Размяната

10

Мич беше заспал и нямаше представа колко е часът, когато се събуди в мрака и се вкопчи в чаршафите, защото леглото сякаш се люлееше. Чаршафите му бяха подгизнали от вода, от пот или от нещо друго — не можеше да определи от какво в първите няколко ужасни секунди, когато седна в леглото и се опита просто да диша. Сърцето му биеше като лудо и сякаш щеше да се пръсне. Стомахът му се бунтуваше и се преобръщаше и преди да напипа ключа за осветлението, вечерята му от лека яхния с морски дарове и пино гриджо вече си прогаряше път нагоре. Той стисна зъби и се помъчи да преглътне, но не успя да удържи на напъна и повърна, надвесен встрани от леглото. Давеше се, плюеше и кашляше, и след като избълва първата партида, се вторачи в полумрака и се помъчи да разсъждава. Оказа се невъзможно. Всичко се въртеше пред погледа му — таванът, стените, мебелите. Беше плувнал в пот, а сърцето и дробовете му пулсираха неистово. Задави се и пак повърна. Трябваше да се добере до тоалетната, но беше толкова замаян, че едва ли щеше да успее да се изправи на крака. Търкулна се от леглото, тупна в повърнатото и пролази по мокета до банята, където включи осветлението и отново повърна в тоалетната. Когато стомахът му се изпразни, той се облегна на ваната и изми лицето си с хавлиена кърпа и студена вода. Остра и пареща болка пронизваше главата му и той простена. Ускореното му дишане не се успокояваше. Направи нов опит да се изправи, но не успя и бавно запълзя на четири крака, после му причерня и се свлече на една страна. Сигурен беше, че умира.

Стомахът му изригна отново и той повърна в тоалетната. Когато пристъпът отмина, се наведе над ваната и отвъртя кранчетата. Усещаше как вони, трябваше да се изкъпе. Легна по гръб, смъкна боксерите и долнището на пижамата си, после се пребори и с фланелката. Всичко беше мокро от пот и вонеше противно на рибена яхния. Мич хвърли дрехите под душа, щеше да се заеме с тях по-късно. Успя да влезе във ваната, без да си счупи някоя кост. Водата беше прекалено студена и той пусна по-силно топлата. Струята рукна върху главата и шията му, а когато ваната се напълни до половината, спря кранчетата и дълго време се кисна, затворил очи. Световъртежът беше непоносим. Той забеляза часовник върху плота. 1:58. Беше спал по-малко от три часа. Отново затвори очи, разтри слепоочията си и зачака световъртежът да отмине.

Ако беше получил хранително натравяне, и Джована трябваше да го има. Бяха яли една и съща яхния, бяха пили едно и също вино, аперитивът и на двамата беше мартини. Трябваше да ѝ се обади — тя беше само през четири врати от неговата. Ами ако и тя се чувстваше толкова зле? Ами ако умираше?

Проблемът беше, че Мич не можеше да ходи. По дяволите, беше му трудно дори да лежи неподвижно в хладката вана, защото главата му се въртеше като пумпал. Забеляза дебел бял халат за баня да виси на вратата и твърдо реши да го вземе и да се загърне с него. С много подхлъзване, въртене и гърчене успя да се измъкне от ваната, намери хавлия, подсуши се, дръпна халата от закачалката и го облече. Отново му се догади, затова легна върху студените плочки на пода и изчака пристъпът да отмине. Сигурно щеше да повърне отново, ако стомахът му не беше празен.

Допълзя до един шкаф, внимателно взе хотелския телефон и набра рецепцията. Никой не вдигна. Той изруга и опита отново. Нищо. Изруга отново и си спомни за Самир, единствения му познат в този град, който можеше да му намери лекар, може би и болница. Мисълта да го качат в линейка и да го откарат в болница в Третия свят беше ужасяваща, но не по-малко плашеща беше перспективата да го открият мъртъв в хотел далече от дома.

Пиеше му се вода, но не виждаше бутилка. Минаха пет минути, може би десет и Мич се закле да издържи трийсет, защото ако успееше, значи още беше жив и се подобряваше, нали? Вътрешностите му отново пламнаха, присвиха го спазми. Той се завъртя на една страна и се помъчи да не повръща, но просто не можа. Не изхвърли вечерята си, тя вече беше на пода. Сега повръщаше вода и кръв. Пак звънна на рецепцията и пак никой не вдигна.

Набра номера на стаята на Джована. След четири позвънявания тя най-сетне се обади:

— Ало? Кой е?

— Аз съм, Мич. Ти добре ли си?

Тя звучеше добре, може би малко сънено. С пламналото си гърло и пресъхналата уста Мич вероятно звучеше като човек, който умира.

— Да, добре съм, какво става?

— Не ти ли е зле?

— Не.

— Загазих, Джована. Мисля, че имам хранително натравяне и ми трябва лекар. Рецепцията не отговаря.

— Добре, веднага идвам.

Тя затвори, преди той да каже още нещо. Сега Мич трябваше да се добере до вратата и да отключи.

През следващия половин час той лежеше на голия матрак по халат и се опитваше да не мърда, докато Джована слагаше студени компреси на врата и челото му. Беше свалила чаршафите, завивката и калъфките на възглавниците и ги беше натрупала на пода, като скри част от мръсотията. Самир беше казал, че пристига след двайсет минути.

Гаденето беше отминало, но стомахът и червата на Мич още се гърчеха в спазми. Ту изпадаше в агония, ту се отнасяше почти в несвяст.

Самир пристигна запъхтян и продължи да ръмжи на служителя на рецепцията, който го следваше и само се пречкаше. Разправяха се на арабски. Зад тях се показаха двама униформени парамедици с носилка. Заговориха на Мич и Самир му превеждаше. Измериха му кръвното — оказа се твърде високо. Пулсът му беше 150. Определено беше обезводнен.

Самир го потупа по ръката и каза:

— Отиваме в болницата, ясно?

— Ясно. Ти идваш с мен, нали?

— Разбира се. В града има хубава болница. Довери ми се и не се тревожи.

Изнесоха Мич от стаята и продължиха по коридора към асансьорите, а Джована и Самир вървяха след тях. Във фоайето ги чакаше друг парамедик. Линейката беше пред входа.

— Качи се при мен, те ще ни следват — каза Самир на Джована. После увери Мич: — Обадил съм се на когото трябва. Лекарите ще ни чакат в болницата.

Без да отваря очи, Мич кимна. От това свое първо пътуване с линейка нямаше да помни нищо друго освен воя на сирената.

Профучаха по празните улици и след броени минути го вкараха в спешното отделение на военната болница „Метига“ — толкова модерен комплекс, че не отстъпваше по нищо на болница в американско предградие.

— Военна болница? — попита Джована.

— Да, най-добрата в Либия. Ако имаш пари и връзки, идваш тук. Нашите генерали получават най-доброто от всичко в страната.

Самир паркира на забранено място, без да се притеснява от това. Двамата с Джована се втурнаха в спешното и последваха носилката. Откараха Мич в стая за прегледи и го настаниха на легло. Край него се засуетиха медицински сестри и технически персонал и след като се беше опасявал от най-лошото, той въздъхна с облекчение заради вниманието и нивото на медицинските грижи. Пуснаха Самир и Джована в стаята при него. До леглото му се появи някой си доктор Омран и пое нещата в свои ръце.

— Господин Макдиър, и аз съм учил в Харвард — осведоми го той с широка усмивка и силен акцент.

Светът е малък. Мич се усмихна за пръв път от часове и се постара да се отпусне. С помощта на Джована описа всичко, което бяха яли не само на вечеря, но и на обяд. Докато говореха, две медицински сестри му поставиха абокат и включиха венозна система. Провериха жизнените му показатели и му взеха малко кръв.

Доктор Омран се озадачи от разказа, но не изглеждаше разтревожен.

— Не за пръв път се случва на един човек да му прилошее, а на друг да му няма нищо от една и съща храна. Необичайно е, но се случва. — Той погледна към Джована и каза: — Все още има вероятност и вие да сте пипнали бактерията и да се почувствате зле. Понякога остава в организма за ден-два.

— Не, добре съм — каза тя. — Нямам никакви симптоми.

Лекарят заговори на арабски със сестрите. Един от техниците отиде за нещо.

— Ще ви дам две лекарства — каза д-р Омран на Мич. — Едното ще успокои гаденето и ще спре спазмите, другото ще облекчи болката и ще ви даде възможност да поспите.

И двете звучаха чудесно и Мич отново се усмихна.

— Кога ще мога да изляза от тук? — попита той в опит да се покаже храбър.

— Току-що ви приехме, господин Макдиър — отговори лекарят с усмивка. — Няма да си тръгнете скоро.

Мич всъщност нямаше възражения. Допадна му най-вече обещанието за болкоуспокоително и дълъг сън. Спазмите продължаваха да присвиват вътрешностите му. Главата му се въртеше. Единственото му желание беше да поспи няколко часа. Помисли си за Аби и момчетата. Знаеше, че те са в безопасност и нямат никаква нужда от спешно обаждане от Либия с лоши новини. Той щеше да се оправи след няколко часа.

— Мич, наближава четири часът — каза Джована. — Трябваше да заминем в пет.

— Той не е в състояние да пътува — каза д-р Омран.

— Може ли да отложим с двайсет и четири часа? — попита Мич.

Самир и лекарят се спогледаха, после и двамата поклатиха глави.

— Не съм сигурен, че мога да ви изпиша след двайсет и четири часа — отговори лекарят. — Искам да видя резултатите от кръвните изследвания.

— Пътуването е одобрено за днес — обади се Самир. — Ще трябва да помоля за ново одобрение. А както ти казах, правителството е станало по-строго. По очевидни причини не са доволни от иска на „Ланнак“ и се съгласиха на днешното посещение само за да се представят в хубава светлина пред съда.

— Значи може и да не одобрят друга дата? — попита Мич.

— Кой знае? Според мен ще одобрят, но ще отложат решението с няколко дни, за да ни принудят да чакаме. Тези хора са бюрократи, трудна работа.

— Аз ще отида, Мич — предложи Джована. — Запозната съм с резюметата, с въпросите, които да се зададат, с всичко. Ще се справя. Да го направим и да приключваме.

Мич затвори очи и изчака новият спазъм да отмине. В този момент му се струваше, че е прекарал в Либия предостатъчно време, и нямаше търпение да си тръгне. Погледна Самир и го попита:

— Според теб безопасно ли ще е?

— Мич, ако не бях убеден, нямаше да сме тук сега. Както ти казах, аз самият съм ходил десетки пъти и никога не съм бил под заплаха.

— И ще отидеш и днес?

— Аз работя за теб, за фирмата ти и за твоя клиент. Ти командваш парада. Ако искаш да придружа екипа, ще замина.

— Ооох! — простена Мич през стиснати зъби. — Диария! Някой да донесе подлога!

Самир и Джована излязоха и се отдалечиха по коридора. Почакаха няколко минути, през които гледаха как сестри и санитари влизат и излизат от стаята на Мич.

— Да се връщаме в хотела — каза тя накрая. — Трябва да се преоблека.

Бронираният микробус ги чакаше близо до главния вход на хотела. Шофьорът Юсеф спеше зад волана. В кабината при него седеше шестият член на групата, Уалид, втори либийски шофьор, когото вземаха, в случай че Юсеф има нужда да подремне. Предстоеше му дълъг ден с най-малко десет часа зад волана. Четиримата турци се мотаеха на улицата, всички пушеха и бяха с пустинни униформи и платнени боти.

Самир поговори с тях, докато чакаха, после се отдалечи, притиснал телефона към ухото си. Посрещна Джована във фоайето на хотела и каза:

— Доктор Омран е на мнение, че трябва да остана тук днес и да помогна на Мич. Може да възникнат усложнения.

— Какви?

— Може да се окаже, че не е хранително натравяне.

— И това трябва да ме успокои, така ли?

— Не си длъжна да заминаваш, Джована. Ще опитаме отново следващата седмица или след две седмици.

— Пътуването не те ли тревожи?

Самир повтори за четвърти или пети път:

— Не. Ще имаш стабилна охрана, но съм сигурен, че няма да ти трябва.

— Добре, тръгвам. Ти се погрижи за Мич.

Той я целуна по двете бузи и каза:

— Ще се видим тук по-късно за вечеря.

— Чудесно. Само че няма да си поръчам яхнията с морски дарове.

Двамата се засмяха и той проследи с поглед как тя закрачи решително към въртящата се врата.