Размяната

41

Големият Кайман ли?

Каймановите острови са три неголеми острова в Карибско море, южно от Куба и западно от Ямайка. Продължават да са британска територия, спазват стари традиции и уличното движение все още е ляво. Плажовете им, гмуркането и хубавите хотели привличат много туристи. Спечелените там пари не се облагат с данъци. Нито парите, съхранявани в техните банки. Най-малко 100 000 корпорации, повече от една на глава от населението им, са регистрирани в столицата Джорджтаун. Милиарди долари се намират в големите банки, където трупат още милиарди в лихви, свободни от данъци, разбира се. Високоплатени адвокати работят в хубави фирми и се радват на превъзходен живот. В света на международните финанси Кайманите са място, където наред с други неща е безопасно да скриеш пари — чисти или не.

Голям Кайман, Малък Кайман, Кайман Брак.

Мич се беше постарал да забрави и трите.

Тъкмо съмнителната страна на островите беше привлякла фирма „Бендини“ още през 70-те години, защото тогава парите от наркотици се стичаха натам. „Бендини“ переше парите на своите клиенти престъпници и работеше с няколко приятелски настроени банки на Големия Кайман. Фирмата дори купи там два луксозни апартамента, за да могат съдружниците да си прекарват добре по време на „командировките“.

— Повтори ми какво каза той, Аби, дума по дума.

— Каза: „Утре сутринта съпругът ви заминава за Големия Кайман. Мисля, че той познава това място“.

Той познава това място.

Мич крачеше из стаята си по боксерки, безкрайно объркан. Идеше му да си скубе косата. Откъде можеше да знае някой, особено човек като Хасан или както там му беше името, че той някога е имал нещо общо с Каймановите острови? От тогава бяха минали петнайсет години. Седна на ръба на леглото, затвори очи и се постара да диша дълбоко.

Започна да си припомня някои подробности. Когато „Бендини“ се сгромоляса, имаше десетки арести и репортажи по новините. Мич и Аби се криеха на една ветроходна яхта близо до Барбадос заедно с брат му Рей. ФБР не го издирваше, обаче чикагската мафия много искаше да го намери. Месеци по-късно, когато семейство Макдиър най-сетне слязоха на сушата, Мич отиде в една библиотека в Кингстън, Ямайка, и прочете статиите по вестниците. В някои от тях Каймановите острови бяха споменати във връзка с престъпната дейност на фирма „Бендини“. Но неговото име не фигурираше никъде, поне в статиите, които той намери.

Това беше една от възможните връзки: фирма „Бендини“, в която той беше работил за кратко, и някои нейни незаконни дейности на Кайманите. Историята беше стара и доста объркана, откъде би могъл да я изкопае Хасан?

Не по-малко изумление будеше фактът, че знае за пребиваването му в Рим, както и че е летял до там с частен самолет. Мич се обади на един съдружник в Ню Йорк, негов приятел, който беше запален по авиацията и имаше пилотско свидетелство. Без да му обяснява нищо конкретно, го попита трудно ли е да се проследи полетът на частен самолет. Никакъв проблем, ако имаш номера, изписан на опашката. Мич му благодари и затвори.

Но откъде знаеха, че Мич е на борда на самолета?

Защото го наблюдаваха.

Той не каза на Аби, тъй като тя веднага щеше да си помисли за момчетата и да се побърка. Ако „онези“ ги наблюдаваха толкова внимателно, наистина ли децата им бяха в безопасност?

За да си осигурят още по-голямо уединение, Джак премести дейността им в голям апартамент на третия етаж на хотел „Хаслер“. Поръча лека храна, но не и капка алкохол и сега всички от екипа дъвчеха нещо и чакаха новини от Мич. Когато той дойде, изслушаха съсредоточено какво е научил от разговора си с Аби и какви са събитията в Маракеш. Аби беше отседнала в чудесен хотел, чувстваше се в безопасност и нямаше търпение всичко да приключи. Въпросният Хасан беше умел професионалист, който държеше нещата под контрол. Не беше за вярване, че е запознат с историята на Мич на Кайманите и че знае къде е — в Рим, а не в Ню Йорк. За пореден път им напомняха, че те просто реагират на събитията. Правилата се определяха от злонамерени хора, които бяха много по-добре информирани и организирани от тях.

Мич и Джак решиха, че ще напуснат Рим на следващата сутрин и ще отлетят за Ню Йорк. От там Мич щеше да потегли за Големия Кайман и да пристигне по обед карибско време. Той се обади на съдружник от „Скъли“ в Ню Йорк, поръча му да се свърже с тяхна партньорска фирма на Големия Кайман и да намери банков експерт, който да го очаква. Обади се на още един съдружник и го помоли да проучи банка на име „Тринидад Тръст“.

Дариън говори с Кори, който се намираше на място в Маракеш и беше наел мароканска охрана. Един от агентите беше гост на хотел „Ла Мезон Араб“ и беше настанен през две врати от стаята на Аби. Тя трябваше да се срещне с Хасан Мансур във вторник на закуска за сверка на часовниците. Мароканците от екипа им щяха да държат под око господин Мансур — човек, когото досега не бяха успели да проследят. Дариън предупреди Кори да обясни на екипа да не поемат никакви рискове: само да наблюдават бдително и да се стремят да останат незабелязани.

Малко след 15 ч. източно стандартно време сенаторът се обади с очакваната новина. Елайъс Лейк осведоми Джак — строго поверително, разбира се — че британският външен министър е посредничил за сделка с италианците и американците, според условията на която трите държави да отпуснат по 15 милиона долара всяка. Плащанията щяха да бъдат направени от толкова тайни източници, че все едно са на Марс, и щяха да се пренасочват през банки на четири континента. В крайна сметка като по чудо щяха да пристигнат в новата сметка в банка на Кайманите. Всеки, който се опиташе да проследи откъде идват парите, сигурно просто щеше да се побърка.

Джак обсипа сенатора с благодарности и обеща да му се обади по-късно.

Четиресет и пет милиона бяха половината от деветдесет, крайната им цел. Плюс десетте от Лука… И пак не бяха достатъчно.

Вбесен, Дариън каза:

— В мръсния свят на американските пари петнайсет милиона за подкупи са нищо. Агенцията за борба с наркотиците плаща толкова месечно на информаторите си.

— Тя не е американска гражданка — напомни му Джак.

— Доносниците в Колумбия също не са.

Часове наред в продължение на много дни бяха обсъждали дали терористите могат да се огънат. На колко щяха да се съгласят, ако екипът не успееше да събере исканите 100 милиона? Трудно им беше да си представят, че онези ще се откажат от една крупна сума. Вече имаха 10 милиона. Още 55 милиона можеха да станат тяхно притежание.

Според Дариън досегашният рекорд беше откуп от 38 милиона долара, който французите платили на сомалийска банда за един журналист, но никой не знаеше това, защото не съществуваше централизирана клирингова къща за международни заложници. Шейсет и пет милиона със сигурност бяха внушителна сума.

Алтернативата обаче беше толкова страховита, че не се побираше във въображението.

Мич отиде в друга зала и се обади в Истанбул.

Самолетът „Чалънджър“ излетя от международното летище „Леонардо да Винчи“ в Рим в шест сутринта във вторник, 24 май. Джак и Мич имаха нужда от сън, затова стюардесата приготви две легла в отделно помещение в задната част на салона. Преди това обаче Мич каза:

— Да изпием по едно „Блъди Мери“, само едно, и да поговорим. Имам да ти съобщя нещо, което трябва да знаеш.

Единственото желание на Джак беше да поспи няколко часа, но разбра, че става дума за нещо сериозно. Поръчаха питиетата си на стюардесата, тя им ги поднесе и изчезна.

Мич разклати кубчетата лед в чашата си, отпи няколко глътки и започна:

— Преди години, когато с Аби напуснахме Мемфис посред нощ, за да се спасим, едва успяхме да се измъкнем от града. Работодателят ми, фирма „Бендини“, беше собственост на чикагската мафия и когато го разбрах, реших веднага да изчезна. ФБР затягаше примката, всичко щеше да се срути. Фирмата подозираше, че аз говоря с ФБР, и готвеше план да ме елиминира. Вече бях научил, че те не за пръв път щяха да затворят устата на свой адвокат. Присъединиш ли се към фирмата, никога не я напускаш. Най-малко петима адвокати се бяха опитали да се махнат през десетте години, преди аз да започна работа там. Всички бяха мъртви. Знаех, че ще съм следващият. Докато подготвях бягството си, се отвори възможност да пренасоча малко пари. Офшорни фондове, които бяха скрити в банка на Големия Кайман, а аз знаех как да ги прехвърля другаде. Мръсни фирмени пари. Бях уплашен и ядосан, бъдещето ми беше несигурно. Уж обещаващата ми кариера беше съсипана заради „Бендини“, а ако изобщо оцелеех, щях да прекарам живота си като беглец. Така че за компенсация взех мръсните пари. Десет милиона долара. Прехвърлих ги благодарение на магията на електронните преводи. Изпратих по един милион на майка ми и на родителите на Аби, останалите скрих в офшорна сметка. По-късно казах на ФБР за парите и предложих да върна повечето. На тях им беше все едно. Бяха твърде заети със съдебните дела. Пък и какво щяха да правят с откраднати мръсни пари? След време, изглежда, просто забравиха за тях.

Джак отпиваше от питието си и слушаше в захлас.

— След като започнах работа в лондонския офис на „Скъли“, се свързах с ФБР за последен път. Бяха изгубили интерес. Притиснах ги и накрая получих писмо от данъчната служба, писмен отказ от претенции. Не дължах данъци. Случаят беше приключен.

— А парите все още са в офшорната сметка — каза Джак.

— Още са там, в Роял Банк ъф Куебек, която е в непосредствена близост до „Тринидад Тръст“.

— На Големия Кайман.

— Да, на Големия Кайман. А тези банкери умеят да пазят тайна, повярвай ми.

— И парите вече са много повече от осем милиона.

— Точно така. Трупат лихви петнайсет години и не се облагат с данъци. Говорих с Аби и двамата сме на мнение, че моментът е подходящ да се освободим от по-голяма част от тези пари. Така или иначе винаги сме смятали, че те всъщност не са наши.

— За откупа ли?

— Да, ще добавим още десет милиона. С парите от Лука ще имаме шейсет и пет плюс първите десет. Не е зле за шайка пустинни разбойници, нали?

— Много щедро, Мич.

— Знам. Мислиш ли, че ще се съгласят на шейсет и пет?

— Нямам представа. Струва ми се, че обичат кръвопролитията не по-малко от парите.

Двамата се умълчаха задълго и само отпиваха от питиетата си. Накрая Мич каза:

— Има още нещо.

— Нямам търпение да го чуя.

— Преди няколко часа се обадих на Омар Челик и го помолих за десет милиона. Той обича Лука и Джована, но не съм сигурен, че привързаността му струва толкова пари. Затова направих нещо глупаво. Гарантирах му, че ще му върнем парите със съдебно дело.

— Доста глупаво.

— Признах си вече.

— Но те разбирам. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Той какво каза?

— Че ще помисли до утре сутринта. Затова аз направих нещо още по-безумно. Заплаших го, че ако не се включи, ще се оттегля от делото и той ще бъде принуден да наеме друга фирма.

— Не заплашваш турци.

— Знам, но той запази спокойствие. Сигурен съм, че ще се включи.

— Ще станат седемдесет и пет милиона.

— Сметката е проста, макар че нищо друго не е. Ще откажат ли седемдесет и пет милиона?

— Ти би ли отказал?

— Не. Освен това ще се отърват от заложницата. Тя едва ли е лесен затворник.

Умората и алкохолът си казаха думата и около час след излитането Мич и Джак спяха дълбоко на 12 000 метра над Атлантика.