Размяната

8

Нямаше директни полети от Ню Йорк до Триполи. Маратонът започна с осемчасово нощно пътуване с италианските авиолинии до Милано, където по разписание имаше двучасов престой преди полета с египтяните до Кайро, който закъсня с два часа без никакви обяснения и извинения. Последва бавна и мъчителна отмяна на полети и нови резервации, след което Мич трябваше да прекара тринайсет часа на летището в Кайро, като дремеше и четеше, докато някой някъде оправяше тази каша. Оправяше ли я всъщност? Единственото хубаво нещо беше, че престоят му тук няма да е пълна загуба на време. „Ланнак“ щяха да платят за всеки час.

Когато излетя от Ню Йорк, поне половината пътници му се сториха „западняци“, с други думи, такива, които, общо взето, изглеждаха, обличаха се, говореха и се държаха като него. Повечето от тези хора слязоха в Милано, а когато Мич се качи на полета на тунизийските авиолинии за последната част от пътуването си, самолетът беше пълен с хора, които определено не бяха „западняци“.

Не го смущаваше фактът, че в момента е малцинство. Либия насърчаваше туризма и привличаше половин милион посетители годишно. Триполи беше оживен град с два милиона жители и бизнес квартали с местни банки и корпорации. В страната бяха регистрирани десетки чужди компании, а в някои квартали на Триполи и Бенгази имаше оживени международни общности с британски и френски училища за децата на изпълнителните директори и дипломатите.

Както правеше често по време на пътуванията си до отдалечени места, Мич се усмихна при мисълта, че със сигурност е единственото момче от Кентъки в самолета. И макар че никога не го споменаваше, той се гордееше с постиженията си и искаше още. Беше амбициозен както винаги.

Почти трийсет часа след като беше излетял от Ню Йорк, той слезе от самолета на международното летище „Митига“ в Триполи и се затътри с тълпата за проверка на паспортите. Повечето табели бяха на арабски, но имаше и достатъчно на английски и френски, за да насочват потока от хора. Управлявана с желязна ръка от полковник Кадафи, Либия в продължение на трийсет и пет години беше държава с военен режим и както в повечето страни, където властта се крепеше на заплахи, и тук смятаха за важно веднага да натрапят на новопристигналите присъствието на тежковъоръжени войници. Те обикаляха залите на модерното летище в спретнатите си униформи, охраняваха пунктовете за проверка и оглеждаха намръщено преминаващите край тях чужденци.

Мич се скри зад слънчевите си очила и се помъчи да не им обръща внимание. По възможност не поглеждаше никого в очите. Същия навик си беше изградил отдавна и за нюйоркското метро.

Опашките пред гишетата за паспортна проверка бяха дълги и се движеха бавно. Помещението беше горещо и задушно. Когато един войник кимна на Мич към свободно гише, той излезе напред и подаде паспорта и визата си. Митническият служител не се усмихна, а когато видя, че е американец, се намръщи още повече. Измина минута, после втора. Граничните проверки и бездруго опъват нервите на всеки пътник. Може би имаше някакъв проблем с паспорта му. В страна като Либия винаги се таеше ужасът, че някой американец може изневиделица да се окаже повален на пода, да му щракнат белезниците, да го отведат и да го тикнат в затвора до живот. Мич обичаше тръпката на непознатото.

Служителят продължаваше да клати глава, когато вдигна телефона. Свалил слънчевите си очила, Мич хвърли поглед към стотиците изморени пътници зад себе си.

— Насам — каза грубо служителят и посочи надясно.

Мич погледна и видя към него да се приближава господин в хубав тъмен костюм. Той подаде ръка, усмихна се и каза:

— Господин Макдиър, аз съм Самир Джамблад. Работя с „Ланнак“ и с Лука сме стари приятели.

На Мич му идеше да го разцелува, което нямаше да изглежда странно при последвалите прегръдки и потупвания. Накрая Самир попита:

— Как беше полетът ви?

— Чудесен. Мисля, че откакто излетях от Ню Йорк, посетих поне десет държави.

Вече се отдалечаваха от гишетата, опашките и охраната.

— Насам — каза Самир и мимоходом кимна на войниците.

Лука беше казал на Мич да не се тревожи за влизането си в страната. Той щял да се погрижи.

Самир минаваше през специални врати с ограничен достъп, далече от тълпите, и след броени минути бяха отвън. Мерцедесът му беше паркиран близо до оживения терминал на платно, запазено за полицията. Двама полицаи се бяха облегнали на една патрулка, пушеха и се разтакаваха — не изглеждаше да пазят нещо друго освен хубавия седан на Самир. Той им благодари и метна багажа на Мич на задната седалка.

— За пръв път ли сте в Триполи? — попита той на излизане от летището.

— Да, за пръв. Вие откога познавате Лука?

Самир се усмихна непринудено и отвърна:

— От много години. Работил съм за „Скъли и Пършинг“ и за други юридически фирми. За компании като „Тексако“ и „Ексон“. За „Бритиш Петролиум“ и за холандската „Шел“. И за някои турски фирми. „Ланнак“ е една от тях.

— Адвокат ли сте?

— О, не. Един американски клиент веднъж ме определи като „консултант по сигурността“. Аз съм нещо като посредник, корпоративно момче за всичко, човекът, към когото да се обърнеш в Либия. Роден съм и съм отраснал тук, прекарал съм целия си живот в Триполи. Познавам всички, все пак сме само шест милиона.

Той се засмя на собствения си опит да се пошегува и Мич се почувства длъжен също да се засмее.

— Познавам лидери, военни, политици и правителствени чиновници, които могат да ти свършат работа — заговори му свойски Самир. — Познавам шефа на митницата на летището. Една дума от мен и ще те оставят на мира. Още една — и може да прекараш няколко дни в затвора. Знам ресторантите, баровете, хубавите и лошите квартали. Знам пушални за опиум и бардаци, хубави и лоши.

— Не си търся такива неща.

Самир се ухили и каза:

— Да, всички така говорят.

Ако се съдеше по първото впечатление — хубавия костюм, лъснатите черни обувки, луксозната кола — Самир наистина познаваше всички и явно му плащаха добре.

Мич погледна часовника си и попита:

— Колко е часът тук?

— Почти единайсет. Предлагам да се регистрираш в хотела и да се настаниш, после ще се видим в един часа за обяд в ресторанта. Джована пристигна. Познаваш ли я?

— Да, запознахме се в Ню Йорк преди няколко години.

— Прекрасна е, нали?

— Да, доколкото помня. А след обяда?

— Всички планове са променливи и подлежат на одобрение. Щом Лука не е тук, ти командваш парада. Имаме среща с турците в четири в хотела. Ще се запознаеш с охраната си и ще обсъдите посещението на моста.

— Един очевиден въпрос. „Ланнак“ съди либийското правителство за почти половин милиард долара и искът им изглежда основателен. Сериозни ли са търканията между фирмата и властите?

Самир смъкна малко прозореца и запали цигара. Колите бяха спрели плътно една зад друга.

— Не бих казал, че са сериозни. Турските строителни компании са в Либия от дълго време и са много добри. Значително по-добри от нашите. Военните се нуждаят от тях, а турците обичат парите. Да, спорят и се карат непрекъснато, но в крайна сметка бизнесът надделява и животът продължава.

— Добре, втори очевиден въпрос. Защо ми трябва охрана?

Самир се засмя и отговори:

— Защото сме в Либия. Терористична държава, не си ли чул? Така казва вашето правителство.

— Но става дума за международен тероризъм. А тук, в държавата? Защо вземаме турски охранители, за да посетим турски строителен обект?

— Защото правителството не контролира всичко, Мич. Либия има огромна територия, но деветдесет процента от нея са пустиня. Страната е дива и понякога неуправляема. Племената воюват помежду си. Престъпниците се залавят трудно. Все още има размирници, които постоянно създават проблеми.

— Ти ще се чувстваш ли в безопасност там, където отиваме утре?

— Разбира се. Иначе нямаше да съм тук, Мич. И ти ще си в безопасност, поне доколкото може да е в безопасност един чужденец.

— Същото каза и Лука.

— Той познава страната. Щеше ли да позволи на дъщеря си да дойде тук, ако се тревожеше?

Хотел „Коринтия“ беше отправната точка за много западни бизнесмени, дипломати и правителствени служители, а пищното фоайе беше пълно с корпоративни служители в скъпи костюми. Докато чакаше, Мич чу английска, френска, италианска и немска реч, както и няколко непознати езика.

Неговата ъглова стая се намираше на петия етаж и имаше великолепна гледка към Средиземно море. На североизток се виждаха древните стени на Стария град, но той не стоя дълго пред прозореца. Взе горещ душ и се просна на леглото, спа дълбоко един час и се събуди от алармата. Отново взе душ, за да се разсъни, облече се делово, но без вратовръзка и отиде на обяд.

Самир го чакаше в ресторанта до фоайето. Мич го завари на една тъмна ъглова маса и сервитьорът им подаде менютата точно когато пристигна и Джована Сандрони. Изпълниха ритуала с целувките и прегръдките, размениха си поздрави, седнаха и се заговориха за едно-друго. Джована попита как са Аби и момчетата, после с общи усилия стигнаха до извода, че първата им среща е била преди шест години на вечеря в Ню Йорк. Тя беше прекарала лятото там като стажантка в тяхна конкурентна фирма. Лука също се случи в града, затова се събраха в един италиански ресторант в „Трайбека“ — къде другаде — чийто шеф Аби познаваше и с когото обсъждаха издаването на готварска книга.

Джована беше пълнокръвна римлянка, с тъмни печални очи и класически черти, но беше прекарала половината си живот зад граница. Елитни пансиони в Швейцария и Шотландия, бакалавърска степен от „Тринити“ в Дъблин, една диплома по право от „Куин Мери“ в Лондон и втора от Вирджинския университет. Джована говореше английски без следа от италиански акцент. Лука беше споменал, че дъщеря му „понаучила“ мандарин, петия ѝ език, и на Мич му се зави свят само като се опита да си го представи. Двамата с Аби продължаваха да поддържат италианския си и често се тревожеха, че започват да го забравят.

Джована работеше в „Скъли“ от пет години и негласно я готвеха за съдружник, но никога нямаше да го признаят официално. След първата година на младите адвокати във въртележката на своеобразния тренировъчен лагер шефовете вече знаеха кой ще оцелее и кой ще напусне до пет години. Тя беше умна, упорита и с добър произход, а освен това беше хубава, което по принцип не се броеше, но в действителност отваряше много врати. Беше на трийсет и две години и преди време таблоидите я свързваха с един италиански безделник и плейбой, който беше загинал по време на скайдайвинг. Това беше единственият ѝ контакт със славата и ѝ беше предостатъчен. Джована беше от изтъкнато италианско семейство и лесно ставаше мишена за слухове, затова предпочиташе да живее на спокойствие в чужбина. През последните пет години беше в Лондон.

— Как е баща ти? — попита я Мич.

Джована се намръщи и отговори без заобикалки. Здравето му се влошавало и изгледите не били никак добри. Поговориха за Лука около петнайсет минути и на практика го погребаха. Самир го познаваше от трийсет години и беше съкрушен. Поръчаха си леки зеленчукови ястия и зелен чай.

Докато чакаха храната, Самир извади сгънат лист и го вдигна с ясното намерение да вземе думата. Според авторитетното му мнение трябваше да тръгнат на зазоряване на следващия ден, към пет, когато градското движение още не беше натоварено. Мостът се намираше на шест часа път южно от Триполи. Ако пристигнеха на обед, можеха да прекарат най-много три часа там, преди да потеглят обратно. Беше прекалено опасно да пътуват по тъмно.

— Каква е опасността? — попита Мич.

— На два часа път от града пътищата стават лоши, има банди и всякакви престъпни елементи. „Ланнак“ завършват работата по моста и развалят лагера. Нямат търпение да приключат. Но поне двама техни инженери все още са на обекта и ще ви запознаят с проекта, историята, проблемите и тъй нататък. Лука смята, че е важно да видите с очите си част от промените, наложени от либийското правителство, когато плановете им се провалили. Разполагаме с много материали — архитектурни чертежи, скици, снимки, клипове, какво ли не — но трябва да видите проекта в цялост. Лука е ходил там поне три пъти. Ще действаме бързо, после тръгваме обратно към Триполи.

— Прегледа ли резюмето на Лука? — попита Мич.

Джована кимна уверено и отговори:

— Да, всичките четиристотин страници, така че не е точно резюме. Понякога е страшно многословен, нали?

— Без коментар. Той ти е баща.

Поднесоха им обяда и Джована свали големите си тъмни очила. Мич допускаше, че те са просто за шик, а не за да подобрят зрението ѝ. Беше облечена с дълга и свободна черна рокля, която почти се влачеше по пода. Не носеше бижута и грим, а и не беше нужно. Говореше малко, беше самоуверена, но почтителна, както се полага на младши адвокат, и създаваше впечатлението, че ще бъде убедителен участник във всяко обсъждане. Докато се хранеха, обсъждаха Големия мост на Кадафи. Самир ги забавляваше с истории за проекта, които се разказваха от години — за поредната дивотия, която беше хрумнала на полковника. Един човек, роден в шатра. Историите обаче така и не стигаха до пресата. Тя се намираше под строг контрол.

Най-интересната и може би най-правдоподобната история беше, че след като мостът бъде завършен, полковникът иска да го взриви и да обвини американците. Неговите инженери не успели да отклонят течението на най-близката река. Той ги уволнил до един и престанал да плаща на „Ланнак“.

Тъй като бяха в града за пръв път и имаха само няколко свободни часа, Джована и Мич помолиха Самир да ги заведе да разгледат Стария град. Той отговори, че с удоволствие ще им го покаже. Тръгнаха от хотела пеша и скоро се озоваха сред стените на древния Триполи. Тесните улици бяха пълни с малки коли, мотопеди за доставки и рикши. По сергиите на пазара продаваха прясно месо и пилета, ядки, които се печаха на открито, шалове и всякакви дрехи. Смесицата от викове и закачки, клаксони, сирени и далечна музика беше оглушителна и непрестанна. В три часа от невидими високоговорители се разнесе адхан, следобедният призив за молитва, и буквално всички мъже пред очите им се пръснаха и се отправиха към най-близката джамия.

Мич беше ходил в Сирия и в Мароко и беше чувал по пет пъти дневно оглушителните молитвени призиви по улиците и в кварталите. Не знаеше много за исляма, но беше заинтригуван от мюсюлманските традиции и от дисциплинираността на последователите им. В Щатите не можеше да накараш никого да се втурне към църквата по средата на деня, за да се моли.

Пазарите и улиците изведнъж притихнаха. Джована реши да направи някои покупки. Мич я последва и купи шал за Аби.