Размяната

29

Офисът на „Скъли и Пършинг“ в Лондон се намираше в центъра на Канари Уорф, модерния бизнес квартал на брега на Темза. И тук, както в Долен Манхатън, беше пълно със зашеметяващи небостъргачи, които не си приличаха един с един. Лондон и Ню Йорк се съревноваваха кой да стане световен финансов център и засега британците печелеха заради нефта. Арабите бяха по-добре приети в Обединеното кралство и си държаха милиардите там.

Със своите сто адвокати „Скъли“ заемаше горната една трета от невероятна сграда, проектирана като вертикално торпедо. Критиците и традиционалистите я мразеха. Но пък китайският ѝ собственик беше предоволен. Всеки квадратен метър от площта ѝ беше нает за години напред и „Торпедото“ беше печатница за пари.

Мич беше ходил там много пъти и при всяко свое посещение спираше в подобното на каньон фоайе и се усмихваше. Никога нямаше да забрави първия път преди много години, когато влезе в него и вдигна поглед нагоре. С Аби бяха живели три години в Кортона, после две в Лондон. Бяха решили да се върнат в действителността, да прекратят скиталчеството си, да се установят някъде и да имат деца. С огромни усилия Мич беше успял да си издейства половинчасово интервю за позицията младши адвокат в „Скъли и Пършинг“. Благоволиха да го допуснат до интервюто само заради харвардската му диплома. Последваха още две по-дълги и на трийсет години той започна адвокатската си кариера за втори път.

Носталгичният пристъп отмина. Очакваха го по-важни дела. Качи се с асансьора до трийсетия етаж, слезе и незабавно бе посрещнат от въоръжени охранители, които подходиха много делово. Поискаха куфарчето му, мобилния и всички метални предмети. Той попита дали може да задържи поне обувките си, но никой не се засмя. Обясни, че е съдружник във фирмата, и един от охранителите каза:

— Да, господине, благодаря ви, а сега преминете оттук.

Прекараха го през чисто нов скенер, който преграждаше коридора, и когато не откриха у него нито оръжие, нито бомби, го пропуснаха, без да го обискират. Той си даде сметка, че във всички останали клонове на „Скъли“ по цял свят подлагат на проверка адвокати, секретарки, правни асистенти, чиновници и куриери. Фирмата не можеше да си позволи още един бомбен атентат.

Мич се срещна с управляващия съдружник Райли Кейси, който го заведе в малка заседателна зала, където сър Саймън Кроум с наслада поглъщаше превъзходна закуска. Той не стана и не поздрави, дори не спря да се храни. С малката си ленена салфетка махна към столовете около масата и каза:

— Седнете, моля.

Като млад сър Саймън беше работил в парламента, имаше трийсетгодишен стаж като върховен съдия, беше съветник на няколко министър-председатели и близък приятел на настоящия заместник главен прокурор. В златната му възраст „Скъли“ го привлякоха като „консултант“ — титла, която му осигури впечатляващ кабинет, секретарка, солидни служебни разходи и само един-двама клиенти, колкото да има с какво да се занимава. Фирмата му плащаше сто хиляди лири годишно за името и връзките му и му позволяваше на неговите осемдесет и две години да се мотае тук — предимно за закуска и обяд.

Мич отказа да му сервират закуска, но прие чаша силно кафе, което изпи, докато двамата с Райли чакаха сър Саймън да престане да дъвче и да преглъща. Бъркани яйца, наденички, препечена филийка черен хляб, чаша чай и малка чаша шампанско — поне така изглеждаше.

Животът на една легендарна личност, която познаваше когото трябва.

Мич не беше виждал стареца от поне пет години и със съжаление установи, че той е видимо остарял. И доста напълнял.

— Знаеш ли как стоят нещата помоему, Мич? Забъркан си в голяма каша.

Саймън явно смяташе, че е много забавен, защото се засмя силно. Мич и Райли се почувстваха длъжни да се включат в театъра.

— Снощи надълго и нашироко говорих с Джак Руш, който ми разказа какво става. Свестен човек е той.

Саймън отхапа от наденичката си. Мич и Райли закимаха в потвърждение на факта, че Руш е свестен човек.

— Помоему ключът към всичко е Полковника. Да, той е неуравновесен тип, открай време е такъв, но изобщо не вярвам, че е замесен в отвличането на Джована. Аз много я харесвам, а с баща ѝ се познаваме от десетилетия. Забележителна личност.

Поредното кимане в уверение на това, че Лука наистина е забележителна личност.

— Помоему Кадафи отчаяно се стреми да освободи заложницата. Така ще стане герой, а понеже е мегаломан, той се стреми към това. Но не забравяй, Мич, че ние имаме нещо, което той няма. Връзка с терористите. Не знаем кои са те и може никога да не узнаем, обаче те потърсиха нас, не него.

— Значи можем да повлияем на Кадафи? — попита Мич.

— Никой не може да повлияе на Кадафи. Никой не припарва до него освен членовете на семейството му. Има няколко синове от различни съпруги и целият клан е затънал в разпри, почти като моето семейство, но по други причини. Той обаче не слуша никого. Вземи този проклет мост. Неговите инженери и архитекти са знаели, че идеята е абсурдна. Един клетник — архитект, струва ми се — определил идеята като глупава и Кадафи поръчал да го разстрелят. Така осуетил разногласията и всички го подкрепили. По средата на проекта Полковника осъзнал, че не са намерили достатъчно вода да напълнят дори една кофа и че всички потоци са пресъхнали.

Мич се впечатли, че сър Саймън е толкова добре осведомен по случая. Освен това си спомни, че той имаше досадния навик да започва всяко второ изречение с „помоему“.

— Помоему, Мич, ние трябва да упражним натиск върху либийските посланици тук и в Рим и да ги накараме да постигнат споразумение по проклетия съдебен иск, и то бързо. Дължат на нашия клиент пари и трябва да му ги платят. Водят ли се разговори за извънсъдебно споразумение?

— Никакви. Ние добавихме иск за още обезщетения. Процесът е насрочен за след година.

— Либийците продължават ли да използват услугите на онези типове от „Рийдмор“?

— Да, на Джери Роб.

Сър Саймън се намръщи, като чу името на противниковия адвокат.

— Много жалко. Неподатлив е както винаги, допускам.

— Неприятна личност, спор няма, но още не сме правили опит за преговори.

— Заобиколи го. Той само ще пречи. — Сър Саймън отхапа от препечената си филийка и се замисли. — Помоему, Мич, въпросът е дипломатически. Ще поговорим с нашите момчета от Форин Офис и ще ги изпратим при либийците. Може ли да уредим това, Райли?

Най-сетне включен в разговора, Райли каза:

— В момента сме на телефоните. Имаме наш човек във Форин Офис, чакам да ми се обади. Министър-председателят е в Азия за една седмица. От неговия кабинет се отнесоха страхотно, почти всеки ден се обаждат и питат как вървят нещата. Същото важи за разузнаването. Джована е приоритет от самото начало, но засега няма никакво развитие. Вече имаме искане и заплаха, само че никой не знае кой ги отправя.

— Можем ли да очакваме пари от британското правителство? — попита Мич. — Молим за съдействие, господин Кроум.

— Разбирам. Помоему нашето правителство трябва да се притече на помощ. Би било прекалено обаче да се очаква то да отпусне пари, без да знае къде ще отидат. Нашите разузнавателни служби са изолирани. Нямаме представа кои са лошите. Дори не сме сигурни, че те съществуват. Възможно е да е някаква сложна измама.

— Не е измама — настоя Мич.

— Знам. Но чувам възраженията на външния министър. Нямаме избор обаче. Трябва да го помолим за пари, и то незабавно.

— Има действащ закон, който забранява такива ходове. Само напомням — каза Райли.

— Помоему този закон е за пред терористите. Официално ние не преговаряме с тях и не плащаме. Само че при определени обстоятелства всъщност го правим. А сегашните обстоятелства, господа, са необикновени. Видели сте таблоидите. Ако се случи нещо ужасно с Джована, ние ще бъдем покрусени и никога няма да си простим. Нямаш право на провал, Мич.

Мич си прехапа езика и си пое дълбоко въздух. Е, много ти благодаря за дрънканиците.

Притиснати от времето, те успяха да се доберат само до трети секретар във Форин Офис — някоя си Мона Бранч. Постът ѝ я поставяше по средата на служебната стълбица и не тя беше човекът, когото Райли имаше предвид. Мона обаче първа се съгласи да отдели трийсет непредвидени в графика ѝ минути, за да поговори с двамата адвокати от „Скъли“.

Пристигнаха в комплекса на Форин Офис на Кинг Чарлс Стрийт десет минути преди единайсет и седяха двайсет минути в тясна чакалня, докато Мона разчисти графика си и освободи място за тях. Така предполагаха. Или пък просто пиеше чай с колегите си.

Най-накрая тя се появи, усмихна се любезно и се запозна с тях. Последваха я в кабинет, който беше по-тесен от чакалнята, и седнаха срещу отрупаното ѝ с книжа бюро. Тя разви капачката на хубава писалка и се приготви да си води бележки.

— Госпожа Сандрони е в графика на сутрешните ни заседания, което означава, че отвличането ѝ е въпрос от първостепенна важност. Ежедневно осведомяваме по случая министър-председателя. Казахте, че имате информация.

Тъй като беше британец, Райли щеше да е главният говорител.

— Да — отвърна той. — Както знаете, нямаше връзка с нейните похитители. До този момент.

Писалката ѝ застина. Челюстта ѝ увисна леко, макар че тя се постара да запази типичното за един дипломат безизразно лице. Присви очи и впери поглед в Райли.

— Осъществили са контакт, така ли?

— Да.

Мълчание. Госпожа Бранч чакаше.

— Може ли да попитам как? — каза тя накрая.

— Чрез офиса на фирмата ни в Ню Йорк.

Гърбът ѝ се скова и тя остави писалката.

— Кога?

— В четвъртък миналата седмица. И за втори път в неделя. Отправено е искане за откуп и е поставен срок. Придружен със заплаха.

— Заплаха ли?

— За екзекуция. Времето тече.

Госпожа Бранч започна да проумява колко сериозна е новината. Пое си дъх и поведението ѝ се промени.

— Така. Какво мога да направя за вас?

— От огромно значение е незабавно да се срещнем с министъра на външните работи — каза Райли.

Тя кимна и отвърна:

— Добре, но ми трябва повече информация. Какъв е размерът на откупа?

— Не можем да го разкрием. Похитителите изрично ни забраниха да правим това, което правим в момента. Да се свързваме с властите. Този въпрос трябва да остане строго секретен.

— Кои са те?

— Не знаем. Но не се съмнявам, че Форин Офис има свой списък със заподозрени.

— Обичайните. Либия гъмжи от престъпници. Само че няма как да преговаряме с неизвестен субект, нали?

— Моля ви, госпожо Бранч. На всяка цена трябва да говорим с министъра.

Госпожа Бранч отново възвърна каменното си изражение и прие неизбежното, колкото и да ѝ беше трудно. Тя заемаше твърде нисък пост. Въпросът беше много сериозен. Не ѝ оставаше друг избор, освен да отнесе проблема към някой по-висшестоящ.

— Добре, ще видя какво мога да направя — каза тя.

— Времето е от огромно значение — настоя Райли.

— Разбирам, господин Кейси.

Влязоха да обядват в някакъв пъб, намериха си ъглово сепаре и си поръчаха халби гинес и сандвичи с бекон. Мич отдавна беше установил, че алкохолът по време на обяда му действа приспивно и обърква следобеда му. На британците обаче една-две бири на обяд им действаха като сутрешно еспресо. Така презареждаха батериите си и се подготвяха за трудностите до края на деня.

Докато чакаха храната си, говореха по телефоните. Не можеха просто да седят в пъба и да пият бира, след като крайният срок ги притискаше. Райли се обади на сър Саймън и му разказа накратко за срещата с госпожа Бранч. И двамата бяха на мнение, че това е било загуба на време. Сър Саймън беше по следите на бивш посланик, способен да премести планини, и тъй нататък. Мич звънна на Роберто в Рим, за да провери как е Лука. Не им беше провървяло с връзките в кабинета на министър-председателя. Проникването в системата на италианското Външно министерство щеше да е също толкова трудно, колкото опитът да намерят кой да ги изслуша в Лондон.

Докато ядяха сандвичите си и Райли си поръча втора бира, която Мич отказа, Дариън се обади с новини от Триполи. Непотвърдени, естествено, но източници на „Крюгъл“ бяха съобщили за второ неуспешно нападение на либийската армия някъде в пустинята близо до границата с Алжир. Баракат се беше измъкнал. Не бяха открили заложницата. Кадафи беше обезумял и поголовно уволняваше генерали.

Дариън се опасяваше, че Полковника ще прекали и ще изпрати войска да започне открита война. Започнеха ли да се сипят бомби, жертвите щяха да бъдат много и последиците щяха да бъдат непредвидими.

Мич си поръча втора бира. След обяда, който се оказа по-дълъг, отколкото планираха, и след като изпиха по чаша кафе, той и Райли се върнаха в „Торпедото“ и се постараха да свършат нещо полезно. Мич се обади на Аби за новини от семейството. После звънна в офиса и поговори със секретарката си и с правния си асистент.

Райли се появи на вратата с новината за раздвижване във Форин Офис. Имаха насрочена за пет часа среща с госпожа Ханрахан, втори секретар.

— Страхотно — каза Мич. — Тръгнахме от трети и се придвижихме нагоре до втори. Вероятно следващият ще е първи секретар. И после накъде? Колко са нивата?

— О, Мич. Във Форин Офис има много повече отдели, отколкото в „Скъли“. Едва започваме. Може да отнеме месеци да се доберем до подходящите хора и колкото повече говорим, толкова по-опасно става.

— Имаме осем дни.

— Знам.