, пожарът беше овладян и угасен. По изгрев пожарникарите прибираха маркучите си и се оттегляха, но разчистването щеше да отнеме дни.

Управляващият съдружник беше допуснат до сградата и отведен до овъглената черупка на някогашния луксозен офис. Там цареше пълна разруха. Стени, врати, мебели, компютри, принтери, килими — всичко беше почерняло и съсипано. Няколко метални шкафа бяха издържали на високите температури, но бяха целите мокри. Съдържанието им обаче не беше ценно. Важните документи се съхраняваха онлайн.

По обед пожарникарите официално окачествиха случилото се като умишлен палеж.

Въоръжен с тази информация, управляващият съдружник се обади в Ню Йорк.