Размяната

4

От автомобила под наем Мич се обади на секретарката си и я помоли да му купи нов билет за връщане. Беше изпуснал сутрешния директен полет до „Ла Гуардия“. Прекачването щеше да му отнеме часове и да го изпрати да кръстосва страната. Имаше директен полет от Нашвил в 17:20 ч. Пътуването до летището щеше да се съчетае добре с една идея, която той обмисляше.

Движението се разреди, Мемфис остана зад гърба му и неочаквано го завладя силно въодушевление. Току-що беше избегнал ужасно неприятно преживяване, а сюжетната линия с наркоченгета, които действат самоволно, можеше да докара язва на всеки адвокат. Мич беше поел удар в името на целия отбор, беше направил огромна услуга на Уили Бакстром и сега отново бягаше от Мемфис, но този път без заплахи и само с ръчен багаж.

Имаше предостатъчно време, затова караше по двулентовите шосета и се наслаждаваше на приятното пътуване. Пропусна няколко обаждания от Ню Йорк, но се чу с Аби, докато караше спокойно с осемдесет километра в час. Градчето Съмрол се намираше на два часа път източно от Мемфис и на един час западно от Нашвил. Беше столицата на окръга и имаше 18 000 жители, доста голямо население за тази част на селскостопанския Юг. Мич следваше табелите и скоро се озова на главната улица, която беше от едната страна на градския площад. Насред площада се издигаше добре запазената сграда на съда от XIX в. със статуи, беседки, паметници и разпръснати пейки под сенките на огромни дъбове.

Той паркира пред един магазин за дрехи и обиколи площада. Както винаги, имаше колкото искаш адвокати и малки кантори. За пореден път се запита защо старият му приятел бе избрал този живот.

Бяха се запознали в Харвард през късната есен, когато Мич беше в трети курс и най-престижните юридически фирми правеха ежегодното си посещение в университета им. Набирането на нови служители беше отплатата, но не за тежкото следване — то беше тежко във всеки правен факултет — а за това, че си умен и си имал късмета да те приемат в Харвард. За бедно момче като Мич предложенията от фирмите бяха особено вълнуващи, защото за пръв път през живота си той надушваше пари.

Ламар беше изпратен от името на „Бендини“, тъй като беше само седем години по-голям от него, а младежкото излъчване беше важно. Той и съпругата му Кей посрещнаха сърдечно семейство Макдиър при пристигането им в Мемфис.

От петнайсет години двамата бяха изгубили връзка. Благодарение на интернет човек лесно можеше да намери някого и да види кой с какво се занимава, особено в средите на адвокатите, защото, независимо дали бяха успели или не, те обичаха да привличат внимание. Отразяваше се добре на бизнеса им. Интернет страницата на Ламар беше доста непретенциозна, но и практиката му беше такава: скучни нотариални актове, завещания, разводи по взаимно съгласие, имотни сделки и разбира се, телесни повреди! Всеки адвокат в малко градче мечтаеше да му се падне някоя хубава катастрофа.

Не се споменаваше нищо за обвиненията срещу Ламар, неговото признаване на вината и затворническата му присъда.

Кантората му се намираше над магазин за спортни стоки. Мич се качи по скърцащите стълби, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Едра жена, която седеше зад компютърен екран, спря работата си и му се усмихна любезно.

— Добро утро.

— Добро утро. Тук ли е Ламар?

— В съда е — отговори тя и кимна назад по посока на съда.

— Дело ли има?

— Не, само изслушване. Би трябвало скоро да се върне. Аз мога ли да ви помогна?

Той ѝ подаде визитката си от „Скъли“ и се представи:

— Казвам се Мич Макдиър. Ще се опитам да го намеря там. В коя зала е?

— Има само една. На втория етаж.

— Добре. Благодаря.

Беше красива съдебна зала, от старите: високи прозорци, потъмняла дървена ламперия, портрети на вече мъртви магистрати, до един бели мъже. Той се вмъкна вътре и седна на задния ред. Беше единственият зрител. Съдията го нямаше и Ламар си приказваше с друг адвокат. Когато най-сетне забеляза Мич, се сепна, но не прекъсна разговора си. Щом приключи, той бавно закрачи по средната пътека и спря в края на реда. Двамата се измерваха с поглед известно време и накрая Ламар попита:

— Какво търсиш тук?

— Просто минавам през града.

Саркастичен отговор. Само пълен глупак би минал през забравено от бога място като Съмрол.

— Пак ще те попитам: какво търсиш тук?

— Снощи бях в Мемфис и имах работа, но тя отпадна. Полетът ми е от Нашвил след няколко часа, затова тръгнах с кола. Реших да се отбия да ти се обадя.

Ламар беше силно оплешивял и почти неузнаваем. А косата, която му беше останала, беше доста прошарена. И той като много други мъже се опитваше да компенсира оплешивяването си с гъста брада. Само че и брадата му беше прошарена и го състаряваше още повече. Той се вмъкна на реда пред Мич, спря на десетина метра и се облегна на предната скамейка. Едва сега се усмихна и попита:

— Нещо конкретно ли искаш да обсъдим?

— Ами не. Сещам се за теб от време на време и исках само да ти кажа „здрасти“.

— Здрасти. Знаеш ли, Мич, и аз се сещам за теб. Прекарах двайсет и седем месеца във федерален затвор по твоя вина, та ми е трудно да те забравя.

— Прекара двайсет и седем месеца във федерален затвор, защото участваше в престъпен заговор, който се опита да оплете и мен. Едва успях да се измъкна. Ти ми се сърдиш, но аз също ти се сърдя.

В дъното на залата една секретарка застана пред съдийската маса. Двамата я наблюдаваха и я изчакаха да си тръгне, после пак впериха погледи един в друг.

Ламар леко сви рамене и каза:

— Добре, имаш право. Извърших престъпление и си изтърпях наказанието. Не ми се говори за това.

— Не съм дошъл да създавам неприятности. Надявах се да си поговорим и да прекратим враждата.

Ламар въздъхна и отговори:

— Ами, ако не друго, възхищавам ти се, че си тук. Мислех, че повече няма да те видя.

— И аз теб. Ти беше единственият ми истински приятел тогава, Ламар. Въпреки напрежението имахме много приятни моменти. Аби и Кей също се разбираха. Пазим хубави спомени за вас.

— Е, ние не. Изгубихме всичко, Мич, и най-лесно беше да обвиняваме теб.

— Фирмата потъваше, Ламар, знаеш го. ФБР бяха надушили следата и бяха решили, че, като отскоро назначен, аз съм слабото звено.

— Оказали са се прави.

— Абсолютно. И понеже не бях извършил нищо нередно, реших да се защитя. Сътрудничих на федералните и после избягах като уплашен заек. Дори те не можаха да ме намерят.

— Къде отиде?

— Това е дълга история, приятелю — усмихна се Мич и бавно се изправи. — Да те почерпя един обяд?

— Не, благодаря, но хайде да си намерим маса.

Първото кафене на площада се оказа пълно с „твърде много адвокати“ според Ламар. На съседната пряка си намериха места в един магазин за сандвичи в приземието на стара железария. Всеки си плати обяда, после се настаниха в ъгъла, далече от навалицата.

— Е, как е Кей? — попита Мич.

Допускаше, че двамата още са женени. Беглите му детективски опити по интернет не бяха открили данни за развод през последните десет години. От време на време се случваше да си спомни име или лице от онова време и отделяше няколко минути да порови онлайн. Само че петнайсет години по-късно любопитството му започваше да гасне. Не си водеше бележки и не пазеше никакви папки.

— Добре е, продава медицински консумативи, произведени от известна фирма. Справя се чудесно. А Аби?

— Също. Редактор е в нюйоркско издателство.

Ламар отхапа от сандвича си с пуешко и кимна. „Епикуреан Прес“, старши редактор с предпочитание към италианската храна и вино. Беше попаднал на няколко нейни книги в една книжарница в Нашвил и ги беше разлистил. За разлика от Мич той събираше информация. Съдружник в „Скъли“. Международен адвокат. Папката съществуваше само за да задоволява собственото му любопитство, нямаше друго предназначение.

— Деца?

— Две момчета, близнаци. Картър и Кларк. А твоите?

— Уилсън е първокурсник в „Сюъни“. Сюзан е в гимназията. Добре си се устроил, нали, Мич? Съдружник в голяма фирма с офиси по цял свят. Живееш на бързи обороти в големия град. Ние отидохме в затвора, но ти успя да се измъкнеш.

— Не заслужавах да вляза в затвора, Ламар, и имах късмет, че останах жив. Помисли за онези, които не успяха, някои от тях ти бяха приятели. Ако не ме лъже паметта, имаше пет загадъчни смъртни случая за десетина години. Нали?

Ламар кимна, дъвчейки. Преглътна и отпи студен чай през сламка.

— Ти просто се изпари. Как успя?

— Наистина ли искаш да ти разкажа?

— Разбира се. Отдавна ме мъчи този въпрос.

— Добре. Имам брат, Рей, който беше в затвора. Убедих федералните да го освободят в замяна на моето сътрудничество. Той замина за Големия Кайман, срещна се там с приятел и уреди превоз с лодка. Десетметрова ветроходна яхта, много хубава. Не че разбирам нещо от лодки. С Аби се измъкнахме тайно от Мемфис само с дрехите на гърба си и заминахме за Флорида, близо до Дестин. Качихме се на лодката и отплавахме. Прекарахме един месец на Големия Кайман, после отплавахме за друг остров.

— И имахте средства да се издържате?

— Ами да. Подсигурих се с част от мръсните пари на фирмата и федералните си затвориха очите. След няколко месеца ни омръзна на островите и започнахме да пътуваме, но все се озъртахме през рамо. Не можеш постоянно да живееш като беглец.

— Но ФБР ви помогна, нали?

— Естествено. Дадох им всички необходими документи, но не се съгласих да свидетелствам на процеса. Кракът ми нямаше да стъпи повече в Мемфис. Но както знаеш, не се стигна до процес.

— О, не. Изпопадахме като плочки на домино. Предложиха ми да лежа три години, ако им съдействам, иначе отивах на съд и ме заплашваха най-малко двайсет. Всички се огънахме. Ключовата фигура беше Оливър Ламбърт. Притискаха го, докато не започна да се задушава. Когато той капитулира, останалите бяхме лесни.

— Ламбърт умря в затвора, нали?

— Да почива в мир копелето. Ройс Макнайт се застреля, след като излезе. Ейвъри, както сигурно знаеш, го очисти мафията. Последната глава от живота на „Бендини“ не е красива. Никой не се върна в Мемфис. Никой и не беше от Мемфис. И понеже всички бяхме осъдени и лишени от адвокатски права, се пръснахме и се опитахме да забравим един за друг. „Бендини“ не е любима тема за разговор.

Мич бодна с вилицата маслина от салатата си и я лапна.

— Не поддържаш ли връзка с някого?

— Не, с абсолютно никого. Преживяхме истински кошмар. Днес си важен адвокат с положение, много пари и всякакви играчки, а после… бум, преди да се усетиш, федералните нахлуват в къщата ти, размахват значки, крещят заплахи, изземат компютри, заключват врати. Изпаднахме в шок и хукнахме да си търсим добри адвокати. Но в Мемфис те не са много. Месеци наред чакахме присъдата и когато съдията удари с чукчето, нашият свят се срина. Първата ми нощ в ареста беше ужасна. Мислех, че ще ме нападнат. Прекарах там три нощи, преди да изляза под гаранция. Всеки ден пристигаха лоши новини — че още някой е дал показания и съдейства. Аз се признах за виновен пред федералния съд в центъра на Мемфис, знаеш в коя зала, а Кей и родителите ми седяха на първия ред и плачеха. Всеки ден мислех за самоубийство. После заминах. Най-напред в „Левънуърт“ в Канзас. Ако си адвокат в затвора, ставаш лесна мишена на надзирателите и на другите затворници. За късмет, мен ме засипваха само с обиди.

Той отново отхапа от сандвича си и май не му се говореше повече.

— Не исках да ти напомням за затвора, Ламар. Извинявай — каза Мич.

— Няма нищо. Оцелях и станах по-силен. Извадих късмет, че Кей не ме заряза, макар да не ѝ беше лесно. Изгубихме къщата и разни други неща, но това бяха само вещи. В такива моменти разбираш кое е важното. Тя и децата се стегнаха и издържаха. Родителите ѝ им бяха огромна опора. Но имаше толкова разводи, толкова съсипани животи. Година по-късно ударих дъното и тогава реших да не оставя затворът да ме съсипе. Започнах да работя в юридическата библиотека и помогнах на много хора. Освен това започнах да уча, за да се явя отново на изпита за адвокатска правоспособност. Исках да се върна в професията.

— Колко от някогашните ни приятели практикуват право сега?

Ламар се усмихна и изсумтя.

— Не знам за никого. Това е буквално невъзможно, ако си осъден за углавно престъпление. Но аз имах безупречно досие в затвора, изчаках подходящ момент, явих се на изпита, събрах много препоръки и тъй нататък. Два пъти ме късаха, но на третия път се получи. Сега съм незначителен, но самостоятелен адвокат в малко градче, който изкарва шейсет хиляди годишно. За щастие, Кей печели повече от мен, затова можем да плащаме за образованието на децата. — Той отхапа от сандвича си и каза: — Омръзна ми да говоря. А ти как от плажен лентяй стана съдружник в „Скъли“?

Мич се усмихна и отпи от чая си.

— Това с лентяйството не продължи дълго, писна ми. За известно време беше окей, но после трябваше да се върнем в реалния живот. Напуснахме островите и няколко месеца обикаляхме Европа, пътувахме с влак само с раниците на гърба си. Един ден се озовахме в Кортона, живописно градче в Тоскана, недалече от Перуджа.

— Не съм ходил в Италия.

— Красиво планинско село. Минахме покрай малка къща съвсем близо до площада и аз забелязах табелата на прозореца. Даваше се под наем за триста евро на месец. Какво пък, казахме си. Толкова приятно прекарахме първия месец, че наехме къщата и за следващия. Собственичката държеше и един пансион наблизо, който винаги беше пълен с американски и британски туристи, които искаха да посещават готварски курсове. Аби също се записа и се запали по италианската кухня. Аз се съсредоточих върху италианските вина. Останахме три, четири, пет месеца, накрая наехме къщата за цяла година. Аби стана су шеф, а аз поработвах каквото ми паднеше и се опитвах да се правя на италианец. Наехме си частен учител за езика и здравата залягахме над речниците. След година престанахме да си говорим на английски вкъщи.

— А тогава аз лежах в затвора.

— Продължаваш ли да ме обвиняваш за това?

Ламар уви остатъка от сандвича си във восъчната хартия и го избута настрани.

— Не, Мич. От днес преставам да ти се сърдя.

— Благодаря. Аз също.

— Е, как се появиха в картинката „Скъли и Пършинг“?

— След три години стана време да продължим напред. И двамата искахме да градим кариера и да създадем семейство. Установихме се в Лондон и аз просто ей така отидох в кантората на „Скъли“ да поразпитам. Дипломата от Харвард отваря доста врати. Предложиха ми работа и аз приех. След две години в Лондон решихме да се върнем в Щатите. Освен това Аби беше бременна и искахме да отгледаме децата си тук. Това е моята история.

— По-хубава е от моята.

— Изглеждаш доволен от живота си тук.

— Здрави сме и сме щастливи. Нищо друго няма значение.

Мич разклати ледените кубчета в празната си чаша. Беше приключил със сандвича и салатата си.

Ламар се усмихна и каза:

— Преди няколко години бях в Ню Йорк по правен казус за един клиент. Взех такси до Брод Стрийт номер сто и десет, където е твоята сграда, застанах отпред и вдигнах поглед към небостъргача — осемдесет етажа. Впечатляваща сграда, но просто една от хилядите такива. Международната централа на „Скъли и Пършинг“, най-голямата юридическа фирма в света, но всъщност поредното име в препълнения указател. Влязох вътре и се полюбувах на фоайето. На асансьорите. На ескалаторите във всички посоки. На чудатото съвременно изкуство, което сигурно струваше цяло състояние. Седнах на една пейка и гледах как хората влизат и излизат, неистовата блъсканица на добре облечените професионалисти, половината от които говореха по телефоните и се мръщеха важно. Всички бяха хукнали презглава да спечелят следващия долар. Не търсех теб, Мич, но си мислех за теб. Запитах се: ами ако той ме забележи и дойде при мен? Какво ще му кажа? Какво ще ми каже той? Нямах отговор, но се почувствах горд с теб, моя стар приятел, който беше толкова успял. Ти оцеля след „Бендини“ и сега си играч на световната сцена.

— Ще ми се да бях забелязал, че седиш там.

— Нямаше как, защото никой не вдигаше поглед. Никой не отделяше време да се порадва на обстановката, на изкуството, на архитектурата. Лудо бъхтене, това е точното описание.

— Аз съм щастлив там, Ламар. Живеем добре.

— Радвам се за теб.

— Ако дойдете с Кей, с радост ще ви посрещнем.

Ламар се усмихна и поклати глава.

— Мич, стари приятелю, това никога няма да стане.