Размяната

13

Информационното затъмнение приключи драматично, когато четиримата турци бяха намерени с отрязани глави. Бяха голи и провесени за краката на кабели между два склада на около километър и половина от моста. Телата им бяха нарязани, окървавени и обгорени, затова основателно можеше да се предположи, че са страдали много, преди да бъдат обезглавени. Наблизо имаше голям варел от нафта, върху който беше поставена дъска. А на дъската бяха четирите глави в редица.

На Хаскел, Гау, Абдо и Азис.

Служителят от охраната на „Ланнак“, който ги беше открил рано сутринта, дори не беше направил опит да съпостави главите с телата. Някой по-умен от него щеше да получи тази задача.

От Юсеф, Уалид и Джована нямаше и помен. Както и от убийците. Никаква бележка, никакво искане, никакъв ултиматум. Охраната на „Ланнак“ на моста не беше чула нищо, но най-близкият пазач се намираше поне на сто метра от мястото. Не бяха останали много охранители, защото фирмата изтегляше служителите си от обекта и ги връщаше у дома. На практика строителството беше приключило. Охранителните камери в района бяха демонтирани.

Четиримата обезглавени несъмнено щяха да подтикнат фирмата да се изтегли още по-бързо.

Либийски служител бързо отцепи района и забрани да се правят снимки и видеозаписи на местопрестъплението. Заповедите му от Триполи бяха да държи всички, включително служителите на „Ланнак“, далече от телата. Зловещата гледка щеше светкавично да плъзне навсякъде и да постави правителството в ужасно положение. Само че историята не можеше да бъде потулена, затова преди обед Триполи излезе с изявление, в което потвърждаваше убийствата и отвличанията. Все още нямало новини от „терористите“. При първия си опит за дезинформация режимът заяви, че нападението „се смята за дело на прословута племенна банда, чийто щаб се намира в Чад“.

Либийските власти се кълняха, че ще намерят престъпниците и ще ги изправят пред съда. След като открият заложниците им, разбира се.

Мич напускаше болницата в кола заедно с Роберто Маджи, когато му се обадиха. Адвокат от фирмата в Рим току-що беше гледал новините от Триполи. Правителството потвърждавало отвличането на Джована Сандрони и на двама либийски служители на „Ланнак“. Местонахождението им било неизвестно. Турските охранители били убити.

Отидоха в къщата на Лука в „Трастевере“, в южната част на Централен Рим, и го завариха да седи сам на верандата под сянката на една пиния, плътно завит с одеяло и зареял поглед към фонтана в малкия вътрешен двор. До отворената двойна врата седеше медицинска сестра. Лука се усмихна на Мич и го покани да седне на празния стол.

— Приятно ми е да те видя, приятелю — каза той. — Радвам се, че си добре.

— Ще бъда вътре, Лука — обади се Роберто и изчезна.

— Как си? — попита Мич.

Лука сви рамене и не отговори веднага.

— Продължавам да се боря. Цяла сутрин говоря по телефона с най-солидните си познати в Либия, но не научих много.

— Може ли да е Кадафи?

— Винаги има такава вероятност. Той е луд и е способен на всичко. Обаче аз се съмнявам. Току-що са намерили пет трупа на либийски войници — охраната на пропускателния пункт. Всички са застреляни в главата и телата са изгорени. Едва ли Кадафи ще убива собствените си хора, макар че никога не се знае.

— А защо ще убива служители на „Ланнак“?

— За да сплаши фирмата може би.

Една елегантна жена на около петдесет години се появи и попита Мич дали иска нещо за пиене. Той помоли за еспресо и тя се отдалечи.

Лука не ѝ обърна внимание, а продължи:

— Кадафи има да плаща на турците най-малко четиристотин милиона долара за своя красив мост насред пустинята. Цената на нефта пада. Либийците никога нямат пари, защото той се запасява с планини от оръжия. Току-що е поръчал на руснаците още четиресет изтребителя „МиГ“.

Гласът на Лука пресекна и той запали цигара. Беше блед и изглеждаше с десет години по-стар, отколкото преди две седмици.

Мич искаше да каже нещо за Джована, но нямаше сили да повдигне темата. Жената му поднесе еспресото върху табличка и той ѝ благодари.

Когато тя излезе, Лука издуха облак дим и каза:

— Това е Бела, моя приятелка.

В къщата на Лука винаги имаше някоя приятелка.

— Нещо ми подсказваше да не я пускам да замине, Мич. Идеята никак не ми допадаше, обаче тя настоя. Скучаеше в Лондон, а се опасявам, че правото също е започнало да ѝ омръзва. Търсеше приключения. Беше у дома за Коледа и аз говорих твърде много, разказах ѝ за моста на Кадафи в пустинята и за клиента ми „Ланнак“ — прекрасна турска фирма. Бяха най-общи приказки, както говорят адвокатите, нищо поверително. Нямах представа, че ще поиска да отиде там. А и не можеше да замине, докато случаят беше мой. Но после се разболях, обадих се на теб и ето докъде стигнахме…

Мич отпи от еспресото си и реши само да слуша. Нямаше какво да добави.

— Ти как си, приятелю? — попита Лука.

Мич сви рамене и махна с ръка. Вече имаше девет загинали — пет изгорели тела и четири обезглавени — затова му се струваше глупаво да обсъждат някакво си хранително натравяне.

— Добре съм. Физически.

На масата до Лука имаше два телефона и единият започна да вибрира. Той го взе, погледна дисплея и каза:

— Либийското консулство в Милано. Трябва да се обадя.

— Разбира се.

Мич влезе вътре и завари Роберто приведен над лаптоп върху масата в кухнята. Той му махна да се приближи и каза тихо:

— Има видео, което направо подлуди мрежата. Някой е снимал четиримата убити турци. Новинарските емисии не го показват, но е плъзнало навсякъде в интернет. Искаш ли да го видиш?

— Не знам…

— Зловещо е, а ти още не си във форма, нали?

— Дай да го видя.

Роберто плъзна лаптопа си към Мич и натисна едно копче. Видеото беше заснето с мобилен телефон и авторът му явно беше съвсем близо до телата. Толкова близо, че го предупреждаваха да се дръпне назад заради кръвта, която се стичаше и образуваше локва под всяка жертва. Записът беше дълъг трийсет секунди и спря внезапно, когато някой започна да крещи на арабски.

Мич се изправи, усети как стомахът му се стяга и каза:

— Няма да казваме на Лука.

— Няма, но той сигурно ще го види.

Ню Йорк беше шест часа назад от Рим. Мич се обади на Аби, която следеше новинарските репортажи. Засега нямаше нищо от Либия. Лошите новини от Северна Африка не бяха популярни в Съединените щати. Британците и европейците обаче проявяваха по-голям интерес. Когато лондонските таблоиди надушиха историята за млада британска адвокатка, отвлечена в Либия от безмилостна банда, която е обезглавила нейните охранители, новинарските сайтове направо обезумяха. В офиса на „Скъли и Пършинг“ на Канари Уорф побързаха да засилят охраната не поради страх от терористични нападения, а за да предпазят служителите от набезите на британската преса.

Тримата обядваха на верандата на Лука, който не хапна почти нищо. Мич, който вече умираше от глад, поглъщаше каквото му попаднеше пред погледа. Очевидно се чувстваше много по-добре и Лука каза:

— Мич, искам да се прибереш у дома. Ще ти се обадя, когато имам нужда от теб. Наистина, няма какво да направиш тук.

— Съжалявам за случилото се, Лука. Трябваше да съм с нея.

— Бъди благодарен, че не си бил, приятелю.

Лука кимна на Роберто, който каза:

— Връщаме се трийсет години назад и преглеждаме всички случаи на американци и европейци, взети за заложници в мюсюлмански страни. Продължаваме да търсим. Почти всички жени са оцелели и много малко от тях са били изтезавани. Периодът на пленничество варира между две седмици и шест години, но буквално всички са освободени — откупени са, избягали са или са били спасени. С мъжете нещата стоят различно. Повечето са били изтезавани и близо половината не са оцелели. Знаем за четиресет, които все още са пленници. Така че ти наистина бъди благодарен за хубавото си хранително натравяне.

— Има ли някаква вероятност за дипломатическо решение? — попита Мич.

Лука поклати глава.

— Едва ли. Все още не знаем кой е врагът ни, но е основателно да се допусне, че не дава пет пари за дипломацията.

— Значи остава спасителна операция или откуп.

— Да. И не бива да разчитаме много на спасяването. То винаги е невероятно опасно. Британците ще се задействат на пълни обороти и ще искат сложна, почти военна операция. Италианците ще предпочетат да платят парите. Както и да е, още е рано. В момента можем само да седим и да чакаме телефонното обаждане.

— Съжалявам, Лука — повтори Мич. — Мислехме, че сме в безопасност.

— Аз също. Знаеш, че съм ходил там много пъти. Обичам Либия въпреки цялата ѝ нестабилност.

— Самир беше сигурен, че нищо не ни застрашава.

— Не се доверявай на Самир. Той е либийски агент и отговаря пред военната полиция.

Мич преглътна измъчено и се постара да запази неутрално изражение.

— Мислех, че работи за нас.

— Работи за всеки, който му плати. Не очаквай от него някаква лоялност.

— Той трябваше да придружи Джована — добави Роберто, — но си намери извинение да остане в болницата с теб.

— Сега вече наистина се обърках — призна Мич.

Лука се усмихна измъчено и каза:

— Мич, в Либия не бива да имаш доверие на никого.