Размяната

26

Пистата на малкото летище на остров Айлсбъро беше дълга само осемстотин метра, твърде къса за реактивен самолет. Рано сутринта в неделя Мич и Кори излетяха с турбовитловия Кинг Еър 200, който не се нуждаеше от дълга писта.

Оставиха Алвин и другия бодигард в „Уиклоу“. Мич беше убеден, че децата му са на отдалечено и тайно място, където никой не може да ги намери, и си заповяда да престане да се тревожи, защото и бездруго му предстоеше труден ден. Но това не му се удаде.

След един час кацнаха в Уестчестър, отидоха с кола до града и в 10 ч. пристигнаха в голям апартамент на петнайсетия етаж на хотел „Евърет“, откъдето се виждаше ледената пързалка „Уолман“ в Сентръл Парк. Дариън вече беше там. Джак също. На чаша кафе Мич му даде пълен отчет за брат му и новостите около „Уиклоу“, а те не бяха много. Джак планираше да се пенсионира на 31 юли и да прекара цял месец на Айлсбъро, където да лови риба с Бари.

В прохладната ясна сутрин Сентръл Парк беше пълен с хора. Виждаха кънкьорите на пързалката, но се намираха твърде далече, за да разпознаят някого. В 10:20 ч. Мич беше сигурен, че е забелязал жена си да върви по Пето авеню от страната на парка. Беше с джинси, спортни боти и кафяв анорак, който носеше от години. И избеляло кепе на „Метс“ от неговата колекция.

— Ето я — каза той и стомахът го присви.

Аби влезе в парка и те я изгубиха от поглед. Обсъдиха дали да не поставят човек на входа на пързалката, който да наблюдава Аби, но се отказаха. Кори прецени, че няма да спечелят нищо от такъв ход.

В 10:30 ч. тя се приближи към будката за сладолед до главния вход на пързалката. Скрита зад големите си слънчеви очила, наблюдаваше всички и в същото време се стараеше да изглежда безгрижна. Не ѝ се получаваше, защото беше кълбо от нерви. Телефонът „Джакъл“ завибрира в джоба ѝ и тя го извади.

— Ало?

— Нура е. Махни се от ледената пързалка и тръгни към Голямата пешеходна алея. Мини покрай статуята на Шекспир и от лявата си страна ще видиш паметника на Робърт Бърнс и дълга редица пейки зад него. Остани отляво, върви трийсетина метра и си намери място на някоя пейка.

След броени минути Аби мина покрай статуята на Шекспир, зави надясно и тръгна по алеята между две редици внушителни брястове. Безброй пъти беше минавала оттук. Спомни си първата им зима в града, когато, хванати за ръце, с Мич крачеха в дълбокия две педи сняг, който продължаваше да вали. Бяха прекарали не един и два дълги неделни следобеда в сянката на брястовете, загледани в нескончаемия поток от нюйоркчани, излезли на разходка. Когато се родиха близнаците, тя разхождаше двойната им количка по тази алея и из целия парк.

Но сега не беше подходящ момент да изпада в носталгия.

По алеята се разхождаха стотици хора. На открити сергии продаваха топли и студени напитки. От високоговорителите в далечината се чуваше силна музика като в лунапарк. Аби изброи четиресет крачки, намери свободна пейка и седна съвсем нехайно наглед.

Минаха пет минути, десет. Тя стискаше телефона в джоба си и се стараеше да не зяпа минувачите. Оглеждаше се за мюсюлманка с дълга роба и хиджаб, но не виждаше такава. До нея спря жена в тъмносин спортен екип, която буташе бебешка количка.

— Аби — каза тя едва чуто.

И двете носеха големи слънчеви очила, но някак успяха да се погледнат в очите. Аби кимна. Допускаше, че това е Нура, но нямаше как да я познае. Същият ръст и същата стойка, но нищо повече. Козирката на голямата бейзболна шапка беше смъкната ниско и закриваше челото ѝ.

— Ела тук — каза непознатата и махна към дясната си страна.

Аби се изправи и попита:

— Нура?

— Да.

Двете закрачиха рамо до рамо. И да имаше бебе в количката, то не се виждаше. Нура зави надясно по странична алея. Когато се отдалечиха от хората, тя спря и каза:

— Гледай към сградите, не към мен.

Аби зарея поглед към величествените сгради по Сентръл Парк Уест. Нура изчака и каза:

— Благополучното завръщане на Джована ще струва сто милиона долара. Цената не подлежи на договаряне. И трябва да бъде платена в срок от десет дни. На двайсет и пети май в пет следобед източно стандартно време, това е крайният срок. Разбра ли ме?

Аби кимна и отговори:

— Да.

— Ако се свържеш с полицията или с ФБР или ако намесиш по някакъв начин правителството, тя няма да се върне. Ще я екзекутираме. Ясно?

— Ясно.

— Добре. След петнайсет минути ще получиш по телефона видео. Съобщение от Джована.

Нура зави с количката и се отдалечи. Аби я проследи с поглед — елегантен спортен екип „Адидас“, маратонки в червено и бяло, чиято марка не се виждаше, нелепа шапка. Беше видяла само част от лицето ѝ и никога нямаше да я разпознае.

Пое в обратната посока, по извитите алеи стигна до Седемдесет и втора улица и вървя на изток по нея до Пето авеню. Влезе в хотел „Евърет“, отиде в ресторанта и попита за масата, която беше резервирала сутринта. Маса за трима. Щеше уж да се срещне с приятели за брънч. Когато ѝ поднесоха кафето, тя стана от масата и се качи с асансьора на петнайсетия етаж.

Дариън свърза телефона „Джакъл“ към лаптоп с осемнайсетинчов екран и четиримата зачакаха. През това време всеки от тях обмисляше безкрайно трудната задача да намерят по някакъв начин сто милиона. Когато първоначалният шок отмина, се разбра, че никой в стаята няма представа как ще стане това.

Когато видеото пристигна, екранът остана черен за няколко секунди, после се появи тя: Джована в тъмна стая, облечена в тъмна роба или рокля и с черен хиджаб. Изглеждаше крехка, дори уплашена, въпреки че стисна зъби и се постара да бъде храбра. На масата до нея гореше малка свещ. Ръцете ѝ не се виждаха.

Без да се усмихва, тя каза:

— Аз съм Джована Сандрони от „Скъли и Пършинг“. Здрава съм, нахранена съм и не ме малтретират. Нура вече е предала съобщението. Цената да се върна невредима е сто милиона американски долара. Сумата не подлежи на преговори и трябва да бъде платена до двайсет и пети май, иначе ще бъда екзекутирана. Днес е неделя, петнайсети май. Моля ви, умолявам ви, платете парите.

После Джована изчезна и екранът отново стана черен. Аби взе телефона „Джакъл“, пъхна го на дъното на дамската си чанта и я занесе в банята. Мич стоеше до прозореца, който гледаше към Сентръл Парк. Дариън още чакаше пред екрана. Кори се беше вторачил в обувките си. Джак седеше на масата за закуска и пиеше кафе. Никой не бе в състояние да говори.

„Скъли и Пършинг“ бяха юридическа фирма, не хеджфонд. Да, адвокатите печелеха много пари и съдружниците ветерани бяха милионери, поне на хартия, но съвсем не бяха милиардери. Ни най-малко. Имаха хубави апартаменти в града и приятни вили в провинцията, но не си купуваха яхти и острови. Частните самолети, които използваха, бяха наети, а не тяхна собственост и всеки полет с тях се плащаше от клиентите им. Предишната година фирмата имаше брутни приходи от малко над 2 милиарда, но след като платиха сметките и разпределиха печалбата, не остана почти нищо. Не беше необичайна практика да ползват кредитната си линия, за да имат оборотни средства през по-ненатоварените месеци. Всяка голяма юридическа фирма правеше същото.

Най-накрая Кори каза:

— Чудехме се дали това не е номер, дали Нура е истинска. Случилото се премахва всякакво съмнение. Тя е част от много ловка операция тук, на място, с много участници.

— Мич, сигурен ли си, че това е Джована? — попита Дариън.

Мич изсумтя, все едно въпросът беше абсурден.

— Повече от сигурен съм.

Дариън изглеждаше готов да поеме контрола, но Мич не възнамеряваше да го допусне. Това беше проблем на „Скъли“ и съдружниците трябваше да вземат трудни решения. Той се извърна от прозореца и каза:

— Ясно е, че сме много ограничени в комуникацията. Само Нура и никой друг, но се съмнявам, че тя е упълномощена да преговаря. Следователно, ако не можем да преговаряме, трябва да платим деветцифрен откуп, което изглежда невъзможно. Но и дума не може да става да вдигнем ръце. Някой съмнява ли се, че след десет дни тези главорези ще устроят показна екзекуция на Джована?

Той измери с гневен поглед Джак, Кори и Дариън. Всички бяха единодушни.

— Тя е с двойно гражданство, британско и италианско. Какви са шансовете да помолим тези правителства да участват в събирането на сумата?

Дариън поклати глава.

— Нищожни. Те не преговарят с терористи и не плащат откупи. Поне не официално.

— Никой не преговаря, Дариън. Това е част от проблема. Онези типове предават съобщенията си на Аби чрез Нура. Нека обясним недвусмислено на двете правителства, че има огромна опасност след десет дни тяхна гражданка, при това неслучайна личност, да бъде убита, вероятно пред камера.

— Какво имаш предвид под „поне не официално“? — обърна се Джак към Дариън.

Той кимна и отговори:

— Преди няколко години италианците платиха солидна сума, за да спасят един турист в Йемен. Направиха го тайно и продължават да отричат.

— Ти участва ли в това? — попита Мич.

Дариън отново кимна, но не каза нищо повече.

— Значи имаме някакъв шанс с правителствата — предположи Мич и зачака отговор.

Дариън сви рамене и пак не отговори. Мич погледна към Джак и попита:

— Кога се събира управителният съвет?

— Рано сутринта. На извънредно заседание.

— Чудесно. Аз заминавам за Рим. Трябва да съобщя на Лука, че похитителите са се свързали с нас и искат откуп. Ще му покажа видеото и ще се постарая да успокоя страховете му. Доколкото познавам Лука, ще му хрумне как да съберем малко пари.

За да акцентират върху неотложността на проблема и да подтикнат най-голямата юридическа фирма в света към действие, терористите подпалиха още един офис на „Скъли“. Избраха момента безупречно: точно в единайсет източно стандартно време, половин час след срещата на Нура с Аби.

Поредната проста бомба в колет: здрав кашон с епруветки със силно запалителни течности, вероятно амониев нитрат и мазут, но разследващите органи никога нямаше да установят със сигурност, защото щетите бяха огромни. Беше подобна на бомбата от Атина и не целеше да събаря стени, да троши прозорци или да убива хора. Целта беше да предизвика буен пожар в неделя, когато в пощенската стая на офиса в Барселона нямаше да има никой. Той се намираше на петия етаж на нова сграда и имаше добра противопожарна система. Пръскачките се задействаха незабавно и ограничиха максимално огъня до пристигането на пожарните. Помещенията в офиса на „Скъли и Пършинг“ бяха или опожарени, или плуваха във вода, но почти нищо друго в сградата не беше пострадало.

Мич пътуваше с такси към летище „Кенеди“ за полета си до Рим, когато Кори му се обади с новината.

— Ненормални копелета — промърмори той невярващо.

— Без съмнение, а ние сме лесна мишена, Мич. Само погледни прекрасния ни уебсайт. Офиси във всеки голям град и дори в някои по-малки. Най-голямата юридическа фирма в света, дрън-дрън-дрън. Сами си търсим белята.

— И сега ще похарчим цяло състояние за охрана.

— Ние вече го правим. Как иначе да осигуря безопасността на две хиляди адвокати в трийсет и една кантори?

— Вече са двайсет и девет.

— Много смешно.