Размяната

23

След като най-сетне убедиха Картър и Кларк, че един уикенд далече от града, на остров в Мейн, ще бъде страхотно приключение и че мачът на „Брузърс“ в събота сигурно пак ще се отмени заради дъжда, и че ще отседнат в разкошна къща с осемнайсет спални и две яхти на пристана, и че ще летят с малък частен самолет, а после ще се возят на ферибот, и че баба и дядо сигурно също ще са там, за да си играят с тях, както и баща им, нищо че майка им трябва да остане в града по някаква причина, момчетата бяха готови да заминат. Легнаха си с нежелание и продължиха да обсъждат пътуването.

Следващият разговор беше не по-малко сложен, но с четиресет минути по-кратък. След като си размениха имейли с директора на училището Джайлс Гатерсън, за да се уговорят кога да се чуят, Мич му се обади точно в 21:30 ч. Отново се извини, че го притеснява, и бързо премина по същество. Без да навлиза в подробности, обясни, че един от случаите му, международно дело, повдига „съображения за сигурност“, които налагат на следващия ден близнаците да си тръгнат от училище по-рано и тайно и да напуснат града за около седмица. Джайлс изрази желание да помогне. В училището учеха много деца на важни личности, които обикаляха по света и попадаха в необичайни ситуации. Ако някой се поинтересуваше от отсъствието на момчетата, официалният отговор щеше да е, че имат шарка и са под карантина. Това щеше да парира въпросите на любопитните.

Аби проведе следващия телефонен разговор, третия с родителите ѝ през последните няколко часа. Рано следобед в събота щеше да ги вземе частен самолет за директен полет от Луисвил до Рокланд в Мейн, където щеше да ги посрещне шофьор, който да ги откара до пристанището в Камдън.

Докато разговаряха, Мич не спираше да си мисли за осемнайсетте спални и беше признателен, че вилата е достатъчно голяма, за да може да е далече от родителите на жена си. Само заплаха за терористично нападение можеше да го принуди да прекара цял уикенд с Харолд и Максин Съдърланд. Хопи и Макси, както им казваха момчетата. После психотерапевтът му щеше да настоява за подробен разказ и той вече репетираше версии наум. Все още харчеше солидни суми, за да преодолява проблемите с тъста и тъщата си, и това ужасно го глождеше. Аби обаче настояваше и той го правеше заради нея.

Но точно в този момент неприязънта му към Хопи и Макси изглеждаше банална и маловажна.

След като проведоха необходимите телефонни разговори, незабравимият ден най-сетне свърши. Мич наля две чаши вино и двамата с Аби си събуха обувките.

— Тя кога ще се обади? — попита Аби.

— Кой?

— Как така кой?

— А, да.

— Да, Нура. Колко ще изчака?

— Откъде да знам? — отвърна Мич.

— Никой не знае. Но какво предполагаш?

Той отпи от виното си и се намръщи, все едно беше потънал в дълбок и тежък размисъл, за да прецени какво точно мислят терористите.

— В рамките на четиресет и осем часа.

— И на какво основание го твърдиш?

— Така са ни учили в Правния факултет. Завършил съм Харвард, нали помниш?

— Как бих могла да забравя!

Той отпи още една глътка и продължи:

— Доказаха, че са търпеливи. Днес е двайсет и седмият ден и едва сега осъществяват контакт. От друга страна, никак не е лесно да държиш заложник. Тя сигурно е затворена в някоя пещера или в мръсна дупка, на много гадно място. Ами ако се разболее? След известно време на похитителите ще им писне. Джована струва много пари, затова е време да ги получат. Защо да чакат още?

— Значи всичко е заради откупа?

— Да се надяваме. Ако се канеха да я наранят по някакъв зрелищен начин, вероятно вече щяха да са го направили. Поне според нашите експерти. Пък и какво ще спечелят от това?

— Ами те са просто диваци. Успяха да шокират целия свят. Защо да не го шокират още повече?

— Така е, но хората, които убиха, нямаше да им донесат много пари. Джована е друга работа.

— Значи всичко е заради парите?

— Ако имаме късмет.

Аби не беше убедена.

— Защо тогава взривиха атинския офис?

— Това не сме го учили в Правния факултет. Не знам, Аби. Искаш от мен да мисля като терорист. Тези хора са фанатици и са луди, но не съвсем. Достатъчно умни са, за да създадат организация, която изпраща свой агент в улично кафене, за да ти предаде пакет.

Аби затвори очи и поклати глава. Двамата се умълчаха задълго. Не помръдваха, само от време на време отпиваха от чашите си. Накрая тя попита:

— Уплашен ли си, Мич?

— Ужасен съм.

— И аз.

— Наистина искам да имам оръжие.

— Стига!

— Сериозно. Тези гадове имат твърде много оръжие. Ще се чувствам по-спокойно с пистолет в джоба.

— Ти никога не си държал пистолет, Мич. Ако имаш оръжие, ще си опасен за половината град.

Той се усмихна и разтри крака ѝ. Зарея поглед към стената и каза:

— Не е вярно. Когато бях малък, баща ми постоянно ме водеше на лов.

Тя се замисли над думите му. Бяха заедно от почти двайсет години и Аби още от самото начало се научи да не проявява любопитство към детските му години. Мич никога не ги обсъждаше, никога не споделяше с нея спомени от трудното си детство. Тя знаеше, че баща му е умрял във въгледобивните мини, когато той е бил на седем. Майка му рухнала. Хващала се на нископлатена работа, но трудно се задържала. Често се местели от една евтина квартира в друга. По-големият му брат Рей прекъснал училище и станал дребен престъпник. Мич веднъж спомена някаква своя леля, при която живеел, преди да избяга.

— Отраснахме в планината, а там на шест години всяко хлапе вече е ходило на лов. Оръжията бяха част от живота ни. Чувала си за окръг Дейн.

Тя беше чувала. Намираше се в Апалачите, но Аби беше градско момиче, чийто баща ходеше на работа с костюм и вратовръзка. Имаха хубава къща и две коли.

— Ходехме на лов през цялата година, независимо дали беше ловният сезон. Видех ли животно, което може да се превърне в яхния, брой го за мъртво. Зайци, пуйки, убих първата си сърна на шест. Мога да си служа с пистолети, револвери, ловни пушки. След смъртта на татко мама не ми позволяваше да ходя на лов. Страхуваше се да не пострадам и мисълта да изгуби и втория си син я ужасяваше. Раздаде всичките ни оръжия. Така че, да, скъпа моя, права си да твърдиш, че ако сега имах оръжие, сигурно щях да нараня някого, но грешиш, ако мислиш, че никога не съм държал оръжие в ръка.

— Забрави за оръжията, Мич.

— Добре. Няма да пострадаме, Аби, повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Никой няма да ни намери там. Кори и хората му ще бъдат наблизо. И понеже става дума за Мейн, сигурен съм, че в къщата ще е пълно с пушки. Там нали стрелят по лосове?

— Мен ли ме питаш?

— Не.

— Да не си пипнал оръжие, Мич!

— Обещавам.