Размяната

6

„Скъли и Пършинг“ бяха прочути с луксозните си офиси навсякъде по света. Вече бяха стъпили в трийсет и един града на пет континента и продължаваха да се разрастват, тъй като за тях цифрите имаха значение. Наемаха най-хубавите места на престижни локации, обикновено в по-високи и по-нови сгради, проектирани от най-модерните архитекти. После изпращаха собствен екип интериорни дизайнери, които обзавеждаха всеки кабинет с картини и предмети на изкуството, мебели, платове и осветление, характерни за региона. В който и офис на „Скъли“ да влезеше човек, веднага виждаше, докосваше и помирисваше скъп вкус. Клиентите очакваха точно това. Срещу почасовите хонорари, които плащаха, те държаха да виждат успех.

През единайсетте години, откакто работеше във фирмата, Мич беше посетил десетина от офисите, предимно в Щатите и в Европа, и, честно казано, блясъкът започваше да му омръзва. Всяко пространство беше различно, но всички някак си приличаха, затова той вече не отделяше време да оценява огромните суми пари, които висяха по стените и застилаха подовете. След известно време всичко започна да се слива в съзнанието му. Напомни си обаче, че разкошът не е заради него, а за другите: за богатите клиенти, бъдещите партньори и адвокатите, които ги посещаваха. Улови се, че и той мърмори като другите съдружници за разходите около поддръжката на лъскава фасада. Голяма част от тези пари можеха просто да отидат в джобовете им.

В Рим нещата стояха различно. Тамошната кантора и всеки аспект от дейността се намираха под контрола на основателя ѝ Лука Сандрони. Повече от трийсет години той градеше фирма, разположена в четириетажна каменна сграда без асансьори и без зашеметяващи гледки. Намираше се на Виа дела Палия, близо до Пиаца Санта Мария в „Трастевере“, в сърцето на Стария Рим. Всички сгради наоколо бяха четириетажни, измазани с хоросан, с червени керемидени покриви, елегантно позападнали, както се полага на нещо, построено преди векове. Римляните — и древните, и съвременните — не си падаха много по високите здания.

Мич беше идвал тук много пъти и обичаше сградата. Тя го връщаше назад във времето и беше приятно разнообразие от безмилостно модерния имидж на всички останали кантори на „Скъли“.

Нито един друг офис на фирмата нямаше такава история, в нито един от тях не се осмеляваха на влизане да ти кажат „забави темпото“. Лука и екипът му работеха много и обичаха престижа и парите, но бяха италианци и отказваха да се поддадат на работохолизма, който очакваха американците.

Мич спря в уличката и се полюбува на масивната двойна врата. Стара табела до входа гласеше: SANDRONI STUDIO LEGALE. Условията на сливането позволяваха на Лука да запази името на фирмата си — нещо, за което той никога не би отстъпил. Мич се замисли за канторите, в които беше влизал тази седмица: неговата лъскава кула в Манхатън, жалката бивша автокъща в Мемфис, сънливото апартаментче на Ламар Куин над градския площад и сега тази сграда.

Влезе в тясно фоайе, където го очакваше Мия. Тя се усмихна, скочи от стола си и го поздрави със задължителните леки целувки по двете бузи — ритуал, който все още го смущаваше малко.

Двамата се заговориха на италиански и обсъдиха основното: полета му, Аби, момчетата, времето. Той седеше срещу нея, пиеше еспресо, което винаги беше по-вкусно в Рим, и най-накрая стигнаха до темата за Лука. Тя сбърчи леко вежди, но не разкри нищо. Телефонът ѝ не спираше да звъни.

Лука го чакаше в кабинета си, все същия от десетилетия. По стандартите на „Скъли“ беше малък за управляващ съдружник, но това не го интересуваше ни най-малко. Той също посрещна Мич с прегръдки, целувки и обичайните поздрави. По нищо не личеше, че е болен. Покани го с жест на ниската масичка в ъгъла, любимото му място за срещи, и секретарката му предложи сладкиши и кафе.

— Как е красивата Аби? — попита Лука на безупречен английски с едва забележим акцент.

Втората му степен по право беше от Станфорд. Освен това владееше френски и испански, а преди години се оправяше и на арабски, но вече го беше занемарил.

Докато обсъждаха новините около семейство Макдиър, Мич забеляза, че гласът на стария му приятел е малко по-глух. А когато Лука си запали цигара, той каза:

— Гледам, че още пушиш.

Лука сви рамене, като че ли пушенето изобщо не може да е свързано с неговите здравни проблеми. Двойният прозорец беше отворен и димът излиташе през него. Долу се намираше Пиаца Санта Мария и от там нахлуваше шумът от натовареното улично движение.

Мия донесе кафето на сребърна табла и им наля.

Мич внимателно подхвана темата за семейството на Лука — истинско минно поле. Той имаше два брака и два развода и никога не беше ясно дали настоящата му партньорка има потенциал да се задържи по-дълго. Не че Мич или някой друг се осмеляваше да го попита. Лука имаше две големи деца от първата си жена, която Мич никога не беше виждал, и тийнейджър от втората — сексапилна млада правна асистентка, която беше разрушила първия му брак. После тя съсипа и своя, когато получи нервен срив и избяга в Испания с рожбата на любовта им.

Светъл лъч насред цялата тази разруха беше дъщеря му Джована, която беше адвокат в лондонския офис на „Скъли“. Преди пет години Лука умело лавира с правилата срещу непотизма и тихомълком я уреди на работа там. Според вътрешните слухове Джована беше интелигентна и амбициозна като баща си.

Личният му живот беше хаотичен, но професионалната му кариера беше безукорна. Sandroni studio legale имаше романтичен ореол в очите на големите юридически фирми още преди Лука да сключи със „Скъли“ такава сделка, каквато искаше.

— Опасявам се, че имам малък проблем, Мич — каза той тъжно.

След дългогодишно практикуване на езика Лука беше заличил почти напълно акцента си, но въпреки това името на Мич прозвуча малко по-дълго и напевно.

— Правиха ми изследвания цял месец и накрая стигнаха до заключението, че имам рак. Напреднал. На панкреаса.

Мич затвори очи и раменете му увиснаха. Не знаеше да има по-лош рак от този.

— Много съжалявам — прошепна той.

— Изгледите не са добри, очакват ме трудни времена. Ще си взема отпуск, докато лекарите си вършат работата. Може пък да ми провърви.

— Съжалявам, Лука. Това е ужасно.

— Така е, но съм в добро разположение на духа, а понякога дори се случват чудеса. Така поне ме уверява свещеникът. Напоследък прекарвам повече време с него — подсмихна се той.

— Не знам какво да кажа, Лука.

— Няма какво. Пазим го в тайна, засекретена информация. Още не искам клиентите ми да разбират. Ако положението се влоши, ще започна постепенно да ги информирам. Вече прехвърлих някои от делата си на тукашните адвокати. И сега идва твоята роля, Мич.

— Тук съм, готов съм да ти помогна.

— Най-важният случай на бюрото ми в момента е свързан с „Ланнак“, турската строителна компания, която ни е стар клиент. Изключително ценен клиент.

— Работих по едно от делата им преди години.

— Да, знам, и се справи чудесно. „Ланнак“ е една от най-големите строителни фирми в Близкия изток и Азия. Строят летища, магистрали, мостове, канали, язовири, електростанции, небостъргачи, какво ли не. Фирмата е семейна и се управлява превъзходно. Изпълняват проектите си навреме в рамките на бюджета и умеят да въртят бизнес в един свят, където всички — от саудитските принцове до таксиметровите шофьори в Кения — искат рушвети.

Мич слушаше, кимаше и забеляза, че гласът на Лука леко глъхне. По време на полета си се беше запознал с фирмената информация, която имаха за „Ланнак“. Централата се намираше в Истанбул, бяха четвъртият по големина турски строителен предприемач с годишни приходи, възлизащи на 2,5 милиарда долара. Имаха около 25 000 служители и мащабни проекти по цял свят, но най-вече в Индия и Северна Африка. Фирмата беше собственост на семейство Челик — затворени и непроницаеми като швейцарски банкери. Семейното богатство се оценяваше на над един милиард, но това бяха само догадки.

Лука запали още една цигара и апатично издуха дима през рамо.

— Запознат ли си с грандиозния проект за изкуствена река в Либия?

Мич беше чел едно-друго, но само най-основното. Информираността му, или липсата на такава, нямаше значение, защото Лука беше в настроение да разказва.

— Всъщност не съм.

Лука кимна след правилния му отговор и каза:

— Датира отпреди десетилетия, но през хиляда деветстотин седемдесет и пета година полковник Кадафи решава да построи подземен канал, за да отведе водата под Сахара до градовете по крайбрежието на Северна Либия. Когато нефтените компании започнали да дупчат за нефт преди осемдесет години, открили огромни подземни водохранилища в пустинята, или на геоложки език — водоносни хоризонти. Идеята била водата да се изпомпва и да се отвежда до Триполи и Бенгази, но цената била безумно висока. Докато не открили нефт. Кадафи дал зелена светлина на проекта, но според повечето експерти осъществяването му било невъзможно. Отнело им трийсет години и двайсет милиарда долара, но проклетите либийци не се отказали. Получило се и Кадафи се обявил за гений. Той има такъв навик. И тъй като властвал над природата, решил да създаде река. В страната няма нито една голяма река. Има сезонни речни корита, които наричат уади, но през лятото те пресъхват. Следващият мащабен проект на Кадафи трябвало да свърже някои от тези уади, да пренасочи водата и да създаде постоянна река с превъзходен мост над нея.

— Мост насред пустинята?

— Да, Мич, мост насред пустинята. Дори чертаел налудничави планове да свърже единия край на Сахара с другия и да построи градове. Построиш ли мост, колите сами ще го намерят. Преди шест години, през деветдесет и девета, „Ланнак“ подписали договор с правителството за осемстотин милиона долара. Кадафи искал мост за един милиард, затова разпоредил промени преди началото на строителството. Вестниците публикували негови снимки до макети на „Големия мост на Кадафи“ и той разправял наляво и надясно, че строителството ще струва един милиард, спечелени от либийския нефт. Нямало да вземе назаем и един цент. „Ланнак“ развиват дейност в Либия от години и знаят колко хаотично се върши всичко. Да кажем, че полковник Кадафи и неговите войнолюбци не са най-проницателните бизнесмени. Те разбират от нефт и от оръжие. Договорите за тях често са досадна подробност. „Ланнак“ заявили, че няма да започнат работа, преди либийците да депозират петстотин милиона американски долари в германска банка. Четиригодишният проект отнел шест години и вече е завършен, което е истинско чудо и свидетелство за невероятното упорство на турската компания. Тя изпълнила условията по договора, но либийците не. Нарушенията са тежки. Те дължат на „Ланнак“ четиристотин милиона и отказват да ги платят. За това е нашият иск.

Лука остави цигарата си, взе едно дистанционно и го насочи към плосък екран на стената. От екрана към пода се спускаха кабели, които там се срещаха с други и се виеха във всички посоки. Съвременната технология налагаше работа с всякакви устройства и тъй като стените бяха от масивен камък и дебели шейсет сантиметра, компютърните техници не можеха да пробиват. Мич обожаваше контраста между старото и новото — модерни устройства, напъхани в лабиринта от стаи, построени, преди да има електричество, и замислени да издържат вечно.

На екрана се появи цветна снимка на огромен висящ мост над сухо речно корито с шестлентова магистрала от двете му страни.

— Това е Големият мост на Кадафи в Централна Либия — отбеляза Лука — над безименна река, която тепърва ще се създава. И преди, и сега идеята е страшно глупава, защото в областта не живеят хора и никой не иска да ходи там. Има обаче много нефт и мостът може би в крайна сметка ще се използва. На „Ланнак“ им е все едно. На тях не им плащат да планират бъдещето на Либия. Подписали са договор да построят мост и са изпълнили задължението си. Сега клиентът ни иска да му бъде платено.

Мич се питаше накъде ли води този забавен разговор. Имаше предчувствие, но се постара да овладее вълнението си.

Лука угаси цигарата си и затвори очи, сякаш изпитваше болка. Натисна дистанционното и екранът стана черен.

— През октомври подадох иск пред Обединената арбитражна комисия в Женева.

— Бил съм там няколко пъти.

— Знам и затова искам ти да поемеш този случай.

Мич се постара да запази неутрално изражение, но не успя да овладее усмивката си.

— Добре. Защо аз?

— Защото ти можеш да представляваш клиента ни ефикасно, можеш да спечелиш делото и защото имаме нужда американец да ръководи всичко. Председателят на комисията, известен официално като главен съдия, е от Харвард. Шестима от двайсетте съдии са американци. Има трима от Азия и те обикновено се разбират с американците. Искам да поемеш случая, Мич, защото аз сигурно няма да доживея края му.

Гласът му секна, когато го споходи мисълта за смъртта.

— Поласкан съм, Лука. Разбира се, че ще го поема.

— Добре. Днес сутринта говорих с Джак Руш и той даде зелена светлина. Ню Йорк е съгласен. Омар Челик, изпълнителният директор на „Ланнак“, ще бъде в Лондон следващата седмица и ще се опитам да ви уредя среща. Досието вече е дебело хиляди страници, така че трябва да наваксаш.

— Нямам търпение. Как либийците реагират на иска?

— С обичайните абсурди. Грешен проект, дефектни материали, ненужни забавяния, липса на контрол, липса на строителен надзор, раздути разходи. Либийското правителство използва лондонската фирма „Рийдмор“ да им върши мръсната работа, така че няма да ти бъде никак приятно. Те са крайно агресивни и неетични.

— Знам ги. Искът ни е железен, нали?

Лука се усмихна на въпроса и каза:

— В качеството си на адвоката, който го подаде, бих казал, че имам пълно доверие на клиента си. Ето ти един пример, Мич. Според първоначалния проект либийците искали супермагистрала, която да се свързва с моста в двете посоки. Осем ленти, обърни внимание. В цялата страна няма достатъчно автомобили да запълнят осемлентов път. Искали осем ленти и над реката. „Ланнак“ обаче се заинатили и накрая ги убедили, че е много по-подходящо на моста да има четири ленти. По някое време Кадафи преразгледал проекта и пак настоял за осем. Направо превъртял, когато неговите хора му обяснили, че лентите ще бъдат само четири. Краля искал осем! „Ланнак“ най-сетне го убедили платната да са шест и поискали поръчка за промяна на първоначалния проект. Разширяването на платното с още две ленти увеличило разходите с около двеста милиона, а сега либийците отказват да ги платят. Правели големи промени една след друга. Положението се усложнило още повече поради факта че пазарът на суров нефт се сринал и Кадафи разпоредил сериозни икономии, което в Либия означава орязване на всички разходи освен на военните. Когато либийците изостанали с плащанията в размер на сто милиона, от „Ланнак“ заплашили, че ще спрат работа. Затова Кадафи в типичния си стил изпратил на строителната площадка армията, неговите революционери главорези, за да контролират как върви строителството. Никой не пострадал, но станало много напрегнато. Приблизително по времето, когато мостът бил завършен, някой в Триполи се опомнил и осъзнал, че той никога няма да бъде използван. Либийците изгубили интерес към проекта и сега отказват да платят.

— Значи „Ланнак“ са приключили?

— Всичко освен някои дребни довършителни работи. Фирмата винаги завършва проектите си, независимо какво правят адвокатите. Предлагам ти да заминеш за Либия възможно най-скоро.

— Безопасно ли е?

Лука се усмихна, сви рамене и като че ли се задъха.

— Както винаги. Бил съм там няколко пъти, Мич, и познавам добре страната. Кадафи е нестабилен, но държи в желязна хватка военните и полицията, затова престъпността е ниска. В Либия е пълно с чуждестранни работници и той трябва да ги пази. Ще ти подсигурим охрана. Ще бъдеш в безопасност.

Излязоха да обядват, пресякоха площада и отидоха в открито бистро с големи чадъри. Без да спира при управителката, Лука ѝ се усмихна, каза нещо на един сервитьор и когато стигнаха до масата си, собственикът ги посрещна с прегръдки и целувки.

Мич и преди се беше хранил тук и се питаше защо Лука обядва всеки ден на едно и също място. В град, пълен с превъзходни ресторанти, не му ли се искаше някакво разнообразие? Но отново си замълча. Той беше допълнение към света на Лука и се радваше, че изобщо е допуснат.

Сервитьорът им наля газирана вода, но не им донесе менюта. Лука си поръча обичайното — малка салата с морски дарове и рукола и порция домати със зехтин. Мич си поръча същото.

— Вино? — попита Лука.

— Само ако и ти пиеш.

— Аз ще се въздържа.

Сервитьорът си тръгна.

— Мич, искам да те помоля за една услуга.

Как би могъл да му откаже точно в този момент?

— Слушам те.

— Познаваш дъщеря ми Джована.

— Вечеряхме в Ню Йорк два пъти, струва ми се. Тя беше на летен стаж в една юридическа фирма. Май „Скадън“.

— Точно така. Знаеш, че тя е в лондонския ни офис вече пета година и се справя добре. Обсъждах с нея случая на „Ланнак“ и тя много би желала да се включи. От известно време се е заседяла в офиса, работи по деветдесет часа на седмица и се нуждае от малко слънце и чист въздух. Ще ти трябват няколко адвокати за черната работа и бих искал да включиш Джована. Много е умна и е страшно трудолюбива. Няма да те разочарова.

Освен това Мич имаше много жив спомен, че Джована е изключително привлекателна.

Молбата беше лесна за изпълнение. Щеше да има много черна работа — изчитането на документи и подреждането им, анализирането на доказателства, снемането на клетвени показания, писането на досиета. Мич щеше да надзирава всичко, но досадната работа щеше да се падне на по-млади адвокати.

— Да я включим тогава — каза той. — Ще ѝ се обадя и ще я посрещна в отбора.

— Благодаря ти. Тя много ще се зарадва. Опитвам се да я убедя да се върне в Рим поне през следващата година. Имам нужда да е наблизо.

Мич кимна, но не му хрумваше какво да каже. Поднесоха им храната и те се заеха с обяда си. Площадът се оживяваше, защото служителите от околните сгради излизаха да си потърсят нещо за ядене. Имаше страшно много пешеходци, а на Мич никога не му омръзваше да ги наблюдава.

Лука престана да се храни, защото внезапна болка скова гърба му.

Пристъпът премина и той се усмихна, като че ли всичко беше наред.

— Ходил ли си в Либия, Мич?

— Не. Никога не ми се е искало.

— Много интересно място, честна дума. Баща ми живя там през трийсетте, преди войната, когато Италия се опитваше да колонизира страната. Сигурно знаеш, че италианците не ги бива много като колонизатори. Това го остави на британците, на французите, на испанците, дори на холандците и португалците. Кой знае защо, италианците така и не схванаха как се прави. Ние си заминахме след войната, но баща ми остана в Триполи до шейсет и девета година, когато Кадафи завзе властта с военен преврат. Историята на Либия е много интересна, струва си човек да се запознае с нея.

Мич не само никога не се беше канил да посети тази страна, но и не беше проявявал интерес към нейната история. Усмихна се и отвърна:

— Следващата седмица ще съм готов да напиша дисертация.

— През първите десет години от практиката си представлявах италиански фирми, които въртяха бизнес в Либия. Често ходех там, дори няколко години имах малък апартамент в Триполи, където срещнах една жена, мароканка.

В погледа му отново се появи искра. Мич се запита колко ли приятелки е имал по света навремето.

— Голяма красавица беше — каза Лука тихо и мечтателно.

Как иначе! Лука Сандрони не би си губил времето с невзрачна жена.

На чаша еспресо и задължителната италианска цигара след обяда Лука каза:

— Защо не се отбиеш в Лондон да се видиш с Джована? Ще ѝ стане приятно, ако я поканиш лично да участва в този случай. Провери как е, кажи ѝ, че аз съм добре.

— А добре ли си, Лука?

— Всъщност не. Остават ми по-малко от шест месеца, Мич. Ракът е агресивен и почти нищо не може да се направи. Случаят е твой.

— Благодаря ти за доверието. Няма да те разочаровам.

— Сигурен съм, но се опасявам, че няма да доживея да видя резултата.