Размяната

14

За дванайсетте часа, през които Мич летя с KLM от Рим до Амстердам и после до Ню Йорк, не се промени нищо. Имаше едно свободно място за директния полет до летище „Кенеди“, но беше икономична класа, а Мич се нуждаеше от по-широките седалки в бизнес салона. Освен това му трябваше лесен достъп до тоалетните. Стомахът му отново се бунтуваше и той се опасяваше от внезапен пристъп на гадене. След изпитанието, през което премина тялото му през последните четири дни, не възнамеряваше да остави нищо на случайността. Пътьом се обади на Аби два пъти и тя го осведоми за семейните дела и съседските клюки. Звънна и на Роберто Маджи, за да провери как е Лука — почивал си. Нямаше новини от Либия, никакви вести от похитителите. Свърза се със секретарката си и пренареди графика си. Над Атлантика изпи едно хапче за сън, което съвсем леко тушира напрежението му и в крайна сметка му осигури трийсет минути неспокоен сън. Когато се събуди, той се обади на правната си асистентка и на двама от младшите адвокати.

Опитваше се да не мисли за Джована, но не му се удаваше. Как се отнасяха с нея? Къде я бяха скрили? Даваха ли ѝ храна и вода? Разпитваха ли я, бяха ли я наранили, малтретираха ли я? Законът на джунглата допускаше изтезанията и убийствата на въоръжени мъже, които бяха обучени да си служат с оръжия и от които се очакваше да убиват, но не и на невинни цивилни. Особено на млада адвокатка, която просто е част от пътуващия екип.

Пътуващ екип? Мич кипеше от ярост заради глупавото и самонадеяно решение да се втурне към една държава, за която знаеше, че е опасна и нестабилна, и да включи Джована, за да угоди на баща ѝ. Разбира се, самият Лука беше предложил пътуването и го беше уверил, че ще са в безопасност, но Мич не беше неопитен младеж и можеше да настоява за по-различна организация. Неведнъж се запита необходимо ли беше посещението на моста. И отговорът гласеше: може би не. Реагира ли той прекалено въодушевено на приключението? Да. Не беше ходил в Либия и много му се искаше да я добави в своя списък на посетени държави.

Докато убиваше време на летището в Амстердам, се обади на Кори Галант, шефа на отдел „Сигурност“ в „Скъли“. Когато Мич започна работа във фирмата преди единайсет години, не подозираше, че тя разполага със собствена малка армия от експерти по сигурността. Научи, че повечето големи юридически фирми по света харчат цяло състояние не само за да защитават своите служители, но и за да разследват враговете си и дори собствените си клиенти. Преди Мич да замине за Рим и Триполи, Кори го инструктира относно ситуацията в Либия. Той беше ходил до моста заедно с Лука. Според него пътуването криело съвсем незначителни рискове. В интерес на либийците било да защитават всички чуждестранни бизнесмени и професионалисти.

Кори го чакаше пред багажните ленти на летище „Кенеди“ заедно с шофьор — набит млад мъж, който пое куфарите на Мич и ги натовари в черен джип, паркиран на забранено място близо до такситата. Седна зад волана, а Мич и Кори — на задната седалка. От шофьора ги отделяше плексигласова преграда.

Наближаваше осем вечерта в неделя, 17 април, и трафикът на излизане от летището беше непоносим както винаги.

След като описа удоволствието от дванайсетчасовото си пътуване, Мич попита:

— Някакви новини от там?

— Не много.

— Не много? Звучи като повече от нищо, каквото беше преди няколко часа.

— Има известно развитие.

— Слушам те.

— Пуснали са още едно видео. Намерихме го преди около час в Дълбоката мрежа. Похитителите са заснели обезглавяванията.

Мич въздъхна и зарея поглед през прозореца.

Кори продължи:

— На живо и цветно. Ужасяващо е. Гледах го и ми се ще да не бях. Тези типове са злодеи.

— Не съм сигурен, че искам да го видя.

— Не бива, Мич, повярвай ми. Дори те моля да не го правиш. То няма нищо общо с Джована освен факта, че я държат някакви извратени садисти.

— Това успокояващо ли трябва да ми подейства?

— Не.

Колите се раздвижиха и двамата се умълчаха.

— Може ли да ми го опишеш, без да навлизаш в много подробности?

— Използвали са верижен трион и са принудили другите да гледат. Последният, на име Азис, е видял обезглавяването на трима души, преди да отрежат и неговата глава.

Мич вдигна ръце във въздуха.

— Добре, добре.

— Не съм гледал нищо по-ужасяващо.

— Познавах Азис. Познавах и четиримата. Срещнахме се предишния ден в офиса на „Ланнак“ в Триполи и те ни обясниха какво да очакваме по време на пътуването. Нямаха никакви притеснения, непрекъснато ходели до моста и се връщали.

Кори кимна тъжно и каза:

— Явно са сбъркали.

Мич затвори очи и се помъчи да не мисли за Азис, Хаскел, Гау и Абдо. Да не си ги представя, провесени за краката. Стомахът му отново се сви, а пулсът му направо откачи.

— Съжалявам, че попитах.

— Виждал съм много неща, но това е от друга категория.

— Ясно. Някакви новини от Вашингтон?

— Нашите хора говорят със свои познати в Държавния департамент, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност. По редица причини нямаме много добри източници на информация в Либия. Кадафи никога не е бил особено дружелюбен. Британците имат по-солидни връзки, италианците също, а Джована е тяхна гражданка. Турците са освирепели. Положението е много критично и непредвидимо и никой не знае кой командва парада. Не може просто да нахлуем, както нерядко правим.

— Колко ценна е тя?

— Ами зависи кой я е отвлякъл. Ако е някаква терористична групировка или военни ренегати с амбициозни планове, ще поискат откуп. Няколко милиона може да им стигнат. Но ако е Кадафи, кой знае? Той може да я използва като разменна монета, за да уреди съдебния спор.

— Да, тя би му спестила сериозна сума — съгласи се Мич.

— Това е по твоята част.

— Ако е Кадафи, ходът е много глупав, защото „Ланнак“ няма да се съгласят на споразумение. Бесни са, защото той не им плаща повече от две години. А сега, след като четирима от охраната им са мъртви, те ще искат още повече пари. И според мен съдът ще им ги даде. А Джована ще попадне под кръстосан огън.

— Е, първите предположения на Вашингтон са, че не е Кадафи. Той може и да е луд, но не е глупав. Утре в седем часа имаме брифинг с нашите хора там, телеконференция. В кабинета на Джак Руш.

— Няма да успея за седем, Кори. Променете часа.

— Господин Руш каза в седем.

— Сутрин водя синовете си на училище и ще бъда в офиса в осем и половина, както обикновено. Съзнавам, че въпросът е важен, но спешната среща утре в седем с нищо няма да помогне да Джована.

— Ясно. Сигурен съм, че господин Руш ще ти се обади.

— О, той се обажда непрекъснато и аз обикновено правя каквото ми каже.

Картър и Кларк бяха по пижами и бяха получили допълнителен час телевизия, докато чакаха баща си. Мич се прибра малко преди девет и двамата се втурнаха към него. Той ги вдигна, метна ги на канапето и започна да ги гъделичка. Двамата се кискаха и пищяха, докато накрая не се намеси Аби с обичайната си загриженост за съседите. Когато децата се поуспокоиха, Картър се възползва от шанса и попита:

— Татко, може ли да останем до десет?

— В никакъв случай — отсече Аби.

— Разбира се, че може — каза Мич. — И хайде да си направим пуканки.

Момчетата хукнаха към кухнята, а Мич се опита да целуне жена си.

— Пуканки за вечеря? — попита тя.

— По-хубави са от храната в самолета.

— Добре дошъл у дома. В хладилника има останали маникоти.

— От братята Розарио?

— Да, бяха тук снощи. Това сигурно са най-вкусните маникоти, които съм опитвала.

— Ще си ги запазя за утре. Не съм чак толкова гладен, а и стомахът ми отново е разстроен.

— Имаме много да говорим.

— И още как.

Докато момчетата се тъпчеха с пуканки на канапето, Мич и Аби отидоха в кухнята. Наляха си по чаша вино и тя попита тихо:

— Някакви новини за Джована?

— Нищо.

— Сигурно си гледал видеото.

Мич затвори очи и лицето му се сгърчи.

— Кое?

— Познаваш ли Джина Нелиган? Преподава рисуване в прогимназията.

Мич поклати глава.

— Синът ѝ е предпоследна година в „Пърдю“. Обадил ѝ се преди около час и ѝ казал за видеото в Дълбоката мрежа.

— Видеото с отрязването на главите ли?

— Да. Гледа ли го?

— Не. И не смятам. Шефът на охраната ми го описа и това ми стига.

— Ти познаваше ли тези мъже?

— Да, запознахме се в деня, преди да ги убият. Щяха да ни придружат до моста заедно с двама либийски шофьори и Джована. Щяхме да пътуваме в специална кола.

— Не мога да повярвам, Мич. Горкото момиче! Имате ли някаква представа къде е тя?

— Абсолютно никаква, но очакваме това да се промени. Тя може да им донесе много пари, така че рано или късно похитителите ѝ ще осъществят контакт.

— Надявай се.

— Да, в момента никой не е сигурен за нищо.

— Е, аз съм сигурна, че няма да се върнеш в Либия. Ясно?

— Ясно.

— Хайде да седнем при децата.

Към девет и половина момчетата започнаха да се прозяват и Аби ги подкани да си лягат. Мич отиде да ги завие и им пожела лека нощ. Угаси телевизора и доля вино в двете чаши. Седяха на канапето и се наслаждаваха на тишината.

— Сигурно знаеш, че медиите отразяват широко случая, особено във Великобритания. Часове наред се рових в интернет, опитвах се да открия всичко възможно. Има много материали и тук, и в Рим. Постоянно се споменава „Скъли“, но засега не съм видяла твоето име.

— И аз. Секретарката ми и двама правни асистенти също търсят.

— Значи се тревожиш?

— Разбира се, че се тревожа за Джована. Донякъде се чувствам виновен за случилото се, Аби. Това пътуване беше мое, аз го поисках, за да установим фактите, аз отговарях за него.

— Нали Лука ти е казал да отидеш?

— Той го предложи, но решението беше мое. Искаше дъщеря му да се включи в случая, защото скучаела в Лондон и си търсела нещо по-вълнуващо. Като се замисля сега, цялата идея ми изглежда нелепа.

— Разбирам, но аз мислех по-скоро за нас. Тревожиш ли се за фирмата?

— За нашата безопасност ли?

— Ами да.

— Не, ни най-малко. Похитителите най-вероятно са някакви племенни бойци, които кръстосват Сахара и безчинстват. Много са далече и не са толкова обиграни.

— Надявай се.

Мич отпи от виното си и разтри крака ѝ.

— Да, Аби, признавам, че сме на тъмно. Утре би трябвало да научим повече, вдругиден също. Ако има повод за тревога, веднага ще ти кажа, но сега е още рано.

— Струва ми се, че не чувам това за пръв път.