Размяната

45

Хасан се заслуша внимателно, после остави телефона си на масата. Наля си още чай и попита:

— За вас?

— Не, благодаря.

Аби беше отпила само една глътка и едва ли някога през живота си щеше отново да пие чай.

Хасан извади друг телефон от друг джоб и погледна дисплея. Минутите се нижеха бавно. Той отпиваше още по-бавно. Накрая телефонът му тихо бръмна. Той овладя усмивката си, взе двата телефона и каза:

— Парите са пристигнали. Беше удоволствие да работя с вас, госпожо Макдиър. Никога не съм имал толкова прекрасен противник.

— Да. Голямо удоволствие, няма що.

Той се изправи и каза:

— Аз тръгвам. Вие изчакайте малко и после си вървете.

И след секунда вече го нямаше. Мина между двата провесени килима и изчезна в другата стая. Аби изчака, преброи до десет, стана, ослуша се, затаила дъх, после каза:

— Джована. Там ли си?

Никакъв отговор.

Аби рязко разтвори килимите и се смрази от ужас.

— Джована! — кресна тя. — Джована!

Дръпна встрани и други провесени килими, търсейки още някаква стая, друг изход, но не намери нищо. Стоеше и се взираше невярващо в празния стол, в празната стая и беше готова да се разпищи. Но нямаше време за колебание. Трябваше да намери Джована, тя едва ли беше далече.

Аби се промъкна зад още няколко килима и намери тесния проход. Бързо мина през него и се върна на калдъръмената уличка, където спря и заоглежда хилядите хора, устремени във всички посоки. Повечето бяха мъже с дълги роби в най-различни цветове, но бялото преобладаваше. На пръв поглед не забеляза нито една жена, облечена в черно.

Накъде да тръгне? Накъде да завие? Никога през живота си не се беше чувствала толкова безпомощна. Безнадеждно беше. Забеляза минарето на една джамия и си спомни, че по-рано бяха минали покрай нея. Едва ли имаше повече смисъл да се запъти натам, отколкото да направи каквото и да е друго.

Беше изгубила парите, беше изгубила и Джована. Беше нереално, беше невъобразимо и тя нямаше представа какво да предприеме. Докато следваше тълпата, осъзна, че трябва да се обади на Мич. Вероятно той можеше да спре паричния превод, да върне парите, но всъщност тя знаеше истината.

Някакъв мъж ѝ крещеше — безумец с див поглед и зачервено лице, нареждаше нещо на непознат език, гневен по незнайна причина. Препречи ѝ пътя, приближи се към нея и залитна. Аби разбра, че е пиян, но той не прекъсна тирадата си. Тя свърна надясно и ускори крачка. Мъжът отново залитна, после се стовари тежко на земята. Аби се отдалечи от него, но беше още по-уплашена. Продължи да се движи и когато забеляза малка група хора, които очевидно бяха туристи, остана близо до тях. Бяха холандци, със спретнати раници и туристически обувки. Аби повървя след групата, докато се мъчеше да си събере мислите. Холандците си намериха кафене на открито и решиха да пият кафе. Аби седна на една маса близо до тях и се постара да не ги зяпа. Помъчи се също така да успокои нервите си, но си даде сметка, че плаче.

Най-близкият ѝ съюзник в момента беше Кори. Тя му се обади от зеления телефон и той незабавно вдигна.

— Къде си? — попита рязко, очевидно разтревожен и напрегнат.

— В Медината, близо до джамията. А ти къде си?

— Да пукна, ако знам. Опитвам се да намеря колегите си. Мисля, че сме наблизо.

— Наблюдават ли те?

— Моля?

— Чуй ме, Кори. Парите са преведени и Джована изчезна отново.

— Мамка му!

— Да, боя се, че е така. Видях я за секунда, жива е. Поне допреди малко беше. Мич направи превода и после тя изчезна. Провалих се, Кори. Нея я няма.

— Добре ли си, Аби?

— Да. Моля те, намери ме. Седя в едно открито кафене близо до сергии, на които продават кожени изделия.

— Отиди до джамия „Муасин“, най-близката до теб. От северната страна има чешма. Ще те намеря там.

— Ясно.

Накъде, по дяволите, беше север?

Аби прекоси пълен с хора площад и забеляза минарето в далечината. Не беше толкова близо, колкото си мислеше.

Откъм чантата ѝ прозвуча познат звук — съвсем беше забравила за телефона „Джакъл“. Застана до една сергия, на която продаваха сирене, и погледна дисплея. Ама разбира се, че все още я следяха. Обаждаше се Нура.

— Да? — каза Аби.

— Аби, слушай ме. Завий наляво и мини покрай големия сук с кафяви грънци. Виждаш ли го?

— Къде си, Нура?

— Тук съм, наблюдавам те. Виждаш ли кафявите грънци?

— Да. Тръгвам натам. Къде е Джована?

— В Медината. Остани на телефона. Сега ще видиш малък площад с редица магарешки каруци. Тръгни към тях.

— Добре, добре.

Нура изникна изневиделица до Аби.

— Не спирай — каза тя и прибра телефона.

Аби също пъхна своя в чантата. Погледна към Нура, която изглеждаше точно като на първата им среща в кафенето. Лицето ѝ беше забулено, очите ѝ едва се виждаха. Аби се запита дали това е същата жена и осъзна, че не може да бъде сигурна. Гласът ѝ обаче звучеше познато.

— Какво става, Нура?

— Ще видиш.

— Джована добре ли е? Кажи ми какво стана с нея.

— Ще видиш.

Минаха покрай магарешките каруци и излязоха на улица с жилищни сгради, където беше много по-тихо и нямаше толкова хора. Пред тях се виждаше по-малка джамия, „Сиди Ишак“.

— Спри тук — каза Нура. — От дясната страна на джамията, на ъгъла, има сук и малко кафене. Влез вътре.

Нура рязко зави и се отдалечи. Аби бързо закрачи по улицата, мина покрай джамията и влезе в кафенето на пазара. В ъгъла, полускрита, седеше Джована Сандрони, облечена със същите джинси, яке и боти, които носеше в деня на отвличането си. Тя сграбчи Аби и двете останаха прегърнати много дълго. Собственикът на кафенето ги изгледа подозрително, но не каза нищо.

Двете излязоха на улицата. Аби се обади на Кори и му съобщи новината, после звънна на Мич.

— В безопасност ли сме? — попита Джована, докато двете се връщаха към пазара.

— Да, Джована, няма страшно. Ще те отведем в Рим. Самолетът чака. Трябва ли ти нещо?

— Не. Само храна.

— Имаме храна.

Аби погледна към една уличка зад редица сергии за плодове и зеленчуци. Забеляза кашон, наполовина пълен със загнили плодове и други отпадъци. Тя се приближи до него и пусна вътре телефона „Джакъл“.