Размяната

34

Мич беше установил още преди години, че умората от презокеанските полети се преодолява най-добре с дълъг крос в Сентръл Парк. Нямаше начин да си отспи, часовникът тиктакаше, синовете му се укриваха, а безпокойството на Аби растеше. Двамата влязоха в парка откъм Седемдесет и втора улица и последваха тълпа от ранобудни бегачи. Рядко си говореха, докато тичаха, предпочитаха да се наслаждават на първите лъчи на слънцето и на прохладната нюйоркска пролет. Колкото повече растяха синовете им и животът следваше своя ход, толкова повече оредяваха дългите кросове, които много обичаха.

Докато живееха в Кортона, преди да имат деца и кариера, двамата тичаха всяка сутрин през ферми, лозя и села. Често спираха да си приказват с някой фермер и да проверят дали разбират акцента му или се отбиваха в крайпътно кафене в някое село за чаша вода или бързо еспресо. Любимият им образ беше собственикът на малка винарна, който често ги спираше и ги разпитваше за странния навик на американците да тичат безцелно по пътя, плувнали в пот. Беше ги канил в малкия си вътрешен двор, където съпругата му им наливаше охладено розе и настояваше да опитат нейното бучелато — много сладък кекс със стафиди и анасон. Тези отбивки обикновено прерастваха в по-продължителни винени дегустации и двамата зарязваха бягането. След няколко подобни прекъсвания Аби настоя да сменят маршрута.

Заобиколиха водохранилището и се отправиха към къщи. Сутрешният трафик вече пъплеше по улиците. Поредният натоварен ден в града. Не възнамеряваха да бъдат тук по тъмно.

В единайсет двамата взеха такси до клона на Ситибанк на Лексингтън авеню и се качиха на двайсет и шестия етаж в кабинета на Филипа Мелендес, някакъв вицепрезидент на фирмата и специалист по местенето на пари. Тя ги заведе в заседателна зала, където Кори и Дариън пиеха кафе. След броени минути пристигна и Джак, упълномощеният представител на фирмата, за да подпише. Филипа потвърди, че сумата от десет милиона долара е налична. Оставаше им само да чакат Нура.

Тя се обади в 11:30 ч. и попита Аби дали носи лаптопа си. Бяха ѝ поръчали да го вземе. Имейлът с писмените инструкции пристигна бързо. Екипът от хакери на Кори щеше да проследи адреса на подателя до интернет кафене в Нюарк, но самият подател отдавна щеше да си е тръгнал. Джак Руш подписа разрешение за плащането от името на фирмата. Всичките 10 милиона щяха да постъпят в безименна номерирана сметка в Панама.

— Готови ли сме? — обърна се Филипа към Джак.

Той кимна мрачно и „Скъли“ се сбогува с парите.

— Невъзможно ли е да се проследят? — попита Аби, докато се взираха в екрана на компютъра.

Филипа сви рамене и отговори:

— Не е невъзможно, но не е практично. Парите отиват в сметката на фиктивна фирма в Панама, а такива има хиляди. Но те вече не са в нея.

Изчакаха осем минути, после телефонът „Джакъл“ звънна отново.

— Пристигнаха — съобщи Нура.

Кражбата беше извършена бързо, ефективно и почти безболезнено. Всички си отдъхнаха и се помъчиха да се приспособят към действителността, че току-що са се изпарили много пари, в момента неясно за какво. Сбогуваха се тихо и си тръгнаха.

На улицата Аби и Кори се качиха в черен джип и потеглиха към апартамента в центъра на града. Мич и Дариън се качиха в друг джип и тръгнаха на юг към финансовия квартал.

Сакът на Аби беше готов и я очакваше. Застанала до кухненската маса, тя изпрати есемес на Нура, че до неделя по обед няма да бъде на телефона. Скри го в дрешника заедно със своя мобилен. Излезе от сградата през изхода в сутерена и се качи в същия джип, в който я чакаше Кори. Шофьорът напусна града по моста „Джордж Уошингтън“ и изчезна в северните части на Ню Джърси. Кори беше сигурен, че никой не ги следи. В град Парамъс спряха на малко летище, качиха се на самолет „Кинг Еър“ и отлетяха. Деветдесет минути по-късно кацнаха в Айлсбъро, където Картър и Кларк посрещнаха майка си на летището. Не се бяха виждали цяла седмица.

В 12:30 ч. Джак събра управителния съвет за пети пореден ден. Присъстваха и деветимата членове. Атмосферата беше мрачна и напрегната. Фирмата току-що беше изгубила десет милиона долара.

Той ги запозна със събитията от сутринта и после отвори вратата. Мич влезе и поздрави. Зарадваха се на появата му и го обсипаха с въпроси. Той ги запозна със състоянието на Лука, с новостите около иска на „Ланнак“ в Женева и с последните слухове от Триполи.

Нямаха голям напредък в набирането на сумата за откупа. Правителствата на Италия и Великобритания продължаваха да протакат с надеждата кризата да се разреши от само себе си или да ги подмине. И тъй като не участваха в преговорите и нямаха представа с кого, по дяволите, си имат работа, нежеланието им да се включат с пари за откупа беше разбираемо.

Похитителите вече бяха получили солиден депозит и Мич се канеше да помоли за още време. Всички знаеха, че крайният срок е следващата сряда, 25 май. Инстинктът му подсказваше, че опитът му ще остане безплоден, защото похитителите не бяха проявили никакъв интерес към преговори.

След като обрисува мрачната картина, Мич продължи с неприятните проблеми. Сновеше насам-натам пред голям черен екран и накрая мина по същество. Те го очакваха.

— Фирмата ни трябва да впрегне всички свои ресурси в усилията Джована да се завърне благополучно. Ако го направим, това ще е гаранция, че исканията на похитителите ще бъдат напълно удовлетворени, каквито и да са окончателните им условия. В момента искат още деветдесет милиона.

В качеството им на старши съдружници средните доходи на присъстващите за предишната година бяха 2,2 милиона долара, трети по размер в класацията за цялата страна. Живееха добре, харчеха много, някои спестяваха повече от другите. Почти всички бяха консервативни във финансово отношение, но се говореше, че няколко души харчат всичко, което спечелят. На хартия бяха милионери и в немного далечното минало на Уолстрийт щяха да ги смятат за богаташи. Сега обаче доходите им бяха значително по-ниски от тези на хората, които движеха парите — управителите на хеджфондове, търговците на ценни книжа и облигации, търговците на валута, рисковите капиталисти. Те бяха новите царе.

Първия коментар направи Оли Лафордж, който, странно защо, намери нещо забавно в случващото се. Подсмихна се и каза:

— Сигурно се шегуваш.

Мич знаеше, че не бива да отговаря. Беше казал достатъчно, разговорът, който предстоеше, трябваше да бъде между членовете на управителния съвет. Той просто седна — не на масата, а до стената.

— Няма да изложа на риск всичко, за което съм работил, и финансовата сигурност на семейството си, за да гарантирам банков заем в размер на деветдесет милиона долара — каза Шелдън Морлок, без да поглежда Мич. — И дума да не става.

— Не се съмнявам, че всички сме на това мнение, Шелдън — намеси се Пайпър Редгрейв, — но никой не очаква от теб да дадеш толкова пари. Фирмата ще поеме дълга и съм сигурна, че ако постегнем коланите и направим някои жертви, ще се справим някак. Барт, какви се очертават условията за заема?

Ще се справим някак, помисли си Мич. Все едно съдружниците в „Скъли“ щяха да пропуснат някой уикенд в Хемптънс или дори вечеря в ресторант със звезда на „Мишлен“.

— Засега ще ни отпуснат кредитна линия от деветдесет милиона с трипроцентна лихва. Нещо такова — каза Барт Амброуз. — Ако се включим всички, можем да го променим на дългосрочен заем.

— Няма да бъдат деветдесет милиона, Шелдън — обади се Бенет Маккю. — Ще водим неприятно дело със застрахователната компания, но накрая те ще платят. От там ще дойдат двайсет милиона.

— Може да отнеме години — възрази Морлок. — И победата не е сигурна.

— Вижте, знаете, че мразя дълговете — каза Оли Лафордж. — Нямам кредити и никога не съм имал. Баща ми фалира, когато бях на дванайсет и изгубихме всичко. Мразя банките, но вече сте чували тази реч. Мен не ме бройте.

Той все още живееше в скромна къща в Куинс и идваше на работа с метрото. И точно защото беше стиснат, сигурно беше спестил повече пари от всеки друг в стаята.

Мейвис Чизънхол беше другата скъперница. Тя погледна Мич и каза:

— Ти ще подпишеш ли лична гаранция?

Чудесен въпрос. Той се молеше да му го зададат. Изправи се, извади сгънат лист хартия, подхвърли го в средата на масата и отговори:

— Вече го направих.

Съдружниците впериха погледи в листа, а той извади още един, подхвърли и него и каза:

— Ето и от Лука. Участваме с всичко, което имаме.

Мич плъзна поглед по лицата им, въпреки че повечето бяха заболи носове в бележниците си. И докато все още имаше думата, той каза:

— Ето защо това е важно. Има вероятност да получим пари и от други места, но нищо не е сигурно. Имаме обещания, но нямаме време. Трябва да бъдем сигурни, а единственият начин да сме сигурни в този момент е да имаме парите в банката. Само „Скъли“ може да ги сложи там. В неделя заминавам за Лондон, после за Рим, после кой знае къде. Обикалям като уличен просяк, правя каквото трябва. Но ако не успея, поне ще имаме парите в банката. Всичките. Не знам дали ще ни дадат още време. Не знам дали ще намалят исканата сума, дали ще се съгласят на по-малко. Невъзможно е да предскажем какво ще стане през следващите пет дни. Но можем да се подсигурим, че ще бъдем в състояние да платим целия откуп.

Когато Мич приключи, Джак кимна към вратата и двамата излязоха.

— Браво на теб. Сега най-добре тръгвай. Това сигурно ще отнеме време.

— Добре. Заминавам при брат ти Бари да си видя децата.

— Прегърни момчетата от мен. Ще ти се обадя.

Шофьорът мина по Бруклинския мост, където колите почти не помръдваха. Беше петък следобед в края на май и половин Манхатън беше тръгнал към Лонг Айланд. Час по-късно пристигнаха на малкото летище „Репъблик“ до град Фармингдейл. Мич благодари на шофьора и докато той се отдалечаваше, си даде сметка, че не е обърнал внимание на колите зад тях. Не ставаше за шпионин. До гуша му беше дошло постоянно да се озърта през рамо.

Пилотът, който имаше вид на петнайсетгодишен, пое сака му, поведе го към двумоторен „Бийч Барън“ и му помогна да се качи на борда. Беше удобно, макар и не просторно — нямаше нищо общо с луксозните самолети „Фолкън“, „Гълфстрийм“ и „Лиър“, които „Скъли“ често наемаше. На Мич му беше все едно. Беше си дал двайсет и четири часа почивка и щеше да прекара малко време със синовете си.

Пилотът му посочи хладилната чанта и Мич си каза: защо не? Уикендът започваше. Отвори капака и си взе студена бира. Докато се движеха по пистата, се обади на Роберто в Рим за последните новини. Лука бил буден и мърморел за какво ли не. Медицинските сестри го харесвали повече заспал.

Почти два часа летяха на височина 2500 метра. Времето беше съвсем ясно. Докато се снижаваха покрай крайбрежието на Мейн, Мич гледаше отгоре, развълнуван от красотата на океана, на скалистите брегове, спокойните заливи и старинните рибарски селища. Хиляди малки платноходки се поклащаха на лазурните води. Прелетяха над живописното градче Камдън с оживеното му пристанище и се насочиха към Айлсбъро. От 1500 метра височина Мич видя редица къщи непосредствено до водата и разпозна „Уиклоу“. Кларк и Картър бяха на пристана заедно с Аби и замахаха енергично, докато самолетът прелиташе над тях. Половин час по-късно Мич седеше край басейна, гледаше как близнаците плуват и си говореше с Аби и родителите ѝ.

През изминалата седмица момчетата се чувствали като на летен лагер. Господин и госпожа Съдърланд признаха, че внуците им са позарязали уроците и домашните. Времето за лягане също било доста гъвкаво, а госпожица Ема им угаждала и готвела само каквото те обичат. Мич и Аби пет пари не даваха. Намираха се под огромно напрежение и помощта на Хопи и Макси беше жизненоважна.

Докато Мич и Аби пиеха бяло вино, а те — лимонада, родителите на Аби предпазливо попитаха колко време още ще имат нужда от тях тук. Въпросът подразни Мич — не им струваше много, защото безопасността на момчетата беше по-важна от всичко в Дейнсбъро, Кентъки, което можеше да им липсва. Той все пак не им го каза, а отговори, че може би още само няколко дни.

По-точно, до 25 май.

Наблюдаваха как Танър отива до края на пристана, за да посрещне лодка за омари, спряла за доставка.

— Пак омари — отбеляза господин Съдърланд. — Ядем омари три пъти дневно.

Напълно лишена от чувство за хумор, Максин добави:

— Киш с омар сутринта. Рулца с омари на обяд. Печени опашки от омар на вечеря.

Картър, който ги чуваше, се провикна, преди да скочи в басейна:

— Не забравяй макарони със сирене и омари, любимото ми.

— Супа от омари — продължи Харолд, — пържени омари, омари в сос „Ню Ингланд“.

— Звучи вкусно — каза Аби.

Максин се радваше, че не ѝ се налага да готви.

— Госпожица Ема е чудесна, наистина.

— Мамо, трябва да издадеш готварска книга за омари — предложи Кларк. — И на корицата да сложиш госпожица Ема.

— Идеята ми допада — отговори Аби и се опита да си спомни десетките книги за морски дарове, които вече имаше в колекцията си.

Бари Руш се появи по шорти, с дълга пура в едната си ръка и скоч в другата. Беше отсъствал от „Уиклоу“ цяла седмица и Мич допускаше, че просто не му се е занимавало с шумни деца. Нито с баби и дядовци. Бари му се усмихна и каза:

— Търси те Джак.

Мич тръгна по пристана със зеления телефон в ръка и се обади на Джак. Когато той вдигна, веднага стана ясно, че новините не са добри. Беше почти шест и половина в петък вечерта, а двамата бяха започнали дългия ден заедно в офиса на Ситибанк, където видяха как десет милиона долара просто се изпаряват.

— Заседавахме почти пет часа, Мич — съобщи му Джак, — и това без капка съмнение е най-неприятното ми преживяване през всичките четиресет години в „Скъли“. Четирима гласувахме в полза на заем — по дяволите всичко, трябва да спасим Джована, после ще му мислим. Другите петима не отстъпиха. Нищо чудно, че Морлок им стана говорител. Никога не съм бил толкова отвратен. Днес изгубих няколко приятели, Мич.

Мич спря на място и изпрати с поглед отдалечаващата се лодка за омари.

— Не знам какво да кажа.

— Пенсионирането вече ми изглежда по-примамливо.

— Колко пъти гласувахте?

— Не знам. Няколко. Но резултатът оставаше непроменен. Няма да ти кажа имена. Всъщност всичко е поверително. Не би трябвало да знаеш какво се случва на заседанията на управителния съвет.

— Наясно съм. Просто съм изумен.

— Ти направи всичко по силите си, Мич.

— Няма ли начин да бъде заобиколен този съвет?

— Познаваш правилника ни. Всеки съдружник го познава. Решението може да се анулира, може да се уволни съветът и тъй нататък и да се изберат нови членове, ако намериш желаещи. Повярвай ми, че докато предстои решаването на този проблем, никой няма да поиска да влезе в управителния съвет.

— И какво ще стане следващата седмица, ако убият Джована и цял свят гледа видеото с екзекуцията ѝ?

— Обичайното. Сочене с пръсти, обвинения към всички останали: терористите, либийците, турците, чуждите служби. Никой никога няма да научи, че е имало шанс да се измъкнем сами от тази каша. Това няма да се оповести. С течение на времето колегите ни ще превъзмогнат загубата и ще продължат напред. Страшно много млади и нахъсани адвокати си търсят работа, Мич. Джована е само една от тях. Няма незаменими хора.

— Това е извратено.

— Знам. Отвратен съм от тази фирма.

— Може би трябва да се обадиш на Лука.

— На теб се пада да го направиш, Мич, защото си по-близък с него от всички нас.

— Не, Джак, съжалявам. Ти си управляващ съдружник, това е твоят управителен съвет. Но се обади на Роберто, не на Лука.

— Не мога да го направя, Мич. Моля те!