Размяната

33

След няколко часа в болницата Лука живна. Смениха му лекарствата и му стабилизираха кръвното. Хидратираха го със система. По-силното успокоително му осигури дълъг и крайно необходим сън. Най-доброто лекарство бяха непрекъснатите грижи на трийсетгодишна медицинска сестра с изумителна фигура и къса бяла престилка. Бела наблюдаваше от ъгъла, клатейки глава. Някои мъже просто бяха безнадеждни случаи.

Лука се опитваше да договори сделка, която включваше саможив италиански милиардер, когото познаваше отдавна. Той се казваше Карлоти и беше наследник на старо семейно богатство от производство и търговия със зехтин. Политическите му убеждения бяха в разрез с неговите, но по отношение на парите двамата успяваха да загърбват различията си. Карлоти беше близък с министър-председателя и от години го подкрепяше финансово. По настояване на Лука той се съгласи да го притисне да приеме сложен план за пренасочване на пари от италианската хазна към фонд за откупи, собственост на фирма в Испания, където Карлоти прекарваше повечето си време. Съгласи се неохотно, защото в Италия плащането на откупи беше незаконно за разлика от Испания. Но той обичаше Джована и беше готов на всичко, за да ѝ помогне. Неохотата на премиера пък се дължеше на факта, че един пореден скандал би свалил правителството, но Лука разпалено твърдеше, че лошият изход за Джована ще му навреди много повече. Човекът се беше оказал в патова ситуация. Лука беше убеден, че той ще заобиколи закона и впоследствие ще блъфира пред прокурорите, ако се стигнеше дотам. Мич не обичаше разговори, в които се споменаваше думата „прокурор“.

Следващата стъпка беше среща с Диего Антонели, заместник-министъра, с когото се бяха запознали в понеделник следобед у Лука. Кабинетът му се намираше в невзрачна административна сграда в латеранската част на Източен Рим, близо до дворец, обитаван навремето от някои папи, както разказа Роберто, който имаше малко досадния навик да занимава с второстепенни исторически забележителности всеки човек, който не е от Рим и се случи до него.

Господин Антонели се държа неприветливо по време на посещението си в дома на Лука в понеделник. Очевидно срещата в 18:30 ч. в четвъртък също не му беше приятна. Накара ги да чакат двайсет минути и накрая ги покани с жест в малка заседателна зала до кабинета си. Ръкуваха се набързо, но без усмивки.

— Тази среща е неофициална — побърза да ги предупреди любезно заместник-министърът още в началото и дори се озърна да провери дали не ги подслушват.

Вратата беше затворена и заключена. Мич подозираше, че в сградата е пълно с бръмбари.

— Ако някой ви попита, тя не се е състояла.

Не за пръв път Мич изпитваше съмнения относно действията си. Ако се готвеше незаконен подкуп или плащане, какво търсеше той в стаята? Лука намекна, че е открил достатъчно вратички в закона, за да уреди плащането на откупа, но според Мич това засягаше само Лука и неговите италиански приятели. „Скъли“ не биваше да участва в схема за заобикаляне на законите на която и да е държава. Той изтръпна, като си представи колко ще се зарадват на такива обвинения федералните прокурори в Манхатън.

Според Лука целта на срещата беше да се потвърди „сделката“ пред Антонели, който щеше да е посредник между Карлоти и министър-председателя. От един от фондовете, с които той можеше да действа по свое усмотрение, Външното министерство щеше да отпусне заем в размер на 50 милиона долара на анонимна компания, регистрирана в Люксембург и контролирана от един от синовете на Карлоти. Щеше да бъде подписано споразумение за плащането, което щяха да скрият надълбоко. След това парите щяха да бъдат местени тук-там и накрая щяха да се озоват в сметка, където да им бъдат подръка.

Антонели не беше въодушевен от сделката и говореше само на Роберто. На италиански. Мич не възразяваше. Той следеше разговора достатъчно добре, макар че всъщност би предпочел да го пропусне.

— Според вас това действие е законосъобразно, така ли? И няма да предизвика безпокойство в Министерството на правосъдието? — попита Антонели.

— Не виждам проблем — уверено заяви Роберто, но всъщност и тримата виждаха проблеми на всяка крачка.

— Довечера адвокатите на премиера ще прегледат споразумението. Подозирам, че ще бъдат на различно мнение.

— В такъв случай се надявам да уведомите Лука.

Срещата продължи по-малко от десет минути и двете страни нямаха търпение да излязат от залата. Мич се раздели с Роберто на улицата и взе такси до летището. Неговата секретарка за пореден път беше променила билетите му — сега той щеше да лети до Франкфурт и от там за „Кенеди“. На задната седалка на таксито Мич затвори очи, изтръпнал от ужас заради следващите десет часа.

А следващите пет дни? Фондът за набиране на пари за откупа не само си оставаше празен, ами се очакваше да е на голям минус заради кредита. Утрешният така наречен „депозит“ от десет милиона беше лесната стъпка въпреки раздразнението на Мич, че двама членове на управителния съвет бяха гласували „против“. Застрахователната компания не само че беше издърпала килимчето изпод краката им — непочтен ход, с който щяха да се заемат впоследствие — но и беше осуетила всички възможни сценарии за набиране на сумата. Сделката с Карлоти беше в най-добрия случай несигурна, а в най-лошия — незаконна, и вероятно вече се разпадаше. Мич щеше да докладва на Джак, който несъмнено щеше да се обади на Лука и да му се разкрещи. Всички му съчувстваха и отчаяно искаха да спасят Джована, но „Скъли“ не желаеше да нарушава законите в която и да е страна. Британското правителство не предприемаше никакви действия, въпреки че много служители на „Скъли“ постоянно тормозеха министъра на външните работи. Днес следобед Райли Кейси се беше срещнал с Джери Роб от „Рийдмор“, за да опипа почвата за бързо споразумение по делото „Ланнак“. Както всяка среща с Роб, и тази беше кратка, напрегната и пълна загуба на време.