Размяната

39

Беше много полезно в групата да има истински римлянин. Роберто Маджи познаваше всички ресторанти, особено онези с превъзходните отзиви и главозамайващите сметки. Освен това обаче познаваше и кварталните тратории, където храната беше не по-малко вкусна. Часовникът тиктакаше и никой не беше в настроение за тричасово угощение рано в неделя вечерта. Роберто избра ресторантчето „Дуе Ладрони“ — „Двама крадци“ — до което стигнаха след петнайсетминутна приятна разходка по Виа Кондоти. Естествено, Роберто познаваше собственичката, весела ирландка, която без никакъв проблем размести масите, за да настани и шестимата отвън.

Мич разглеждаше менюто, когато зеленият му телефон завибрира.

Беше Аби.

— Трябва да се обадя — каза той и стана. — Жена ми е.

Зави зад ъгъла, поздрави я и пое удара. Аби трябваше да замине за Мароко. Предаде му подробно разговора си с Нура. В Ню Йорк беше почти един следобед. Полетът ѝ от летище „Кенеди“ беше в пет и десет. Да замине ли? Какво да прави? В безопасност ли ще е? Първата му реакция беше: Не, по дяволите! Опасно е. Помисли за децата. Но после Мич си даде сметка, че преценката му е повлияна от последното му посещение в Северна Африка. Аби вече беше проучила нещата в интернет и смяташе, че пътуването ѝ ще е относително безопасно. Все пак щеше да лети с британските авиолинии. Хотелът беше скъп и имаше висок рейтинг по туристическите уебсайтове и списания. Колкото повече разглеждаше, толкова по-привлекателен ѝ се струваше Маракеш, въпреки че щеше да се чувства уязвима. Нямаше да е обикновена туристка.

Нейната увереност вдъхна спокойствие на Мич, но той продължи да се измъчва с въпроса какво ще стане с жена му, ако не намерят парите. Все още нямаха нищо във фонда за откупа. Надали щяха да отвлекат и Аби. Не и от четиризвезден хотел. Пък и защо им беше? Ако Мич и екипът му не можеха да съберат парите за една заложница, какъв смисъл имаше онези негодници да вземат втора?

Докато говореха, Мич се върна на масата и каза на Роберто:

— За мен чопино, рибената яхния. — Беше му любима, но после нахлу споменът за натравянето в Триполи. — Големи новини — подхвърли Мич на Джак и отново зави зад ъгъла.

Аби трябваше да замине, спор нямаше. Бяха избрали нея за посредничка още от самото начало и заради Джована тя беше длъжна да изпълнява инструкциите. Начертаха план и Мич обеща да ѝ се обади след час. Тя започваше да изпада в паника, защото не знаеше колко време ще отсъства. В Мароко беше трийсет и два градуса. Къде бяха летните ѝ дрехи?

Когато Мич се върна на масата, екипът беше в очакване. Отначало разказът му ги стъписа, после ги разтревожи. Фактът, че изпращат Аби в Мароко, за да улесни размяната, беше отлична новина. Какво обаче щеше да прави тя без парите?

Кори не говореше много, но обмисляше всичко. Мич го попита:

— Според теб безопасно ли е за Аби?

— Рискът е слаб до умерен. Тя е в хубав хотел сред много европейски туристи. Ако поискат от нея да направи нещо, за което не е сигурна, просто ще откаже. А ние ще бъдем там. — Кори погледна Дариън и каза: — Мисля, че трябва да се кача на самолета заедно с медицинска сестра. Ще се настаня в хотел наблизо и ще се свържа с Аби. Ще следя движението ѝ. Имаш хора в Мароко, нали?

— Имам — отговори Дариън. — Ще ги уведомя.

— Медицинска сестра ли? — попита Роберто.

Кори кимна и обясни:

— Нямаме представа в какво състояние е Джована.

— Винаги е добре да има и медицинска сестра по възможност — потвърди Дариън. — Аз ще остана тук с екипа.

— Разбира се.

— Джак, може ли да използваме самолета?

Джак не беше очаквал въпроса и се поколеба съвсем за кратко, сякаш не му се искаше да им го отстъпи.

— Ваш е. Има много самолети.

Обсъдиха и други идеи, докато се стараеха вечерята им все пак да е приятна. Оптимизмът ту ги завладяваше, ту ги напускаше. Ентусиазираха се, че Аби заминава за Мароко, но после отново надделя безпокойството за откупа.

Вече беше тъмно и докато се връщаха пеша до хотел „Хаслер“ и се опитваха да се порадват на още една красива римска вечер, телефонът в джоба на Роберто завибрира. Беше Диего Антонели. Роберто изостана от другите и заслуша съсредоточено, докато Диего говореше като картечница на италиански. В Триполи имало раздвижване. Посолствата им в Рим, Лондон и Истанбул се свързали с високопоставен дипломат в най-вътрешните кръгове на режима и настояли за спешни мерки. Въпросният високопоставен дипломат бил доверен човек на Кадафи, затова се очаквало одобрение на споразумението.

Час по-късно Райли Кейси се обади на Мич от Лондон с подобни новини. Сър Саймън Кроум получил обаждане от свой стар приятел във Форин Офис. Носели се слухове, че либийският посланик във Великобритания също е осведомен за решението на своето правителство да сключи споразумение по иска на „Ланнак“, да го приеме изцяло и да направи това бързо.

Мич, Джак и Роберто седнаха в тъмен ъгъл на бара на „Хаслер“, за да поговорят за клиента си. При положение че имаше споразумение, а те гледаха да не правят излишни предположения, трябваше да начертаят стратегия как да притиснат „Ланнак“ да използват парите за изплащане на откупа. Роберто, който ги познаваше най-добре заради дългите им делови отношения с Лука, смяташе, че семейство Челик най-вероятно ще се съгласят, но само ако получат някакви гаранции, че в даден момент ще си вземат дължимите четиристотин милиона долара. И тримата адвокати бяха наясно, че в подобни случаи гаранции няма. Адвокат, който обещаваше гаранции, беше пълен глупак.

Роберто се нуждаеше от отговори и попита Джак:

— Може ли фирма „Скъли“ да бъде убедена да вземе парите назаем? Знам, че си опитал веднъж, но би ли опитал пак?

— Може би, но в момента не съм оптимист.

— И с основание — отбеляза Мич.

— Съветът щеше ли да гласува по различен начин, ако ставаше дума за детето на американски съдружник?

— Чудесен въпрос — промърмори Мич.

— Не знам — призна Джак. — Но се съмнявам. Мнозинството просто искат да предпазят парите си. Мисля, че се страхуват да станат гаранти на такъв заем. Опитах, Роберто.

— Лука ще даде десет милиона лични средства. Ипотекирал е цялото си имущество. Очакваше повече от фирмата.

— Аз също. И много съжалявам.

От момента, в който влезе в салона на „Бритиш Еър“ на летище „Кенеди“, Аби се оглеждаше дали не я следи някой. Не следи, а „държи под око“, както се беше изразила Нура. Тъй като не забеляза подозрителен субект, а и защото беше наясно, че ако наистина има опашка, тя едва ли ще буди някакво подозрение, Аби се поуспокои, поръча си еспресо и си намери списание.

Обичаше да пътува с британските авиолинии и беше доволна, че ще лети с тях чак до Маракеш. Спомни си леко развеселена обиколното пътуване на Мич от Ню Йорк до Триполи предишния месец. Беше му отнело трийсет часа и беше сменил три авиокомпании. Тя щеше да използва само една, и то любимата ѝ. В бизнес класата беше много удобно. Шампанското беше чудесно. Вечерята ставаше за ядене, но Аби вече беше сноб по отношение на храната и никога не би описала менюто в самолета като вкусно.

Замисли се за синовете си, които си прекарваха чудесно на масата на госпожица Ема, където ядяха каквото си пожелаят, без особени възражения от страна на баба си и дядо си. Колко деца се тъпчеха с омари всеки ден?

Престоят ѝ на лондонското летище „Гетуик“ беше три часа и двайсет минути. За да убие времето, Аби дремна на един стол, полюбува се на залеза, разгледа няколко списания и поработи над лаоската готварска книга. Забеляза господин с вид на северноафриканец, облечен в бял ленен костюм и със сини еспадрили, който се опитваше да скрие по-голямата част от лицето си под сламена федора. На третия път, когато улови погледа му, Аби реши, че е един от хората, които я държат под око. Подмина спокойно този факт, защото вероятно ѝ предстояха по-трудни моменти.