Размяната

16

Джована беше на четиринайсет години, когато родителите ѝ се разведоха. Тя ги обичаше и двамата, а те я боготворяха — единствената им дъщеря, по-малкото им дете — но бракът им започна да се пропуква, затова Лука и Анита прецениха, че е по-добре да спестят на децата обтегнатите си отношения. Изпратиха сина си Серджо в частно училище в Англия, а Джована — в швейцарски пансион. Когато децата заминаха, родителите продължиха да се карат, после им дойде до гуша и подписаха бракоразводно споразумение. Анита се изнесе от къщата и се отказа от всички претенции към нея. От десетилетия това беше домът на семейството на Лука и италианските закони бяха в негова полза.

Анита получи малко пари и вила в Сардиния, после напусна Рим, за да се опита да си стъпи на краката. Когато тя замина, Лука покани приятелката си и бъдеща съпруга номер две да се нанесе в къщата му. Появата ѝ беше поредната причина Джована да не иска да се прибира у дома.

Тя следеше всичко това отдалече и се радваше, че е в Швейцария. Продължаваше да обича баща си, но по онова време не го харесваше. Не бяха близки най-вече заради неговата амбиция да изгради най-голямата юридическа фирма в Италия. Тази амбиция твърде често го задържаше до късно в офиса или го изпращаше на път. Брат ѝ Серджо толкова ненавиждаше живота на баща си, че се закле никога да не се занимава професионално с нищо. В момента живееше в Гватемала, скиташе се и рисуваше улични сцени в град Антигуа.

Джована не беше близка и с майка си Анита, която беше красива жена и с растяща завист наблюдаваше как дъщеря ѝ също се превръща в красавица. Тя си съперничеше с нея в модата, стила, ръста и теглото, почти във всичко. Не можеше да се примири с остаряването и негодуванието ѝ се засилваше, колкото повече разцъфваше Джована, колкото по-слаба и по-висока ставаше. Майка и дъщеря си прекарваха чудесно заедно, но съревнованието винаги се усещаше под повърхността.

Анита беше съсипана, когато научи, че съпругът ѝ си има любовница, и потърси подкрепа от дъщеря си, тогава тийнейджърка. Но Джована не беше готова да се справя с такива хаотични емоции и я отблъсна. Дълго време избягваше и баща си, но неизменно я глождеше мисълта, че не може да го вини, задето е потърсил друга жена. За да се отдалечи и от двамата си родители, тя прие идеята да замине да учи в Швейцария.

Когато и вторият брак на Лука се разпадна, Анита беше на седмото небе и му пожелаваше още по-лош късмет. Злорадството ѝ отблъсна Джована и през последните две години в пансиона престана да се вижда и с двамата. Когато споменаха, че ще дойдат на дипломирането ѝ, тя се закле, че ще избяга и ще се скрие.

С течение на времето болката и гневът намаляха. Лука, дипломатичен по природа, успя да закърпи отношенията си с Джована. Все пак той плащаше образованието ѝ в колежа. Когато тя спомена, че иска да следва право, баща ѝ беше във възторг и се постара да ѝ отвори подходящите врати. Анита намери щастието със сериозен приятел — малко по-възрастен мъж с повече пари от Лука. Казваше се Карло и беше богат грък, минал през достатъчно бракове, за да съзнава необходимостта от спокойствие. Не смяташе да се жени повече, но и той като Лука обожаваше жените. Карло настоя да се запознае с него и накрая успя да договори примирие между бившите съпрузи.

Лука и Анита седяха на верандата, завити с одеяла, и пиеха чай, докато слънцето залязваше. Вечерният хлад беше приятен. Широките врати бяха отворени и съвсем близо до тях, в малката трапезария, Карло играеше табла с Бела, сегашната приятелка на Лука. Всички разговаряха приглушено и дълго време се чуваше само тракането на зарчетата. Държаха се много възпитано.

Както винаги, Лука не беше напълно искрен с Анита. Призна, че е задействал някои връзки, за да включи дъщеря си в случая с „Ланнак“, но не спомена, че е насърчил Мич да я вземе в Триполи. Нито пък възнамеряваше да ѝ каже.

Лука се представяше пред бившата си съпруга като мъдър ветеран, който познава на пръсти Либия и е уверен, че Джована ще оцелее при това изпитание. Не беше ясно дали този факт действа успокоително на Анита. Тя беше неспокойна и емоционална жена със склонност към драматични изблици. Може би възрастта ѝ и стабилното влияние на Карло бяха позагладили острите ѝ ръбове и я бяха уравновесили. А може би това се дължеше на хапчетата, които тя пиеше в банята. Каквато и да беше причината, Анита беше изненадала Лука няколко часа по-рано с телефонно обаждане, за да му съобщи, че с Карло са в Рим и смятат за важно родителите да се подкрепят взаимно. Имал ли нещо против да се отбият при него и може би да вечерят заедно? Лука намери идеята за чудесна.

И ето че седяха заедно, докато денят гаснеше, и си спомняха забавни и трогателни истории за малкото си момиченце. Не обсъждаха какво може да ѝ се случва сега — това беше прекалено ужасяващо. С продължителни паузи в разговора, за да имат време да си спомнят и да размишляват, двамата насочиха поглед към миналото. Съжаляваха за доста неща. Бурната им раздяла беше изцяло по вина на Лука и той го признаваше. Беше разбил семейството си. Себичността му накара Джована да напусне дома си и да се махне от тях. Само че разкаянието не беше най-силното му качество, затова Лука не възнамеряваше да се извинява отново. Толкова много неща се бяха случили оттогава.

Поне беше жива. И вече не я държаха в палатка насред пустинята. Първите ѝ две нощи като пленница бяха неприятни — спеше на мръсна рогозка върху мръсно платно, което служеше за под, и гледаше как страните на палатката се огъват и трептят на виещия вятър; оцеляваше без храна, само с една бутилка вода; свиваше се уплашено, когато маскираните ѝ похитители влизаха при нея. След това те увиха главата ѝ с някакъв груб плат и я изведоха навън до някакво превозно средство, където я напъхаха под разни кашони, и потеглиха. Караха с часове, чуваха се само бученето на двигателя и скърцането на съединителя. После спряха и тя чу гласове, бързи и резки реплики между изнервени мъже. Когато млъкнаха, угасиха двигателя, бързо я измъкнаха навън и я преведоха по няколко стъпала в някаква сграда. Джована не виждаше нищо, но чуваше разни звуци. Клаксон на автомобил. Радио или телевизор в далечината. Развързаха ръцете ѝ и я оставиха, така че тя можеше да свали покривалото. Новата ѝ стая имаше под, който не беше от пясък, но нямаше прозорци. Видя тясно легло, военно, ако се съдеше по вида и размерите му, и малка маса с мъждива лампа — единствената светлина. В единия ъгъл имаше голяма ламаринена тенджера, в която вероятно се очакваше тя да се облекчава. Не беше нито студено, нито топло. Първата нощ Джована допускаше, че е тъмно, но всъщност нямаше представа. Спеше на пресекулки и се събуждаше от мъчителен глад. Понякога чуваше приглушени гласове в коридора или каквото имаше там отвън.

Вратата се отвори и при нея влезе забулена жена, която държеше поднос с храна; кимна и го остави на масата. Отново кимна и излезе от стаята. Вратата щракна. Купа сушени плодове — портокали, череши, смокини — и три тънки филии хляб, които приличаха на тортили.

Джована яде лакомо като бежанка и изпи половин бутилка вода. Притъпи болезнения глад, но ѝ се ядеше още. Явно не смятаха да я уморят, оставяйки я без храна и вода. Не беше мислила за техните планове, докато беше гладна, но сега, когато тялото ѝ се чувстваше по-нормално, започна да разсъждава за възможните сценарии. Нито един не беше приятен. Нямаше дори намек за физическо или сексуално посегателство. Ако не броеше няколко нечленоразделни изсумтявания, не бяха говорили с нея през последните двайсет и четири часа. Не беше чула друг език освен арабски, а от него не разбираше почти нищо. Смятаха да я разпитват ли? Ако бе така, какво се надяваха да изкопчат? Тя беше адвокат. Можеше да обсъжда правните стратегии, но ѝ беше трудно да повярва, че тези типове проявяват някакъв интерес към закона.

Чакаше. Нямаше какво да чете, да гледа, да прави, нямаше с кого да говори, затова се опита да си припомни най-интересните случаи от американското конституционно право. Първата поправка — свобода на словото: „Шенк“, „Дебс“, „Джитлоу“, „Тинкър“. Втората поправка — право за носене на оръжие: „Милър“, „Тейтъм“. Третата поправка? Вече безполезна, защото пазеше гражданите от принудата да подслоняват войници — беше просто бележка под линия в историята. Върховният съд никога нямаше да я оспори. Четвъртата поправка — забрана на обиски без съдебно разпореждане: „Уийкс“, „Мап“, „Тер“, „Кац“, „Ракас“, „Върнония“. Четвъртата открай време беше изтъкана от противоречия.

Не чак толкова отдавна Джована получи „отличен“ по Конституционно право във Вирджиния най-вече защото беше способна да запамети почти всичко. На държавния си изпит цитира триста дела.

Правният факултет вече беше далечно минало. Тя чу гласове и се стегна. Но гласовете заглъхнаха и отминаха.

Нямаше представа какво се е случило с останалите. След като я подложиха на ужаса да гледа как застрелват Юсеф в лицето, Джована беше съборена на земята, щракнаха ѝ белезници, завързаха ѝ очите, отмъкнаха я нанякъде и я захвърлиха в каросерията на камион. Усещаше други тела край себе си — живи тела, които сумтяха, стенеха, дишаха тежко. Вероятно турците. Тя изгуби представа за времето, но не след дълго я свалиха и я отделиха от другите заложници.

Оставаше ѝ само да се моли и да се надява, че те са живи, макар да се съмняваше.