Размяната

46

— Замислял ли си се какви гадости могат да натворят тези типове със седемдесет и пет милиона долара? — попита Стивън.

— Всъщност са осемдесет и пет — отговори Мич. — Още хора ще бъдат тероризирани и убивани. Още бомби ще бъдат купени и взривени. Още сгради ще бъдат подпалени. Нищо добро няма да се направи с тези пари. Вместо да отидат за храна и лекарства, ще бъдат пропилени за още куршуми.

— Не ти ли е съвестно?

— Ако разсъждавам в този контекст — да. Но не искам да го правя. Нямахме избор, защото залогът беше един човешки живот.

— И аз няма да се измъчвам. На кого му пука всъщност, докато лошите се избиват едни други?

Седяха на малка маса на сенчестата алея на кафене, което гледаше към залива Хог Стай. Един огромен круизен кораб стоеше на пристана, друг се виждаше на хоризонта. Бяха напрегнати и поглеждаха към телефона на Мич по средата на масата.

Той най-сетне избръмча и Мич го сграбчи. От шест хиляди и седемстотин километра Аби му съобщи:

— Тя е при нас и пътуваме за летището.

Мич се усмихна и вдигна палец към Стивън.

— Прекрасно. Добре ли е?

— Да. Обади се на баща си и няма търпение да се прибере у дома.

— Аз ще звънна на Роберто. — Мич се задави от вълнение, после каза: — Страхотна работа, Аби. Много се гордея с теб.

— Нямах избор, нали?

— Ще говорим по-късно.

— Не можеш да си представиш какво изживях. Тя изчезна отново, след като парите бяха преведени. Ще ти разказвам.

— Ще се видим в Рим. Обичам те.

Мич натисна копчето и погледна към Стивън.

— Пътуват към летището, водят я у дома. Успяхме.

Стивън сви рамене и каза:

— О, най-обикновен работен ден.

— Точно така. Аз ще се обадя на Роберто и на Джак. Ти звънни на Райли в Лондон.

— Веднага. Къде заминавам после?

— Ти в Ню Йорк, аз в Рим.

— Кой ще лети с джета?

— Няма да си ти.

— Предположих.

— Но ще ти одобря пътуване в бизнес класа.

— Много мило, благодаря.

В самолета една медицинска сестра направи бърз преглед и не откри нищо нередно. Пулс, кръвно налягане, сърдечен ритъм — всичко беше в нормите. Предложи на Джована успокоително, за да се отпусне, но тя не искаше хапчета. Искаше чаша много студено шампанско. Изпи половината, докато чакаха разрешение за излитане, после се изтегна на канапето и затвори очи. Аби внимателно я зави с одеяло. Докато го подпъхваше под краката ѝ, усети, че Джована плаче тихо.

Когато излетяха, Аби се усмихна на Кори, който ѝ направи знак с палци. Вече бяха във въздуха! Двайсет минути по-късно летяха на дванайсет хиляди метра височина, Джована се надигна и се наметна с одеялото. Аби разкопча колана си, седна до нея и каза:

— Отзад има малка душкабина.

— Няма нужда, снощи ме преместиха в хотел и ми позволиха да се изкъпя за пръв път от четиресет дни. Не мога да ти опиша! Косата ми беше мазна и цялата на възли. Зъбите ми бяха покрити с плака. Бях отвратителна от главата до петите. Останах в банята с часове.

Аби докосна ръкава на ризата ѝ.

— Изглежда чиста.

— Да, не ми позволяваха да си нося дрехите. Не си ли гледала записите?

— Някои.

— Обличаха ме като монахиня, забулваха ме с хиджаб и всичко останало. Снощи ми върнаха тези дрехи. Изпрани и изгладени. Любезни момчета.

— Каза, че си гладна.

— Да, какво предлага менюто?

— Стек или костур?

— Предпочитам рибата. Благодаря. И още шампанско.

Мич кацна в Рим шест часа след тях. Роберто беше изпратил кола да го посрещне на летището и инструкции от Лука да отиде направо във вилата му, където били устроили малко празненство. Той пристигна малко след полунощ и едва не събори жена си, щом я зърна. След дългата им прегръдка Мич отиде при Джована. Тя му благодари многократно. А той се извини многократно. После прегърна Лука и си помисли, че изглежда с десет години по-млад.

Освен Роберто и съпругата му Кари, Дариън и Бела на верандата имаше още десетина стари семейни приятели и настроението беше ведро и еуфорично. Толкова дълго се бяха страхували да не стане най-лошото, но сега беше време да отпразнуват чудото. Искаше им се нощта никога да не свършва.

Приятел, собственик на ресторант наблизо, пристигна с ново количество храна. Съседите, които се оплакаха от шума, бяха поканени да се присъединят към веселбата.

— Джована се върна! — провикна се някой и новината се разпространи.

Мич и Аби спяха на тясно легло в стая за гости и се събудиха с лек махмурлук. Нищо, което не можеше да се оправи с газирана вода и силно кафе.

Той погледна телефона си и веднага му се прииска да го хвърли. Десетки пропуснати обаждания, гласови съобщения, имейли, есемеси — всичките, свързани с освобождаването на заложницата. Двамата с Роберто се уединиха и измислиха стратегия. Съчиниха съобщение до медиите, което ги уведомяваше за най-важните факти — освобождаването и благополучното завръщане на Джована — без да споменава всички други подробности. Изпратиха го в Ню Йорк и в Лондон. Роберто щеше да се оправя с италианските вестници. Никой нямаше да припари до телевизионна камера.

Късно сутринта се появи Лука и се присъедини към тях на верандата. Каза, че Джована се е съгласила да послуша съвета на лекаря и да остане няколко дни в болница за изследвания и наблюдение. Беше отслабнала с почти десет килограма и беше силно дехидратирана. Лука и Роберто щяха да потеглят с нея след около половин час.

Лука отново благодари на Мич и Аби и когато ги прегърна, очите му бяха влажни. Мич се запита дали ще го види отново.

Да, щеше. Когато нещата у дома се успокояха, двамата с Аби щяха да се върнат в Рим и да поостанат край Лука и Джована. Мич беше решил да си даде почивка.

По обед самолетът „Гълфстрийм“ отново излетя от Рим за Ню Йорк, остави Кори и Дариън и презареди за бърз полет до Мейн, където семейство Макдиър отново щяха да се съберат и да прекарат заедно дълъг и ленив уикенд.

От понеделник щеше да е голямо мъчение с уроците. Момчетата бяха изостанали с цели две седмици.