Размяната

17

В шест и половина Мич вече пиеше втората си чаша силно кафе и ровеше в интернет. Трета поредна сутрин преглеждаше таблоидите и се удивляваше на умението на британците да правят от мухата слон. Историята беше сензационна — адвокатка от лондонския офис на най-голямата юридическа фирма в света беше отвлечена от опасни главорези в Либия. Оскъдните реални факти не успяваха да възпрат неистовите заглавия, снимките и спекулациите. Щом фактите не бяха достатъчни, за да се тиражира една история, просто ги съчиняваха в крачка. Похитителите искали десет милиона лири откуп… или пък бяха двайсет? Били дали три дни срок, преди да екзекутират Джована… или пък бяха четири? Видели я в Кайро… или пък беше в Тунис? Набелязали я заради аферите на баща ѝ с либийските петролни компании. Някакъв луд твърдеше, че е бившето ѝ гадже и че Джована открай време се възхищавала на Муамар Кадафи.

Само че истинската сензация бяха труповете, разбира се. Повечето таблоиди продължаваха да публикуват снимки на четиримата обезглавени турци, провесени с главата надолу. Юсеф с въже на шията все още беше новина от трета страница. Под неговата снимка един от таблоидите питаше с дебел шрифт: Възможно ли е Джована да бъде следващата? Превъзбуденият тон не оставяше място за съмнение, че репортерът няма да е разочарован от още трагични новини.

Италианската преса беше малко по-сдържана и спря да публикува други снимки освен тази на Джована. Няколко нейни приятели бяха казали хубави неща за нея пред репортери. Лука беше получил повече медийно внимание от очакваното, но не такова, каквото му се искаше.

Американците бяха твърде ангажирани с войната си в Ирак и с неочакваните бунтове там, които им създаваха неприятности. Цивилните жертви растяха. Всеки ден носеше още лоши новини, а за една страна, свикнала с лошите новини от Близкия изток, отвличането на британска адвокатка не беше достатъчно сериозно нещо, че да намери място в заглавията. Случаят беше отразяван, но само мимоходом.

„Скъли и Пършинг“ поддържаха непробиваемо мълчание. „До момента няма връзка“, гласеше коментарът в много от репортажите. Фирмата излезе с изявление, когато новината за отвличането се разчу. Пиар специалистите ѝ работеха денонощно и следяха събитията. Ежедневно изпращаха засекретени съобщения до всеки адвокат и служител на фирмата. В основни линии всички те гласяха едно и също: нито дума на пресата без официално одобрение. Всяко изтичане на информация ще бъде строго санкционирано.

Но какво точно можеше да изтече?

Фирмата бе решила да не прави изявления, докато няма какво да каже, а тя нямаше да има какво да каже, преди Джована да се прибере невредима у дома.

Аби влезе в кухнята и мълчаливо се насочи към кафеварката. Седна, отпи първата глътка и се усмихна на Мич.

— Искам да чуя само добрите новини — каза тя.

— „Янките“ са изгубили.

— Няма нови трупове?

— Още не. Никакви новини от похитителите. „Скъли и Пършинг“ се споменават в разни материали, Лука Сандрони също, но нищо друго.

Доволна от новините, тя отново отпи от кафето си.

Мич изключи телевизора и затвори лаптопа си.

— Какво предстои в твоя свят днес?

— Срещи, нескончаеми срещи. С маркетинговия отдел, струва ми се. А при теб?

— Тази сутрин имаме брифинг с нашия консултант по сигурността. Не мога да заведа момчетата на училище.

— С удоволствие ще го направя. Консултант по сигурността ли? Мислех, че „Скъли“ си имат собствени шпиони.

— Имаме. Но положението сега е много по-сериозно и се налага да похарчим цяло състояние за външни разузнавателни услуги — тайнствена група от бивши агенти и пенсионирани полковници.

— И за какво ще е този брифинг?

— Секретно е, строго секретно. В идеалния случай ще ни кажат кой е отвлякъл Джована и къде я крие, само дето още не знаят.

— Трябва да я намерят, Мич.

— Всички се опитват и това е част от проблема. Може би днес сутринта ще научим нещо.

— Ще ми се обадиш ли?

— Секретно е. А кой ще нахлуе в кухнята ни довечера?

— Секретно е. Всъщност никой. Но имаме замразена лазаня от последното посещение на братята Розарио.

— Малко ми омръзна от тези двамата. Кога ще приключиш с готварската им книга?

— Може да отнеме години. Предлагам днес да изведем някъде момчетата.

— Пак ли пица?

— Не, хайде да ги накараме да изберат истински ресторант.

— Късмет с избора!

Сградата беше небостъргач от седемдесетте години, но кафявите тухли бяха повече, отколкото стоманата и стъклото; беше толкова безлична, че се сливаше с всички други на улицата, които не бяха нито приятни за окото, нито внушителни. Центърът на града беше пълен с такива неугледни постройки, издигнати само за да носят приходи от наеми, без никакви естетически съображения. Тази сграда беше идеалното място за укриване на тайнствена фирма като „Крюгъл“. На главния вход откъм Лексингтън авеню имаше въоръжена охрана. Други охранители следяха цяла стена от монитори на вътрешната система за сигурност.

Мич беше минавал покрай сградата стотици пъти, без да ѝ обърне внимание. И сега отново мина покрай нея, после съгласно получените инструкции зави по Петдесет и първа улица и влезе през страничен вход с по-малко питбули, готови за нападение. След като го снимаха и му снеха пръстови отпечатъци, го посрещна охранител, способен да се усмихва, и го поведе към асансьорите. Докато чакаха, Мич огледа списъка на фирмите в сградата и разбира се, не откри в него „Крюгъл“. Той и придружителят му се качиха в пълно мълчание до трийсет и осмия етаж, където слязоха в малко, негостоприемно фоайе. Нямаше нито табела с името на фирмата, нито ексцентрични картини, нито столове или канапета — само камери, които заснемаха кой идва.

Преминаха през още нива на защита и стигнаха до друга масивна врата, където Мич беше предаден на млад мъж в костюм от хубав плат. Минаха през вратата и влязоха в обширна зала без видими прозорци. Джак Руш и Кори Галант разговаряха с Дариън Кейсък в средата на залата. Всички се поздравиха. Наляха им кафе, предложиха им сладкиши, които отказаха. Настаниха се около широка маса и Дариън взе дистанционното. Натисна едно копче и на голям екран се появи подробна карта на Южна Либия. На стените имаше най-малко осем такива екрана.

Дариън насочи червената точка на лазерна показалка към областта Убари, недалече от южната граница с Чад.

— Първият въпрос е: къде е тя? Нямаме отговор, защото нямаме новини от похитителите ѝ. Вторият въпрос е: кои са те? Отново нямаме нищо конкретно. Убари е много нестабилен регион и е настроен враждебно към Кадафи. Той е ето от тук.

Червената точка се премести на север, към Сирт, после се върна надолу към Тазирбу. Засега той не им беше казал нищо, което вече не знаеха.

Дариън продължи:

— От почти четиресет години либийците воюват със съседите си: Египет на изток и Чад на юг. В южната част на Убари има силно революционно движение на ожесточени противници на Кадафи. През последните пет години един военен командир на име Азим Баракат очисти повечето си съперници и успя да консолидира властта. Той е хардлайнер, който иска Либия да стане ислямска държава и да прогони всички западни компании и икономически интереси. Освен това е терорист, който обича да лее кръв — само един от многото.

Дариън натисна копче на дистанционното и пред тях се появи начумереното лице на Баракат. Буйна черна брада, зли черни очи, бял хиджаб, два патрондаша с лъскави патрони през раменете му, кръстосани на гърдите.

— Четиресетгодишен, образован в Дамаск, не знаем нищо за семейството му. Напълно отдаден на идеята за сваляне на сегашния режим.

— За да заграби нефта — отбеляза Джак Руш.

— Да, за да заграби нефта — повтори Дариън.

Мич се вгледа в лицето на екрана и не му беше трудно да повярва, че този човек е способен да издаде заповед за мащабно кръвопролитие. Изтръпна при мисълта, че може той да държи Джована, и попита:

— Защо мислим, че Баракат е човекът?

— Не сме сигурни. Докато не осъществят контакт, това са само предположения. Миналия месец обаче Баракат се опита да взриви една рафинерия близо до град Сарир. Операцията е била добре планирана и впечатляваща от тактическа гледна точка, включвала е около стотина души и вероятно е щяла да бъде успешна, ако е нямало пробив в сигурността. Правителството било предупредено в последния момент и изпратило армията. Загинали няколко десетки души и от двете страни, но точният брой е неизвестен. В световните медии няма и една дума по въпроса. Двама от хората на Баракат били заловени и изтезавани. Не издържали на мъченията и проговорили, преди да бъдат обесени. Ако може да им се вярва, организацията разполага с няколко хиляди тежковъоръжени стрелци, които действат на различни фронтове. Твърдо решени са да прогонят чуждестранните инвеститори. Един от заловените казал, че мостът насред пустинята продължава да е тяхна мишена. Имаме свой човек в Либия, който го потвърждава. Баракат действа все по-близо до Триполи, сякаш предизвиква Кадафи за директен сблъсък. И сигурно ще получи каквото иска.

Мич се отегчи от брифинга. „Крюгъл“ не можеха да потвърдят почти нищо, а Дариън се престараваше да впечатли „Скъли“ с информация, която дори не беше достоверна. Не за пръв път през последната седмица Мич се улови, че копнее за старите времена, когато можеше да работи, без да се тревожи за терористи и заложници.

Известен със своето нетърпение, Джак Руш отбеляза:

— Значи просто гадаем.

— Напредваме — хладно отговори Дариън. — Ще стигнем до целта.

— Добре, и когато разберем кой държи Джована, после какво? Кой ще взема решенията в този момент?

— Зависи какво ще поискат.

— Това го разбирам. Да очертаем хипотезите. Тя е британска гражданка, нали така? Ами ако британците решат да връхлетят с гръм и трясък, обаче италианците откажат? Ако либийците кажат „да“, а семейството на Джована каже „не“? Американците… кой знае? Но има ли изобщо значение всичко това? Тя е в Либия, поне така предполагаме, и докато е там, нашите възможности са буквално нулеви, нали?

— Нещата се променят, Джак, всеки ден се променят. Не можем да планираме нищо, докато не разполагаме с много повече информация.

— Колко души имате на място в Либия сега? — попита Кори.

— Ако броим свръзки, агенти, двойни агенти, вербувани и вербуващи, вероятно дванайсет. На всички се плаща или се дават подкупи, каквото е нужно. Някои са стари източници, на които може да се разчита, други сме привлекли съвсем скоро. Това е мътна вода, Кори, свят на крехки взаимоотношения и несигурни лоялности.

Мич отпи от кафето си и реши, че му стига толкова кофеин за тази сутрин. Погледна към лицето на Азим Баракат и попита:

— Каква е вероятността този тип да държи Джована?

Дариън сви рамене и се позамисли.

— Шейсет на четиресет.

— Добре, ако той я е отвлякъл, какво иска?

— Лесният отговор е пари. Със солиден откуп ще си набави още оръжия и още войници. Другият отговор е по-сложен. Той може да не поиска размяна. Може да направи нещо зрелищно, нещо ужасно, за да оповести пред света своето присъствие.

— Да я убие, така ли?

— За жалост, това е реална възможност.