Размяната

11

Кабината на микробуса приличаше на кокпит — с два капитански стола за шофьорите. Тясна пътека водеше към задната част, така че шофьорите да имат връзка с пътниците при нужда. Ненадписани сандъци с припаси бяха струпани до задната врата, а на багажника върху покрива товареха още. Когато Юсеф се увери, че всичко е стабилно вързано и закрепено, той седна зад волана и включи на скорост.

Джована и нейните бодигардове седяха на меки тапицирани седалки, чийто облегалки можеха да се накланят с няколко сантиметра и бяха доста удобни, поне по павираните градски улици. Лидерът Хаскел обясни на Джована, че в провинцията пътищата не са толкова равни. Разказа също, че този товарен микробус е видоизменен, за да превозва инженерите на „Ланнак“ и мениджърите от града до моста и обратно, и че от години се използва почти ежедневно. Юсеф можел да измине трасето със затворени очи… и често го правел.

Азис ѝ предложи гъсто турско кафе, което ухаеше божествено, докато той го наливаше в метална чашка. Хаскел ѝ подаде някакъв сладкиш във формата на плитка, който се ронеше покрая и миришеше на сусам.

— Казва се каак — обясни той. — Много е вкусен.

Юсеф подметна през рамо:

— Жена ми винаги ги приготвя за тези пътувания.

— Благодаря. — Джована отхапа и се усмихна одобрително.

Улиците на града бяха още тъмни и безлюдни, беше твърде рано дори за зората. През тесните прозорчета от двете страни на микробуса се мяркаха гледки от града. След броени минути Гау и Абдо се смъкнаха на седалките и затвориха очи. Само след две глътки кафе Джована разбра, че няма да може да заспи. Гризеше либийския сладкиш и разглеждаше околността. Преди два дни седеше на бюрото си в Лондон, облечена по последна мода както винаги и с предчувствие за поредните скучни срещи. Сега се намираше в Триполи, в задната част на префасониран товарен микробус заедно с четирима турци, въоръжени до зъби, и пътуваше за пустинята, където щеше да инспектира мост за един милиард долара, който не водеше наникъде. Беше облечена със свободни джинси и туристически боти и не носеше никакъв грим. Извади мобилния си телефон. Хаскел забеляза това и я предупреди:

— Ще има сигнал още час, после край.

— А как се свързвате със строителите на моста?

— По сателитни телефони и интернет. Можеш да ги използваш, когато пристигнем.

Джована се тревожеше за Мич и му изпрати есемес. Изпрати и един на Самир, който отговори бързо с новината, че Мич се чувства по-добре, но той смята да прекара деня в болницата при него. Джована си помисли за Лука и реши да почака. Надяваше се баща ѝ още да спи.

Азис задряма и само Хаскел остана на пост, въпреки че в момента не им трябваше никаква охрана. Обзета от скука, Джована отвори интересно служебно резюме, което претендираше да обобщава окаяното състояние на съвременна Либия, поне от 1969 г. насам, когато Кадафи беше осъществил държавен преврат и беше завзел властта като доживотен диктатор, управник и цар. В края на града, където шосето се стесняваше, тя започна да се прозява и си даде сметка, че всъщност е спала по-малко от три часа. Мич ѝ се беше обадил полужив в два часа и оттогава не беше мигнала.

Погледна телефона си. Нямаше сигнал. Оставаха само още четири часа.

На пропускателните пунктове охраната се състоеше от редовни либийски войници. Бяха петима и бяха мъртви от около час, когато Юсеф описа дългия завой и се показаха бетонните прегради. Телата бяха в каросерията на откраднат камион, който скоро щеше да бъде изгорен. Убийците бяха облекли униформите на жертвите си.

Юсеф забеляза пазачите и съобщи:

— Пропускателен пункт. Може да се наложи да слезем.

Хаскел погледна към Джована и предупреди:

— Това е главният пропускателен пункт. Обикновено слизаме, за да може войниците да проверят вътре. Тъкмо ще се поразтъпчем. Има и нещо като тоалетна при нужда. Не се тревожи.

Тя кимна и каза:

— Добре съм, благодаря.

Микробусът спря. Двама от войниците дадоха знак с оръжията си. Юсеф и Уалид слязоха и поздравиха. Беше нещо обичайно. Друг войник отвори задната врата и даде знак на четиримата турци и на Джована да слязат.

— Никакви оръжия! — провикна се войникът на арабски.

Както обикновено турците оставиха оръжията си на седалките и излязоха на слънце. Беше почти девет и в пустинята вече беше горещо. Двама униформени се качиха в микробуса да го претърсят. Минутите се нижеха бавно и Юсеф започна да се озърта. Не познаваше войниците, но пък те често се сменяха. Двама стояха наблизо с калашници и пръсти върху спусъка.

Командирът им слезе от микробуса с автоматичния пистолет на Хаскел в ръка. Размаха го срещу тях и кресна на арабски:

— Ръцете горе! Високо!

Четиримата турци, двамата либийци и Джована бавно вдигнаха ръце.

— На колене! — кресна отново онзи.

Вместо да падне на колене обаче, Юсеф направи крачка встрани и попита:

— Какво е това? Имаме разрешително!

Командирът насочи пистолета към лицето му и дръпна спусъка от един метър разстояние.

Когато напускаха града, Хаскел се беше обадил на шефа си в лагера на строителната площадка край моста и му беше съобщил, че са потеглили по график и ще пристигнат към десет. Такава беше обичайната процедура през цялото време на строителството. Винаги планираха пътуванията, нищо не импровизираха, винаги се обаждаха предварително, за да съобщят кога потеглят и кога се очаква да пристигнат. Повечето пътища бяха безопасни, но все пак се намираха в Либия, страна на враждуващи племена, които воюваха от векове.

В 10:30 ч. от лагера се обадиха по радиостанцията в микробуса на Юсеф, но никой не отговори. Същото стана в 10:45 и в 11:00 ч. Ако имаше авария, което не беше необичайно, шофьорът трябваше незабавно да се свърже с лагера. В 11:05 ч. се получи обаждане от либийската армия. Съобщението беше тревожно: на пропускателния пункт спрял друг микробус и го заварил празен. Петимата дежурни войници, както и техните два микробуса и два джипа били изчезнали. Нямало следи от друго превозно средство. Армията щяла да изпрати хеликоптери и войници на мястото.

Издирването не даде резултат, но то не беше трудно да се скриеш в необятната пустиня. В 15 ч. мениджърът от „Ланнак“ се обади на Самир, който беше в кабинета си. Когато либиецът отиде в болницата, завари Мич заспал, затова реши да почака един час, преди да му съобщи тревожната новина.

В 17 ч. Мич беше забравил за хранителното си натравяне и говореше по телефона с Джак Руш в Ню Йорк, който на свой ред се свърза с Райли Кейси — колегата му в лондонския офис. Предстоеше да потвърдят страшно много подробности и все още им се струваше невероятно адвокат на „Скъли и Пършинг“ да изчезне в Либия. Вече дванайсет часа нямаше следа от Джована и от мъжете, които бяха пътували с нея. И никакъв контакт. Кошмарът се задълбочаваше и ставаше все по-зловещ с всеки изминал час.

Най-неотложният проблем беше да решат как да съобщят на баща ѝ. Мич съзнаваше, че няма друг избор, трябваше да го направи той, преди Лука да научи новината от другаде.

В 18:30 ч. му се обади и му съобщи, че дъщеря му е изчезнала.