Размяната

42

За сутрешното кафе Аби си облече бялата рокля и не се гримира. Хасан носеше друг хубав ленен костюм, масленозелен, и бяла риза без вратовръзка. Седнаха на същата маса, която вече ѝ беше омръзнала. Поръчаха си кафе и чай и казаха на сервитьора, че ще си изберат закуска по-късно.

Хасан, очарователен професионалист както винаги, се усмихваше, докато Аби не каза:

— Трябва ни още време. Още двайсет и четири часа.

Той се намръщи и поклати глава.

— Съжалявам, не е възможно.

— В такъв случай не можем да съберем пълната сума от деветдесет милиона.

Аби видя насреща си още по-намръщена физиономия.

— Значи положението се усложнява — каза Хасан.

— То отдавна е неописуемо сложно. Събираме парите от най-малко седем места в различни страни.

— Разбирам. Един въпрос. Ако имате още двайсет и четири часа, колко пари ще успеете да осигурите?

— Не знам колко.

Малките му черни очи се фокусираха върху нея като лазерни лъчи.

— Тогава е пределно ясно, госпожо Макдиър. Ако не можете да ми обещаете повече пари, аз не мога да ви обещая повече време. Колко пари имате сега?

— Седемдесет и пет милиона. Плюс депозита от десет милиона, разбира се.

— И парите са при вас, така че съпругът ви ще може да ги преведе утре?

Сервитьорът се върна и бавно им поднесе чая и кафето. Отново попита за закуската, но Хасан махна с ръка да го отпрати. Озърна се, не забеляза нищо подозрително и каза:

— Добре. Ще поговоря с клиента си. Но това не са добри новини.

— Нямам други. Искам да видя Джована.

— Съмнявам се, че ще бъде възможно.

— Тогава няма сделка. Никакви седемдесет и пет милиона. Никакъв паричен превод утре. Искам да я видя днес, и то тук, без да излизам от хотела.

— Искате твърде много, госпожо Макдиър. Няма да се хванем в капана.

— Капан ли? Приличам ли ви на човек, който залага капани? Аз съм редактор на готварски книги в Ню Йорк.

Хасан отново се усмихна и поклати глава развеселен.

— Не е възможно.

— Намерете начин.

Тя се изправи рязко, взе кафето си и излезе от ресторанта с чашата.

Хасан я изчака да се изгуби от поглед и извади телефона си.

Два часа по-късно Аби работеше на малка масичка в стаята си, когато телефонът ѝ „Джакъл“ завибрира. Беше Хасан със злокобна новина. Клиентът му бил много разстроен от факта, че условията му още не са изпълнени. Сделката отпадала.

Все пак щяло да бъде разумно Мич да продължи с плановете си на Големия Кайман. Да открие нова сметка в „Тринидад Тръст“ и да чака инструкции. Значи сделката все пак не отпадаше.

Мич беше някъде в облаците и нямаше мобилна връзка в самолета.

Самолетът кацна в Уестчестър в 7:10 ч., близо седем часа след като излетя от Рим. Чакаха ги два черни седана. Единият потегли на север с Джак, който живееше в Паунд Ридж. Мич се отправи към Манхатън с другата кола.

Мароко беше с пет часа по-напред от Ню Йорк. Той се обади на Аби, която се беше затворила в хотелската си стая и редактираше някаква готварска книга. Разказа му как е минало сутрешното ѝ кафе с господин Мансур и последвалия разговор между тях. Останал разочарован заради парите, но изглеждал подготвен за такова развитие на нещата. Бил лукав истински професионалист и тя не можела да го разгадае. Нямала представа дали ще се съгласят само на още 75 милиона долара, но ѝ се струвало, че Хасан има по-голяма роля в преговорите, отколкото си дава вид.

Час след като кацна, Мич влезе в апартамента си на Шейсет и девета улица, негов дом през последните седем години и място, което обичаше, но се почувства като в чужд апартамент, където е нахлул незаконно. Къде бяха всички? Пръснати в различни посоки. Мич закопня за предишния им живот. Тишината беше потискаща. Само че сега не беше моментът да изпада в меланхолия. Изкъпа се и се облече с ежедневно облекло. Извади мръсните дрехи от сака си и пъхна в него чисти. Не си взе нито сако, нито вратовръзка. Доколкото помнеше отпреди петнайсет години, банкерите на Кайманите избягваха да носят костюми.

Отново се обади на Аби и ѝ съобщи, че апартаментът им все още си е на мястото.

Колата го чакаше на Шейсет и девета улица. Мич метна сака си в багажника и каза:

— Да тръгваме.

Беше по-лесно, защото натовареният трафик беше в обратната посока, и след петдесет минути се върнаха на летището в Уестчестър. Чалънджърът беше зареден с гориво и готов за полет.

Чакането започваше да става мъчително за Аби. Бяха минали четири часа от срещата ѝ с Хасан. Стаята ѝ сякаш отесняваше, а и камериерката настояваше да влезе. Аби обиколи хотела и беше сигурна, че я наблюдават. Мъжът на рецепцията, консиержът в нишата си, униформеното пиколо — всички я поглеждаха небрежно, после отново я стрелваха с очи. Малкият тъмен бар беше празен в два следобед и Аби седна с гръб към вратата. Барманът ѝ се усмихна, когато влезе, после доста се позабави, преди да дойде да вземе поръчката ѝ.

— Бяло вино — каза тя.

Нямаше други клиенти. Колко време щеше да му отнеме да ѝ налее чаша бяло вино?

Най-малко десет минути. Аби забоде нос в някакво списание и зачака нетърпеливо.