Размяната

28

В два следобед Лука беше изпил две двойни кафета и беше готов за действие. Посрещна важен посетител на входната врата и го заведе на верандата, където го представи на Роберто и Мич. Той се казваше Диего Антонели. Беше дългогодишен дипломат от Външното им министерство, сега заместник-министър, и познаваше Лука от много години. Предполагаше се, че могат да му се доверят и че има връзки в кабинета на министър-председателя.

Антонели се чувстваше видимо неловко и Мич остана с впечатлението, че се смята за твърде важна личност, за да ходи на крака при някого. Започна да ръми и Лука ги покани вътре, където им поднесоха кафе и вода. Той благодари на Антонели за посещението и каза, че е настъпил важен обрат във връзка с отвличането.

Роберто си водеше бележки. Мич слушаше съсредоточено. Много обичаше италианския на Лука, защото той говореше бавно и отчетливо и на него му беше лесно да го разбира. Антонели, който несъмнено владееше няколко езика, също имаше безупречна дикция. Докато Роберто говореше като картечница. Добре че рядко се обаждаше.

Лука разказа за тайнствената Нура, която беше влязла във връзка с Аби Макдиър в Ню Йорк: за срещите, за снимките, за телефоните и накрая за поискания откуп. Обясни, че крайният срок е 25 май и с оглед на последните събития нямат никакви съмнения в непоколебимостта на терористите да извършат екзекуцията.

Ясно даде да се разбере, че похитителите не са се свързали нито с него, нито с някой друг. Бяха избрали адвокатската му фирма, и то на американска територия. Според Лука не беше разумно да въвличат италианската полиция и италианското разузнаване, нито тези във Великобритания.

Антонели не си водеше бележки, не докосна нито писалката, нито кафето си. Поглъщаше всяка дума и като че ли подреждаше в главата си подробностите. От време на време поглеждаше надменно Мич, сякаш мястото му не беше на масата.

Лука го помоли да запознае външния министър с искането за откуп, а той на свой ред да уведоми министър-председателя.

— Откъде сте сигурни, че тя е още жива? — попита Антонели.

Лука кимна на Роберто, който плъзна лаптоп към Антонели, натисна един клавиш и на екрана се появи Джована. Когато записът свърши и екранът отново стана черен, Лука обясни:

— Това е пристигнало вчера в Ню Йорк. Проверено е от нашия отдел за сигурност.

— Сто милиона долара — повтори Антонели, но не изглеждаше изненадан. Нищо не го учудваше, а дори и да беше така, нямаше да се издаде. — Вторият ми въпрос е: с кого преговаряте?

Лука докосна очите си с хартиена кърпичка и въздъхна. Беше се разстроил, като видя дъщеря си.

— Всъщност не се водят преговори. Не знаем кои са терористите. Но знаем, че държат Джована, искат откуп и няма да се поколебаят да я убият. Това е достатъчно, за да се намеси италианското правителство.

— Да се намеси ли? Изрично ни е забранено да го правим.

— Но можете да помогнете за откупа. Тя е италианска гражданка, Диего, и в момента е доста известна личност. Нали си представяш какво ще последва, ако правителството не направи нищо и тя стане жертва?

— Незаконно е, Лука. Знаеш го добре. От двайсет години е така. Ние не преговаряме с терористи и не плащаме откупи.

— Да, но има вратички. С удоволствие ще ти ги покажа. Има най-малко десет начина да се заобиколи законът и аз ги знам всичките. В момента те моля само да поговориш с външния министър.

— Разбира се, Лука. Той е много разтревожен за Джована. Всички се тревожим. Но досега не знаехме нищо.

— Благодаря ти.

— Може ли да попитам дали британците ще предприемат нещо?

Лука внезапно се задъха. Пребледня и раменете му се прегърбиха.

— Мич.

— Довечера заминавам за Лондон. Фирмата има клон там и много от съдружниците са работили с правителството. Утре ще се срещнем с британски официални лица и ще им кажем същото, което казахме и на вас. Ще ги помолим да се включат във фонда за набиране на сумата. Застраховката на нашата фирма в случай на отвличане и искане на откуп е двайсет и пет милиона долара и вече сме уведомили застрахователната компания. Ще дадем още пари, но не можем да покрием целия откуп. Нуждаем се от помощта и на италианското, и на британското правителство.

Антонели отвърна на английски:

— Разбирам. Днес следобед ще говоря с външния министър. Това е всичко, което мога да направя. Аз съм само посредник.

— Благодаря ви.

— Благодаря, Диего — каза тихо Лука и внезапно пак се одрема.

Вторият щурм за освобождаването на заложницата не беше по-успешен от първия.

В понеделник, 16 май, след като се стъмни, два отряда либийски командоси кацнаха с парашути в пустинята на три километра южно от Гат, бедно селище близо до границата с Алжир. Посрещна ги трети отряд, който беше на място вече двайсет и четири часа и разполагаше с камиони, оборудване и още оръжие.

Данните от разузнаването и от разни информатори говореха за „голяма вероятност“ заложницата да се намира във временен лагер близо до Гат. Азим Баракат и стотина от неговите бойци също се укриваха там. Бяха принудени непрекъснато да се местят, защото либийската армия затягаше примката си.

Информаторите на Баракат се оказаха по-благонадеждни от тези на Полковника.

Когато трите екипа, общо трийсет души, заеха позиции около Гат, вражеските дронове ги следяха внимателно. Командосите планираха да изчакат до след полунощ, да се промъкнат на петдесет метра от лагера и да го атакуват от три страни. Но плановете им отидоха по дяволите, когато започнаха да ги обстрелват в гръб. Камионът с оръжията се взриви и огненото кълбо озари нощта. Хората на Баракат изхвърчаха от лагера си и подеха ожесточена стрелба с калашниците. Командосите отстъпиха и се прегрупираха в горичка от финикови палми, но тънките им стволове не осигуряваха добро прикритие. От там оказваха отпор на бунтовниците, които ги обстрелваха отвсякъде. Ранени войници крещяха за помощ в мрака. Прожектори кръстосваха околността, но така само привличаха още куршуми. Вражеските гранатомети напипаха верния обсег и командосите бяха принудени да отстъпят още. Капитанът улови сигнал от един от собствените им дронове и вече извън обсега на обстрела те успяха да се върнат при камионите. Единият още гореше. Друг беше надупчен от куршуми и гумите му бяха спукани. Натъпкаха се в третия камион и започнаха неистово и безславно отстъпление. Старателно планираната и репетирана мисия по спасяването на заложницата се оказа пълен провал.

На бойното поле останаха осем от техните войници. Петима се смятаха за мъртви. Съдбата на останалите трима не беше известна.

Джована се събуди от взрива и после ужасено слуша престрелката, която продължи един час. Знаеше, че се намира в тъмна стаичка на гърба на къща в края на някакво село, но нищо повече. Местеха я през три-четири дни.

Тя слушаше и плачеше.

По различни причини либийците предпочетоха да не съобщават за атаката. Отново се бяха провалили позорно — оставиха се да ги победят банда пустинни разбойници и дадоха жертви в настаналия хаос. И не бяха спасили никого.

Азим Баракат имаше много неща, с които да се хвали, обаче мълчеше. Беше се сдобил с нещо много по-ценно: трима либийски войници. И знаеше точно какво да направи с тях.