Размяната

9

Всички притеснения на Мич и Джована, че пустинните бандити могат да им устроят засада, се изпариха, когато те се запознаха с турските си охранители. Бяха четирима — Азис, Абдо, Гау и един, чието име звучеше като Хаскел. Тъй като собствените им имена бяха истинско предизвикателство, бодигардовете изобщо не споменаха фамилиите си. Всички бяха турци, едри млади мъже с мускулести ръце и гърди, а широките им дрехи бяха на пластове, които явно прикриваха всякакви оръжия. Хаскел, безспорният лидер, беше и говорителят на групата, защото само той знаеше английски. Самир побърза да подметне няколко фрази на турски само за да впечатли Мич и Джована с езиковите си умения.

Срещнаха се в малка стая в един склад на половин час път от хотела. Хаскел им показа разни места на голяма цветна карта, която заемаше цяла стена. Той живееше в Либия от четири години, беше ходил благополучно до моста десетки пъти и ги увери, че им предстои спокоен ден. Щяха да тръгнат от хотела в пет часа на следващата сутрин с едно превозно средство — брониран микробус със здрави оси, много гориво и други „екстри“. По време на обяда Самир се беше изпуснал, че важните клечки от „Ланнак“ често отскачат до моста с хеликоптер. Мич смяташе да попита защо и правният екип не отиде с хеликоптер, но се отказа.

Щеше да шофира Юсеф, доверен служител на „Ланнак“ и добросъвестен либиец. По пътя имаше пропускателни пунктове и войниците сигурно щяха да ги поизмъчат, но Юсеф щеше да се справи. Щяха да карат със себе си много храна и вода, защото било за предпочитане да не спират освен за естествени нужди. Пътуването беше одобрено от правителството, затова придвижването им нямаше да бъде следено. Самир щеше да ги придружи за всеки случай, но не изгаряше от нетърпение да отиде отново на моста.

Той остави Мич и Джована в хотела вече по тъмно и се прибра у дома. След като поздрави жена си и се помота в кухнята, Самир се оттегли в малкия си кабинет, заключи вратата и се обади на надзорника си в либийската военна полиция. Предаването на сведения продължи половин час и обхващаше всичко: от облеклото на Джована до марката на мобилния ѝ телефон, номера на хотелската ѝ стая, покупките ѝ на пазара и плановете ѝ за вечеря. Двамата с Мич се бяха уговорили да вечерят в хотела в осем часа и бяха поканили Самир да се присъедини. Той се извини, че няма да може.

Според него пътуването до моста беше загуба на време, но те постъпваха като типични западни адвокати. „Ланнак“ им плащаше на час, така че защо да не попътуват, да се позабавляват, да прекарат малко време извън офиса и да видят осмото чудо на света — мост за един милиард долара над пресъхнала река насред пустинята?

В хотела имаше много американци и европейци, затова Джована реши да зареже местната визия и да се издокара. Тясната ѝ рокля беше дълга до коленете и подчертаваше превъзходната ѝ фигура. Носеше чифт дълги златни обеци, колие и няколко гривни. Все пак беше италианка, умееше да се облича. Имаше среща с красив американец, съдружник в нейната фирма, и, току-виж, припламнеше искра. Бяха много далече от вкъщи.

Мич беше в тъмен костюм без вратовръзка. Остана приятно изненадан от преобразяването на Джована и ѝ направи комплимент. Срещнаха се в бара и си поръчаха мартини. На мюсюлманска почва алкохолът беше строго забранен, но управляващите знаеха колко важен е той за хората от Запада. Преди доста време хотелите бяха убедили Кадафи, че за да се задържат в бизнеса и да печелят, трябва да имат богати винени листи и пълната гама алкохолни напитки.

Мич и Джована занесоха чашите си на една маса до голям прозорец, откъдето се разкриваше гледка към пристанището. Той беше любопитен да научи повече за живота ѝ и тъй като го смяташе за по-интересен от своя, любезно насочваше разговора към самата нея. През половината от своите трийсет и две години тя беше живяла в Италия, а през останалото време — в чужбина. Искаше да се върне у дома. Една от причините беше болестта на баща ѝ. Смъртта му би оставила огромна празнина в офиса на „Скъли“ в Рим. Разбира се, Лука искаше дъщеря му да е до него в този момент и тя сериозно обмисляше дали да не се премести. Обичаше Лондон, но отвратителното време ѝ беше омръзнало.

Когато изпиха мартинитата си, Мич махна на сервитьора. Щяха да потеглят рано на следващата сутрин, затова не можеха да си позволят тричасова вечеря, нито тежки месни блюда със сосове. Спряха се на лека яхния с морски дарове и Джована избра бутилка пино гриджо.

— На колко години беше, когато напусна Рим? — попита Мич.

— На петнайсет. Учех в американското училище в града и пътувах много за дете на моята възраст. Родителите ми се развеждаха и обстановката у дома беше неприятна. Заминах за пансион в Швейцария — неприлично скъпо убежище за богати хлапета, чийто родители бяха твърде заети да ги гледат. Деца от цял свят, много араби, азиатци, латиноамериканци. Беше страхотна среда и аз много се забавлявах, но постоянно се тревожех за родителите ми.

— Често ли се връщаше в Рим?

— От време на време, най-вече за празниците. Записвах се на летни стажове на различни места, само и само да не се прибирам. Обвинявах баща ми за развода и още го обвинявам, но вече успяхме да постигнем примирие.

— Какво стана с майка ти?

Тя сви рамене и се усмихна, даде му да разбере, че темата за майка ѝ не подлежи на обсъждане. Мич нямаше нищо против. И той не искаше да говорят за неговите родители.

— Защо избра колежа в Дъблин? — попита той.

Донесоха им виното и двамата изпълниха ритуала с отварянето, опитването и одобряването. След като сервитьорът наля две чаши и си тръгна, Джована продължи:

— В пансиона прекалих с купоните и молбата ми за кандидатстване беше доста безлична. Училищата от Бръшляновата лига не се впечатлиха и всички ми отказаха, Оксфорд и Кеймбридж също. Лука задейства свои връзки и ме приеха в Дъблин. Отказите ми се отразиха зле и заминах да следвам доста нахъсана. Учих много прилежно и после записах право с намерението да променя света. Завърших за две години, но когато си на двайсет и три, не си готов да се явяваш на адвокатския изпит. Лука предложи да уча в Щатите, затова заминах за Вирджинския университет, където прекарах три прекрасни години. Но стига за мен. Ти как влезе в Юридическия на Харвард?

Мич се усмихна и отпи от виното си.

— Искаш да кажеш как едно бедно момче от затънтено градче в Кентъки се е намърдало в Бръшляновата лига?

— Нещо такова.

— Блестящ ум, харизматичен лидер, каквото се сетиш.

— Не, сериозно.

— Сериозно… Имах среден успех в колежа и почти идеален на приемните изпити за право. Освен това бях от въгледобивните райони на Кентъки, което се оказа страшно важен фактор. В Харвард не кандидатстват много хора от там, затова умните глави в отдела за прием бяха преценили, че ще бъда екзотично попълнение. Истината е, че извадих късмет.

— Ти сам си изковал късмета си в живота, Мич. Справил си се чудесно в Харвард.

— И аз като теб се бях нахъсал, исках да се докажа, затова се трудих много.

— Лука е споменавал, че си завършил като първенец на випуска.

Защо му беше притрябвало на Лука да говори тези неща?

— Не е вярно, бях четвърти.

— От колко души?

— Около петстотин.

Наближаваше девет часът и масите се пълнеха с шумни мъже, които говореха с пълно гърло на повече езици, отколкото Мич можеше да различи. Някои носеха дълги роби и куфии, но повечето бяха облечени в скъпи костюми. Поглъщаха се големи количества алкохол, димяха много цигари, а вентилацията на ресторанта беше слаба. Нефтът беше основният двигател на либийската икономика, затова Мич долови откъслечни разговори на английски за пазари, цени на суровия петрол и сонди. Постара се да ги игнорира, защото вечеряше с една от двете жени в салона и защото тя определено заслужаваше внимание. Заглеждаха я, Джована явно го усещаше и го приемаше като нещо обичайно.

Тя поде разговор за Аби и близнаците. Дълго останаха на темата, като хапваха по малко от яхнията, която не беше много вкусна, и пиеха вино, което беше добро, но щеше да е по-вкусно в Ломбардия. След като обсъдиха най-близките хора на Мич, Джована избута купата си и призна, че се нуждае от съвет. Работеше в „Скъли“ от пет години, всичките в лондонския офис на фирмата, и беше твърдо решена да стане съдружник. Дали щеше да има по-добри шансове за това, ако останеше в Лондон или ако се върнеше в Рим? И колко време щеше да отнеме? В „Скъли“ отнемаше обикновено толкова време, колкото в повечето големи юридически фирми — около осем години.

Мич се изкушаваше да кривне от официалния разговор и да сподели с нея слуховете, които бяха стигнали до него. Джована най-вероятно щеше да стане съдружник за обичайното време, ако продължаваше с това темпо, и нямаше значение къде се намира. Тъй като беше дъщеря на Лука Сандрони обаче, със сигурност за нея щеше да има повече отворени врати в Рим. Тя беше умна, амбициозна и от добро семейство. А фирмата се стремеше към многообразие и се нуждаеше от повече жени на върха.

Мич ѝ отговори, че няма значение къде е. „Скъли“ ценеше талантливите юристи, свои или откраднати от други фирми, независимо къде ги откриваха.

Когато приключиха с яхнията и виното, и двамата бяха изморени. На следващия ден им предстоеше приключение. Мич вписа вечерята в сметката на стаята си. Изпрати Джована до стаята ѝ на неговия етаж и ѝ пожела лека нощ.