Размяната

15

Каквито и да бяха похитителите — престъпници или терористи — определено имаха усет за драматичното. Четири дни след като нападнаха пропускателния пункт и убиха петима войници, три дни след като обезглавиха с верижен трион турците охранители, и два дни след като пуснаха видеото си в необятната Дълбока мрежа, призори беше намерено тялото на Юсеф, увесено на телефонен стълб край оживено шосе в Бенгази. Имаше глава, но на нея зееше дупка, а трупът беше окървавен и гол, със завързани китки и глезени, и се въртеше бавно на дебела жица. На десния му глезен беше окачена табелка: Юсеф Ашур, предател.

Военната полиция наводни града, блокираха пътища и магистрали и оставиха тялото да виси с часове, докато чакаха заповеди. Може би щеше да се появи ново видео с поредното убийство, което да ги насочи по някаква следа.

Самир отиде на мястото, потвърди, че трупът наистина е на Юсеф, когото познаваше от години, и се обади на „Ланнак“, а след това на Лука.

Доколкото беше известно, оставаха само Уалид и Джована.

Кори Галант получи обаждането в четири сутринта и макар че през следващите три часа почти не мигна, без проблем стана от леглото и отиде на работа. В осем и половина, когато Мич пристигна, той го чакаше пред кабинета му.

Само като го погледна, Мич разбра, че новината не е добра.

— Има ново развитие — каза Кори без предисловия.

— Започвам да мразя думата „развитие“.

— Господин Руш ни чака.

В асансьора Кори съобщи на Мич всичко, което знаеше за Юсеф — почти нищо повече от мястото, където беше намерен трупът, и състоянието му. Това беше станало преди девет часа, но нищо чудно, че досега нямаше никакви вести от хората, които го бяха обесили на телефонния стълб.

Джак Руш беше ядосан, че конферентният разговор с вашингтонския офис в седем сутринта, който поиска, не се вместваше в графика на Мич. Джак все още работеше по шестнайсет часа на ден и беше известен със своите срещи на разсъмване, с които доказваше издръжливостта си. На Мич обаче му беше дошло до гуша от това мъжкарско перчене в „Скъли“.

Джак посочи заседателната маса, загледан към големия екран високо на стената. Постоянно течаха репортажи за някакво земетресение, но за щастие, без звук. От Либия още нямаше нищо. Секретарка наля кафе и Джак каза:

— Допускам, че Кори те е осведомил за най-новото.

— Да, накратко в асансьора — отговори Мич.

— Горе-долу само това ни е известно засега.

Джак отново погледна към екрана, сякаш всеки момент очакваше още новини. Секретарката излезе от стаята и затвори вратата. Джак изпука кокалчетата на пръстите си, погледна Мич и попита:

— Сутринта говори ли с „Ланнак“?

— Още не. Но са първи в списъка ми.

— Направи го. Много са разстроени. Юрисконсултът им е Денис Талъс.

— Познавам го.

— Хубаво. Аз говорих с него снощи. Фирмата се опитва да транспортира в Турция четирите тела, а либийците изобщо не им съдействат — още са бесни заради съдебния иск. Всички са бесни. „Ланнак“ си искат парите, но сумата вече е много по-голяма, защото либийците не са защитили чуждестранните работници, както са обещавали от самото начало. Сигурно искът ще бъде допълнен с настояване за още обезщетения. Кога ще стигне до съдебната зала?

— След месеци, може би след година. Кой знае?

— Ясно. Искам да натиснеш газта, Мич, и да представиш делото пред съдиите. „Ланнак“ е наш ценен клиент, миналата година ни платиха около шестнайсет милиона за хонорари. Планирай среща с тях другата седмица или там някъде, за да се почувстват обгрижени.

— Ясно.

— Колко голям е екипът ти?

— Имам двама по-млади адвокати, едната е Джована. Но вече не съм сигурен. Роберто Маджи ще остане да работи от Рим.

— Хубаво. По-късно ще обсъдим екипа. В момента имаме много по-сериозен проблем. Адвокат на „Скъли“ е отвлечен в Либия и ние трябва да направим всичко по силите си да осигурим освобождението ѝ. Познаваш ли Бенсън Уол, който ръководи офиса ни във Вашингтон?

— Да, виждали сме се.

— След малко Бенсън ще се присъедини към нас по видеовръзка. Във Вашингтон има трима съдружници, които са работили или за Държавния департамент, или за ЦРУ, затова имат доста познанства. Чувал ли си за оперативна група на име „Крюгъл“?

— Звучи като име на зърнена закуска.

— Нищо подобно. Кори!

Кори ловко пое подадената топка и продължи без никакво забавяне:

— Няма да ги намериш нито в интернет, нито някъде другаде. Това са бивши шпиони и експерти по военно разузнаване, които действат по цял свят като свръхсекретна група наравно с МИ6, Мосад, ЦРУ, КГБ и тъй нататък. Отиват на местата, където са проблемите, затова прекарват много време в Близкия изток. Без съмнение са най-добрият избор в ситуация със западен заложник. Имат богат опит и много добра репутация.

— Ние сме ги наели, така ли? — попита Мич.

— Да.

— Развиваме дейността си по цял свят — поясни Джак — и ходим на места, които не са толкова безопасни, колкото би ни се искало, затова се застраховаме солидно, Мич. Преговори за заложници, откупи, какво ли не.

— А военни операции?

— Не са покрити. И не се очакват.

— Най-сигурният начин да предизвикаш смъртта на заложник е да изпратиш хрътките — каза Кори.

— Кои хрътки?

— Момчета с оръжия и нетърпеливи пръсти на спусъците, ченгета, спецотряди или някакви подобни. В такива ситуации дипломацията, преговорите и парите вършат много по-добра работа. Чувал ли си за застраховка „О и О“?

— Май да.

— Отвличане и откуп. Това е огромна индустрия и повечето големи застрахователи я предлагат.

— От години я имаме, но я пазим в тайна. Не я обсъждаме, защото похитителите може да се превъзбудят, щом разберат, че сме застраховани.

— Значи и аз, така ли?

— Всички сме застраховани.

— За каква сума? Колко струвам?

Кори погледна Джак и не каза нищо. Отговорът трябваше да дойде от шефа му, който отговори:

— За двайсет и пет милиона. Струва ни сто хиляди годишно.

— Звучи доста. Просто от любопитство: колко струва заложник като Джована на свободния пазар?

— Кой знае? — отговори Кори. — Мога само да предполагам. Носи се упорит слух, че преди две години френското правителство платило трийсет и осем милиона за журналист, държан като заложник в Сомалия, но те го отричат, разбира се. Преди пет години испанците платиха двайсет милиона за хуманитарен служител в Сирия. Франция и Испания обаче преговарят. Великобритания, Италия и Съединените щати не преговарят. Поне официално. Рядко има ясна разделителна линия между престъпна групировка и терористична организация.

— И тук идва мястото на „Крюгъл“. Наехме ги и убедихме и нашата застрахователна компания да ги използва.

— Коя е тя?

— Ди Джи Ем Екс.

— Ди Джи Ем Екс? Звучи много творчески.

— Те са клон на голям британски застраховател — обясни Кори.

— Както и да е — намеси се Джак, подразнен от бъбренето им, — на линията са Бенсън Уол и Дариън Кейсък. Кейсък е американец от израелски произход, който оглавява „Крюгъл“ в световен мащаб.

Той натрака нещо на клавиатурата и един монитор в края на масата светна. Появиха се две лица. Бенсън Уол и Дариън Кейсък. И двамата бяха петдесетинагодишни. И двамата се бяха вторачили неловко в камерите си.

Джак набързо представи всички. Уол ръководеше вашингтонския клон на „Скъли“, където работеха двеста адвокати. Той само промърмори едно „здравейте“. Дариън дори не поздрави, а направо започна:

— В Южна Либия, далече от Триполи и Бенгази, действат много банди. Боричкат се помежду си за територия, но всички мразят Кадафи и най-малко две-три обикновено планират преврат. Както знаете, той е оцелял след осем такива опита, откакто е завзел властта през шейсет и девета, и се нуждае от около десет хиляди лоялни войници, за да се защитава. Когато враговете му не кроят заговор да го убият, те се стремят да създават огромни неприятности. Отвличанията са често явление и носят добри приходи на бандите. Освен това редовно отмъкват работници от нефтените платформи, а ако им провърви — и по някой високопоставен мениджър на „Бритиш Петролиум“, обикновено само за пари. Сегашното отвличане обаче има необичайни особености и те са притеснителни. Първо, страховитото кръвопролитие, което вече е факт. Досега има десет убити.

Дариън имаше късо подстригана прошарена коса, загрубяла и потъмняла от слънцето кожа, както и суровия нетрепващ поглед на човек, живял в опасни подмоли и видял много трупове. Мич остана доволен, че той е от техния отбор.

— Това е необичайно за една престъпна банда, по-типично е за терористи — продължи Дариън. — Втората особеност е, че последната жертва, шофьорът, е намерен много близо до Бенгази. Бандите рядко се приближават до големите градове. Тези два фактора говорят, че вероятно си имаме работа с нова, по-зловеща заплаха.

Дариън замълча и Мич попита:

— Значи подозирате, че е Кадафи?

— Не. И причините са няколко. Най-очевидната е, че този режим има вземане-даване с чуждестранни компании през последните трийсет и пет години без подобни прояви на насилие. Либийците се нуждаят от чуждестранни работници и се стараят да ги опазват. „Ланнак“ работи там от двайсет години без нито един сериозен инцидент. Защо ще ги нападат сега? Защото правителството се сърди за съдебния иск? Едва ли. Непрекъснато имат дела и винаги се постигат споразумения. Колко проекта е осъществила фирма „Ланнак“ в Либия?

— Осем — отговори Мич.

— А колко пъти е била принудена да съди правителството?

— Пет.

— В колко от тези случаи е постигнато споразумение?

— Всичките пет стигат до съда и „Ланнак“ печели делата. След издаването на съдебните решения страните в крайна сметка се споразумяват.

Дариън кимна леко, за да покаже, че и той е запознат с цифрите.

— Това имам предвид. Изправяте ги пред съда, печелите, после те протакат, после вие убеждавате съда да им наложи санкции. Либийците не харесват думата „санкции“ и обикновено отиват на споразумение, нали?

— Не е толкова просто — каза Мич. — Някои от споразуменията са за много по-малки суми, отколкото са се полагали на „Ланнак“. Сериозно ги прецакват.

— Разбирам, но тук така се върти бизнес. Либийците са го правили многократно, познават играта. Защо изведнъж ще започнат да убиват хора? За да отговоря на въпроса ви, засега сме изключили намеса от страна на режима. Твърде рисковано е за тях. Няма да оцелеят, ако наплашат и прогонят чуждестранните компании.

Човекът говореше убедително и Мич не можеше да оспори думите му.

— Изпратихме хора на място в Триполи — продължи Дариън — и търсим. Имаме няколко заподозрени, но не съм склонен да ги обсъждам от разстояние. Единият проблем е, че половината шпиони и двойни агенти в света в момента душат в Либия и отчаяно се опитват да се доберат до някакви разузнавателни сведения. Британците, турците, италианците, дори либийците. А американците, естествено, нямат търпение да се намесят. Но по-късно следобед сигурно ще имаме нещо, което да обсъдим. Утре в осем сутринта мога да бъда в Манхатън. Това устройва ли ви?

Всички кимнаха, а Джак каза:

— Да, ще бъдем тук.

Валеше, когато Мич си тръгна от офиса следобед. Обикновено дъждът в града предизвикваше бъркотия, която нюйоркчани, свикнали на всякакви атмосферни условия, преодоляваха с лекота. Освен в дните, когато имаше мачове, Мич не се притесняваше от дъжда. Ако обаче играеха „Брузърс“, наставаше истинска катастрофа.

Докато Мич пътуваше с метрото, ръмежът се превърна в порой — нямаше никакъв шанс за мач на открито в Сентръл Парк. Той влезе вкъщи в пет и половина и завари печална сцена: Картър и Кларк седяха един до друг на канапето, облечени в пълните екипи на „Брузърс“, единият държеше бейзболна топка, другият — ръкавица, и зяпаха телевизия. Бяха толкова унили, че дори не поздравиха баща си.

— Трудна работа — прошепна Мич на Аби и я целуна по бузата.

— Много ли вали?

— Като из ведро. Никакъв шанс да има мач.

— Наистина исках да ги изведа от къщи.

Картър хвърли бейзболната топка на един стол и отиде да прегърне баща си. Сълзите му напираха.

— Трябваше да съм питчър, татко — каза той.

— Знам, но така става в бейзбола. Дори на „Метс“ понякога им пречи дъждът. Ще преместим мача в събота.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, ако не вали отново.

— Може да свалите екипите — обади се Аби.

— Имам по-добра идея — каза Мич. — Останете с тях. Хайде да се обадим на всички от отбора да дойдат с екипите си в „Сантас“ на пица.

Кларк скочи от канапето с широка усмивка.

— Страхотна идея, татко! — възкликна Картър.

— Кажете им да си носят чадъри — напомни Аби.