Размяната

21

Издателство „Епикуреан“ заемаше долните три етажа на сграда от кафяв камък, построена в началото на XX в. Намираше се на Седемдесет и четвърта улица, близо до Мадисън авеню. Четвъртият и петият етаж се обитаваха от саможива и ексцентрична старица, наближаваща деветдесет, която живееше с котките си и с операта. По цял ден пускаше плочи и с напредването на възрастта все повече оглушаваше, затова постепенно усилваше звука. Никой не се оплакваше, защото тя беше собственичка на сградата, както и на двете съседни. Редакторите на третия етаж понякога чуваха нейната музика, но това не беше проблем. Сградите имаха дебели стени и подове. Собственичката им вземаше скромен наем, защото, първо, не ѝ трябваха пари и второ, приятно ѝ беше да има свестни наематели.

Идеалната сутрин за Аби започваше с ясно небе, петнайсетминутна разходка с Кларк и Картър до училището, после трийсет минути пеша през Сентръл Парк до кабинета ѝ в издателството, който, тъй като тя беше старши редактор, се намираше на първия етаж, далече от операта, но близо до кухнята. Офисът им беше малък, но ефективен. Беше тясно като в повечето офиси в Манхатън, още повече че бяха направили кухнята много широка — просторна, модерна, напълно оборудвана, за да посреща различните шеф готвачи, които ги посещаваха, докато пишеха готварските си книги. Почти всеки ден идваше по един и в издателството постоянно ухаеше на ястия от цял свят.

Джована беше отвлечена двайсет и седем дни по-рано.

Както винаги, Аби се отби в популярно кафене на Седемдесет и трета улица за любимото си лате. Към девет и петнайсет чакаше на опашката, насочила мислите си към предстоящия ден, към синовете си в училище, към съпруга си на четиресет и осмия етаж, затънал в работа, и беше вперила поглед в телефона си. Някой зад нея я потупа леко по рамото. Тя се обърна и се оказа лице в лице с някаква мюсюлманка. Жената носеше дълга кафява роба, хиджаб в същия цвят и фередже, което скриваше всичко освен очите ѝ.

— Вие сте Аби, нали?

Аби се стъписа и не можа да си спомни нито първия, нито последния път, когато бе разговаряла с напълно забулена жена. Но все пак това беше Ню Йорк, тук живееха много мюсюлмани. Аби се усмихна вежливо и отговори:

— Да, а вие коя сте?

Мъжът зад жената четеше сгънат вестник. Най-близкият бариста зареждаше витрината с кроасани и кишове. Никой не обръщаше внимание на никого.

Жената отговори на безупречен английски със съвсем лек арабски акцент:

— Имам новини от Джована.

Очите ѝ бяха тъмни, млади и тежко гримирани и Аби се взираше в тях невярващо. Коленете ѝ омекнаха, сърцето ѝ прескочи, а устата ѝ пресъхна толкова, че не можеше да говори.

— Моля? — успя все пак да каже тя, макар че беше напълно сигурна какво е чула.

Някъде изпод диплите на дрехата си жената измъкна плик и ѝ го подаде. Малък пощенски плик, но твърде издут, за да съдържа само писмо.

— Предлагам ви да правите каквото ви е казано, госпожо Макдиър.

Аби взе плика, макар че нещо ѝ подсказваше да не го прави. Жената забърза към вратата и излезе от кафенето, преди тя да изрече и дума. Мъжът сгъна вестника и вдигна очи. Аби се обърна напред, все едно нищо не се е случило.

— Какво да бъде? — попита баристата.

— Двойно лате с канела — каза задавено тя.

Намери си стол, седна и се опита да диша дълбоко. Почувства се неловко, когато усети, че по челото ѝ е избила пот. Избърса се с хартиена салфетка от масата и се озърна. Пликът още беше в лявата ѝ ръка. Вдиша и издиша бавно още няколко пъти. Реши да го отвори в офиса и го пъхна в голямата си чанта.

Можеше да се обади на Мич, но нещо ѝ подсказваше да не бърза. Да изчака няколко минути, докато види съдържанието на плика, защото каквото и да имаше вътре, щеше да изисква неговата намеса. Когато латето ѝ беше готово, тя го взе от плота и излезе от кафенето. Направи няколко крачки по тротоара и се закова на място, осъзнала, че някой я е наблюдавал. И дори в момента може би я гледаше, следеше я. Някой знаеше името ѝ, името на съпруга ѝ, какво работи той, обичайния ѝ маршрут, любимото ѝ кафене. И този някой не си беше отишъл, а дебнеше наблизо.

Продължавай да вървиш, заповяда си тя, дръж се нормално, все едно всичко е наред.

Кошмарът започваше отново. Ужасът да се опитваш да живееш нормално и в същото време да знаеш, че някой те наблюдава и те подслушва. Бяха изминали петнайсет години от премеждията с „Бендини“ в Мемфис и на нея ѝ трябваше много време, преди да престане да се озърта през рамо.

След пет минути Аби отвори вратата на издателство „Епикуреан“, на която нямаше табела, размени по няколко думи с колегите си и побърза да влезе в кабинета си. Заключи се, седна на бюрото и отвори плика. Вътре имаше телефон и лист хартия за принтер, на който пишеше:

Аби остави листа и взе телефона. Беше най-обикновен, с нормални размери и вид, в който нямаше нищо подозрително. Тя набра 871 и се отвори меню. Натисна „Снимки“ и моментално ѝ призля. На първата бяха тя, Картър и Кларк отпреди час, когато се сбогуваха на тротоара пред училището им на четири преки от техния апартамент. Аби се пресегна към бутилката с вода, не към кафето. Развъртя капачката, отпи и намокри блузата си. За секунда стисна очи, после отвори следващата снимка. Фасадата на сградата от кафяв камък, където се намираше в момента. На следващата снимка беше жилищната им сграда, снимана от Шейсет и девета и Кълъмбъс авеню. На следващата беше сградата на „Скъли и Пършинг“ на Брод Стрийт 110, направена от далечно разстояние.

Последната снимка беше на Джована, която седеше в тъмна стая, носеше черен хиджаб, държеше лъжица и гледаше надолу в купичка с нещо като супа.

Времето течеше, но Аби не го усещаше. В шеметните ѝ мисли цареше пълен хаос. Сърцето ѝ блъскаше като пневматичен чук. Отново затвори очи, разтри слепоочията си и чу, че някой тихо чука на вратата ѝ.

— Минутка — каза тя и чукането престана.

Обади се на Мич.

Бяха като замръзнали, гледаха широкия екран и чакаха да се появи видеото на Аби. Ето го: близък план на напечатаната бележка от Нура. Прочетоха я бързо, после я препрочетоха по-бавно. Камерата се отмести към загадъчния телефон върху бюрото ѝ до плика, в който ѝ беше предаден. Видеото беше дълго двайсет и две секунди.

Мич най-сетне си пое дъх, издиша и застана до прозореца в кабинета на Джак Руш, който се вторачи в малката заседателна маса, изгубил ума и дума. Кори, който беше под невероятно напрежение след бомбата в Атина, се взираше в черния екран и се опитваше да разсъждава трезво.

— В телефона има пет снимки, така ли? — попита той, без да поглежда Мич.

— Точно така — отговори Мич, все още с гръб към него.

— Нека да не ни ги изпраща по имейла, ясно?

— Добре. Какво да ѝ кажа?

— Още не съм сигурен. Да допуснем, че те следят всичко, което се прави с онзи телефон. Да допуснем, че могат да го използват, за да наблюдават Аби навсякъде, независимо дали е включен или не. Да допуснем също, че той чува и записва всичко, което се говори около него, дори да е изключен.

Сякаш не беше чул нито дума, Мич каза:

— Снимали са децата ми, докато отиват на училище днес.

Кори стрелна с поглед Джак, който поклати глава. Шокът не беше отминал, никой не можеше да се опомни, всичко им бе като в мъгла.

Мич продължи, все още обърнат към прозореца:

— Инстинктът ми подсказва да изляза незабавно от тази сграда, да се кача на такси, да взема синовете си от училище, да ги заведа на безопасно място и да заключа всички врати.

— Напълно те разбирам, Мич — каза Кори. — Върви, ако трябва. Няма да те спрем. Но най-напред трябва да видим онзи телефон. Твоят мобилен безопасен ли е?

— Не знам. Ти инсталира онова антивирусно приложение.

— На телефона на Аби също, нали?

— Да. Би трябвало да сме защитени от хакери, ако изобщо някой е защитен от тях в днешно време.

— Хрумна ми нещо — обади се Джак. — Хотел „Карлайл“ се намира на Седемдесет и шеста улица, близо е до офиса на Аби. Звънни ѝ и я заведи на обяд там. Нека да носи новия си телефон. Ще ангажираме заседателна зала и ще го огледаме, докато вие обядвате.

— Чудесна идея — съгласи се Кори.

Мич се обърна и попита:

— Значи ще действаме?

— Да.

Мич извади телефона си и се обади на Аби. Трябваше да внимава, в случай че ги подслушваха, и ѝ каза, че ще бъде близо до офиса ѝ по обед. Предложи ѝ да се срещнат в „Карлайл“ в дванайсет, за да обсъдят дали да предприемат нещо в училището. Когато приключи, Мич попита Кори:

— Възможно ли е да хакнат телефоните и имейлите ни? Подслушват ли ни?

— Малко вероятно е, Мич. В днешно време всичко е възможно, но аз се съмнявам.

— И какъв е смисълът? Тях не ги интересува какво правите на обяд или на вечеря. Става дума само за пари. Ако искаха да убият Джована, вече щяха да са го направили, нали, Кори?

— Вероятно, но кой знае?

— Вижте, играта се промени. Най-накрая похитителите се свързаха с нас и са склонни да говорят. Което означава преговори, което означава пари. За какво им е иначе Джована? За да убие Кадафи? Да договори мир в Либия? Да намери още нефт в пустинята? Не. Тя струва пари, въпросът е колко.

— Не е толкова просто, Джак — възрази Мич. — Остава и въпросът колко щети сме склонни да понесем, преди да се пречупим. Освен извършените убийства — а това са единайсет души, ако броя правилно — един от офисите ни изгоря и те вече са тук, в нашия град.

— Да не прибързваме — каза Кори. — Не ние командваме парада, а те. Не можем да направим много, преди Нура да се появи отново.

— Нима? Е, аз възнамерявам да защитя семейството си.

— Разбрах, Мич. И не те виня. Някакви идеи?

— Ти си специалистът по сигурността, нали? Какво ще ме посъветваш?

— Мисля по въпроса.

— Побързай, моля те.

— Трябва да поговорим за „Крюгъл“ — каза Джак. — Да ги включим ли?

Мич сви рамене, като че ли въпросът не беше насочен към него. Отново застана до прозореца и се загледа към улиците долу. Десетки жълти таксита пълзяха по тях в оживения трафик. Той се канеше след няколко минути да седи на задната седалка на някое от тях.

— Говорил ли си наскоро с Дариън? — попита Джак.

— Последно в девет часа — отговори Кори. — Първата ми работа всяка сутрин е петнайсетминутен брифинг с него и той обикновено ме уведомява, че няма нищо ново. Търсели, чакали, търсели, чакали… Трябва да му кажем, и то скоро. Похитителите се обадиха, Джак, а ние се надявахме точно на това. „Крюгъл“ познават тази игра много по-добре от нас.

— Имаш ли им доверие? Фирмата им бъка от шпиони и бивши агенти на ЦРУ. Гордеят се, че имат хора във всяка дупка по света. Ами ако някой си е развързал езика?

— Няма да стане. Дариън е в града. Мога да му се обадя и да се видим в „Карлайл“.

— Мич?

— Докато не се уверя, че децата ми са в безопасност, не съм от голяма полза. Аби също е развалина.

— Разбирам те — каза Джак. — Отиди да се видиш с нея на обяд. Ние ще бъдем там и ще начертаем план.