Размяната

37

Минаваше три сутринта в неделя, когато два микробуса с екипа на „Скъли“ спряха пред хотел „Хаслер“ в центъра на Рим. Уморените пътници побързаха да слязат, да се регистрират и да се пръснат по стаите си. Мич беше отсядал тук и преди и знаеше, че Испанските стълби са точно пред входа. Стаята му гледаше на изток, затова, преди да си легне, той дръпна завесите и с усмивка погледна към фонтана и площада далече долу в подножието на прочутите стълби. Аби му липсваше, искаше му се да можеха да се насладят на гледката заедно.

Очертаваше се дълъг и напрегнат ден. Сънят щеше да почака. Екипът се събра в девет часа на закуска в частна трапезария. Роберто Маджи се присъедини към тях и им каза, че Лука самоволно е напуснал болницата и се прибира у дома. Не беше ясно какво мислят по въпроса лекарите му. Добрата новина от сутринта беше обаждане от Диего Антонели отпреди един час, за да съобщи, че премиерът лично е разговарял с либийския посланик и му е обяснил необходимостта страните бързо да се споразумеят по делото.

През уикенда Роберто беше прекарал доста време в телефонни разговори с Денис Талъс, юрисконсулта на семейство Челик в Истанбул. Талъс му предаде обнадеждаващата новина, че заместник-министърът на външните работи на Турция вечерял предишния ден с либийския посланик и случаят „Ланнак“ бил главната тема на разговора им.

Либийските посланици в Италия, Турция и Великобритания се оказаха притиснати по различни начини, за да ускорят сключването на извънсъдебното споразумение. Какво означаваше това за Триполи, беше въпрос на догадки. Роберто, който имаше повече опит с Либия от всички останали, ги предупреди да не проявяват излишен оптимизъм.

Освен Мич и Джак никой друг в стаята не знаеше колко пари действително са осигурени за откупа. И двамата бяха усетили намек от страна на Кори и Дариън, че „Скъли“ не помага достатъчно въпреки солидните си ресурси. Само да знаеха истината, но разбира се, никога нямаше да я научат. Докато летяха над Атлантика, Мич беше попитал Джак дали според него е възможно отново да събере управителния съвет и да ги помоли да размислят. Джак беше отговорил, че е невъзможно. Поне засега.

Докато Аби се качваше с асансьора към апартамента, тя се опитваше да се отърси от безсилието си заради въоръжената охрана, влизането през сутерена, наблюдението, черните джипове и целия този глупав шпионаж. Искаше Мич да се върне у дома, а децата ѝ отново да тръгнат на училище. Искаше животът им да стане нормален.

Искаше също така да извади телефона „Джакъл“, да го изхвърли през прозореца и той да се разбие на Кълъмбъс авеню, за да не може да я следи повече. Вместо това го остави върху масата в кухнята, докато правеше кафе, и се помъчи да не му обръща внимание.

В 12:05 ч., както беше предсказал Мич, Нура се обади и за пръв път се опита да прояви известна любезност.

— Как беше пътуването ти?

— Чудесно.

— Неделя на обед е. Крайният срок е сряда в пет следобед.

— Щом казваш. Не съм в положение да споря.

— Приготвихте ли парите?

Бяха репетирали отговора десетки пъти. Нямаше начин да обяснят логично усилията, които се полагаха за набирането на сто милиона долара, когато си поставен под такова напрежение. Нура и нейните приятели революционери сигурно бяха достатъчно наивни да вярват, че огромна юридическа фирма като „Скъли“ може просто да напише чек и всичко да е наред. Хем бяха прави, хем грешаха.

— Да.

Пауза и като че ли облекчение отсреща. Откъм Аби само страх и ужас.

— Добре. Ето инструкциите. Слушай внимателно, моля те. Довечера заминаваш за Маракеш в Мароко.

Аби едва не изпусна телефона. Вторачи се в апарата. Беше си у дома от един час. Семейството ѝ беше пръснато на три страни. Беше изоставила работата си. Целият ѝ свят беше преобърнат и последното, което искаше, бе да прекара следващия ден в самолета на път за Северна Африка.

— Добре — промърмори тя и за пореден път се запита: как се озовах в окото на тази буря?

— Има полет на „Бритиш Еър“ от „Кенеди“ до Лондон в седемнайсет и десет. Останали са свободни места в бизнес класата, но ти си резервирай билет веднага. Имаш тричасов престой на „Гетуик“. Полетът до Маракеш е четири часа. Ще те наблюдават през целия път, но нищо не те застрашава. В Маракеш вземи такси до хотел „Ла Мезон Араб“. Там ще чакаш допълнителни инструкции. Някакви въпроси?

Хиляди.

— Ами да, но ми дай една минута.

— Била ли си в Маракеш?

— Не.

— Чувам, че градът е приятен. С декадентска атмосфера, по която вие много си падате.

Които и да бяха тези „вие“, явно Нура не ги одобряваше. Западняците.

Преди две години Аби се беше опитала да убеди марокански шеф готвач от Казабланка да напише книга с рецепти. Той имаше малък ресторант близо до дома им, където тя и Мич бяха ходили два пъти. Там беше шумно и оживено, винаги пълно с мароканци, които седяха заедно на дълги маси и се отнасяха гостоприемно към чужденците. Те обичаха своята страна, култура и храна и признаваха, че изпитват носталгия. Аби и Мич обсъждаха евентуално пътуване до Мароко. Бяха изчели доста неща за страната и знаеха, че в Маракеш има много исторически и културни забележителности, които привличат тълпи туристи, особено от Европа.

— Сигурна съм, че този телефон ще работи и там — отбеляза Аби.

— Разбира се. Носи го у себе си непрекъснато.

— Трябва ли да замина още днес?

— Да. Крайният срок е в сряда.

— И аз така чух. Нужна ли ми е виза?

— Не. В хотела има стая, резервирана на твое име. Не казвай на никого освен на мъжа си. Разбра ли?

— Да, да.

— Много е важно да пътуваш сама. Ще те наблюдаваме.

— Ясно.

— Трябва да знаеш, че положението е изключително опасно. Не за теб, а за заложницата. Ако нещо се обърка или ако бъде направен опит за спасяването ѝ, тя ще бъде застреляна незабавно.

— Разбрах.

— Държим под око всичко. Един погрешен ход и последиците за нея ще бъдат пагубни.

— Разбрах.

Аби затвори очи и се опита да успокои треперещите си ръце с дълбоки вдишвания и издишвания. В главата ѝ беше пълен хаос. Момчетата ѝ — те бяха в безопасност, независимо дали тя е извън страната. Мич — не се тревожеше за неговата сигурност, но ако той не ѝ позволеше да пътува? Тя нямаше да има нищо против. Работата ѝ — утре беше понеделник, когато обикновено имаше натоварен график. Размяната — какво щеше да стане, ако парите не се появят? Тя вече лъжеше за откупа, но нямаше избор.

Джована. Всъщност нищо друго нямаше значение освен заложницата.

Аби звънна на Мич по зеления телефон, но не успя да се свърже с него.

Отвори лаптопа си и резервира полета. Еднопосочен билет, защото не знаеше кога ще се върне.

Въпреки несъгласието на лекарите Лука напусна болница „Джемели“ и сега се возеше на предната седалка до Бела, която се провираше през натовареното движение. Щом се прибраха, той поиска салата „Капрезе“ на верандата и двамата вечеряха под сянката на чадъра. Той я помоли да се обади на Роберто и да го покани да дойде заедно с Мич и Джак Руш.

Лука отново си дремна и когато се върна на верандата, поздрави колегите си от Ню Йорк. Настоя да узнае подробности за всичко — за всяка среща, за всеки телефонен разговор, за събранието на управителния съвет. Разгневи се, че италианците се бавят. А на британците нямаше доверие открай време. Все още мислеше, че „Ланнак“ ще откликнат на молбата.

Когато стана ясно, че Джак няма да съобщи лошата новина, Мич изчака подходящ момент и каза на Лука, че фирмата не възнамерява да вземе заем, за да плати откупа.

— Срамувам се да кажа, че съдружниците се изпокриха и отказаха.

Лука затвори очи и за известно време се възцари пълна тишина. Той отпи глътка вода и каза тихо и дрезгаво:

— Дано да доживея да видя дъщеря си. И дано да доживея да погледна уважаемите си колеги в очите и да ги нарека банда страхливци.