Размяната

2

Към шест часа повечето съдружници от „Скъли“ и много от техните конкуренти от големите юридически фирми, както и безброй финансисти от Уолстрийт се изсипаха от небостъргачите и се пръснаха по черни седани, карани от професионалисти. Най-важните знаменитости от хеджфондовете се настаниха на широките задни седалки на дълги европейски коли, които бяха тяхна собственост и се управляваха от личните им шофьори. А истинските господари на Вселената бяха избягали от града и живееха и работеха на спокойствие в Кънектикът.

Макар да можеше да си позволи кола с шофьор, Мич пътуваше с метрото — един от многото му реверанси към икономичността и скромното му минало. Качи се на влака в 18:10 ч. на станция „Саут Фери“, намери си място на почти пълна дълга седалка и както винаги, скри лицето си зад вестника. Избягваше да гледа хората в очите. Вагонът беше пълен с други успешни професионалисти, пътуващи на север, и нито един не проявяваше интерес да заговаря някого. Нямаше нищо нередно в това да пътуваш с метрото. Беше бързо, лесно, евтино и в повечето случаи безопасно. Проблемът беше, че другите пътници бяха някакви служители на Уолстрийт, следователно или печелеха много пари, или предстоеше да го правят. Частните седани много скоро щяха да им станат достъпни. Дните им в метрото бяха преброени.

Мич нямаше време за такива глупости. Разлисти вестника, търпеливо се притисна още по-близо до другите пътници, когато във вагона се качиха още хора, и остави мислите си да блуждаят към Мемфис. Не се беше заричал да не се връща там. Нито той, нито Аби бяха давали такова обещание. Бягството им от онзи град беше толкова плашещо, че не можеха да си представят да се върнат там по каквато и да е причина. Само че колкото повече размишляваше, толкова повече случаят го интригуваше. Ставаше дума за кратко пътуване, което най-вероятно щеше да се окаже безпредметно. Мич правеше огромна услуга на Уили, който несъмнено щеше да му се отплати.

Двайсет и две минути по-късно той излезе от метрото на станцията на Кълъмбъс Съркъл и като всеки ден закрачи към апартамента си. Беше прекрасна априлска вечер с ясно небе и приятни температури, един от онези чудесни моменти, когато сякаш половината град се бе изсипал навън. Мич обаче бързаше да се прибере.

Жилищната им сграда се намираше на Шейсет и девета улица и Кълъмбъс авеню, в сърцето на Ъпър Уест Сайд. Мич размени няколко думи с портиера, прибра дневната поща и се качи с асансьора на четиринайсетия етаж. Кларк отвори вратата и вдигна ръце за прегръдка. Беше на осем, но си оставаше малко момченце и не се стесняваше от тези прояви на обич към баща си. Близнакът му Картър беше малко по-зрял и вече беше надраснал ритуалите на физически контакт с баща си. Мич би прегърнал и целунал Аби и би я попитал как е минал денят ѝ, но тя имаше гости в кухнята. В апартамента ухаеше божествено. Тук се готвеше сериозно и вечерята щеше да е поредната наслада за небцето.

Шеф готвачите бяха братята Розарио, Марко и Марчело, също близнаци. Бяха от някакво селце в Ломбардия, Северна Италия, и преди две години бяха отворили тратория близо до Линкълн Сентър. Заведението се превърна в хит още от първия ден и много скоро „Таймс“ му даде две звезди. Резервации се правеха трудно — за маса сега се чакаше четири месеца. Мич и Аби бяха открили мястото и често се хранеха там, всъщност когато пожелаеха. За Аби винаги се намираше маса, защото редактираше първата готварска книга на братята Розарио. Освен това ги канеше да използват модерно оборудваната ѝ кухня, за да изпробват нови рецепти, и поне веднъж седмично те нахлуваха в апартамента на семейство Макдиър с торби продукти и със своя шеметен подход към готвенето. Аби се включваше във вихъра и бърбореше на своя перфектен италиански, а Картър и Кларк гледаха от безопасно разстояние, седнали на високи столчета до плота. Марко и Марчело обичаха да готвят показно пред децата и обясняваха какво правят със силен италиански акцент. Освен това караха момчетата да повтарят италиански думи и фрази.

Мич се засмя тихо на сцената пред очите си, остави куфарчето, свали сакото и си наля чаша кианти. Разпита момчетата за домашните им и получи обичайните уверения, че са готови с всичките. Марко сложи малко плато с брускети пред момчетата и увери баща им, че няма защо да се притеснява за домашните, защото близнаците били натоварени с важната задача да дегустират храната. Мич привидно се разкая — щеше да провери домашните по-късно.

Името на ресторанта беше „Розарио“, както можеше да се очаква, и беше избродирано с дебели букви на червените престилки на двамата шефове. Марчело подаде престилка на Мич, който както винаги отказа с обяснението, че не умее да готви. Когато бяха сами в кухнята, Аби му позволяваше да бели и да реже зеленчуците, да отмерва подправките под нейния бдителен поглед, да подрежда масата и да изхвърля отпадъците — досадната черна работа, която тя смяташе подходяща за способностите му. Веднъж се беше издигнал до ранг су шеф, но доста бързо беше понижен, след като изгори една багета.

Аби помоли за малка чаша вино. Марко и Марчело отказаха както обикновено. Още преди години Мич беше научил, че макар да произвеждаха вино в огромни количества и то да присъстваше на масите им на всеки обяд и вечеря, италианците всъщност пиеха съвсем малко. Гарафа с любимото им местно червено или бяло вино стигаше за дългата вечеря на многолюдно семейство.

Като познавачка на италианския език и храна, Аби беше старши редактор в „Епикуреан“ — малко, но много активно нюйоркско издателство. Издаваха готварски книги, около петдесет годишно, почти всичките дебели и красиви томове с рецепти от цял свят. Тъй като съпругата му познаваше много шеф готвачи и собственици на ресторанти, двамата често вечеряха навън и рядко имаха проблем с резервациите. Апартаментът им беше любима лаборатория на младите кулинари, които мечтаеха да постигнат успех в големия град, пълен с ресторанти и ценители на хубавата храна. Повечето им ястия бяха невероятни, но тъй като имаха свободата да експериментират, се случваха и провали. Картър и Кларк на драго сърце играеха ролята на опитни зайчета и бяха отраснали с авангардни рецепти. Ако шеф готвачите не успееха да се харесат на тях, ястията им най-вероятно щяха да имат проблем. Момчетата бяха насърчавани да критикуват всяко нещо, което не харесат. Родителите им често се шегуваха, че са отгледали двама кулинарни сноби.

Тази вечер нямаше оплаквания. След брускетите им поднесоха парченца пица с трюфели. Аби съобщи, че са приключили с предястията, и насочи семейството към масата за хранене.

Марко сервира първото ястие: пикантна рибена яхния, която се казваше качуко, докато Марчело се настаняваше на мястото си. Шестимата я опитаха, вдъхнаха ароматите и се замислиха как да реагират. Хранеха се бавно и това нерядко затрудняваше децата. Пастата беше капелети — малки равиоли в говежди бульон. Картър, който много обичаше паста, заяви, че капелетите са супер. Аби не беше толкова сигурна. Марко поднесе второто ястие — ризото с шафран. И тъй като провеждаха проучване, имаше и трето ястие, отново паста — спагети с миден сос. Порциите бяха малки, само няколко хапки, и всички се шегуваха, че не бива да преяждат. Братята Розарио спореха помежду си за съставките, за вариантите на рецептите и тъй нататък. Мич и Аби изказваха мнението си, като най-често възрастните говореха един през друг. Още след рибената яхния момчетата започнаха да се отегчават. Скоро станаха от масата и се качиха на горния етаж да гледат телевизия. Пропуснаха месното ястие — задушено заешко, и десерта — панфорте, шоколадов сладкиш с бадеми.

На кафе съпрузите Макдиър и братята Розарио обсъдиха кои рецепти да бъдат включени в готварската книга и кои се нуждаят от доизпипване. Имаше месеци до крайния срок, така че предстояха още много такива вечери.

Малко след осем италианците си събраха нещата и се приготвиха да си тръгват. Трябваше да се върнат в ресторанта да проверят как върви работата. Изчистиха набързо и след обичайните прегръдки обещаха да дойдат отново следващата седмица.

Когато апартаментът утихна, Мич и Аби се върнаха в кухнята. Както винаги, там все още цареше хаос. Заредиха миялната, натрупаха няколко тенджери и тигани до мивката и угасиха лампите. Домашната им помощница щеше да дойде на сутринта.

Когато момчетата си легнаха и те им пожелаха „лека нощ“, двамата се оттеглиха в кабинета за питие преди лягане — чаша бароло. Отново обсъдиха вечерята, поговориха за работа и се отпуснаха.

Мич нямаше търпение да съобщи новината.

— Утре вечер няма да съм в града — каза той.

Нищо ново. Често се случваше да отсъства поне десет нощи месечно и Аби отдавна беше свикнала с изискванията на работата му.

— Няма го в календара — каза тя и сви рамене. Часовникът и календарът управляваха живота им, затова двамата старателно планираха нещата. — На някое интересно място ли?

— В Мемфис.

Тя кимна, като се опита да прикрие изненадата си, но не успя.

— Добре, слушам те и дано да е нещо хубаво.

Той се усмихна и ѝ разказа накратко за разговора си с Уили Бакстром.

— Моля те, Мич, недей пак да поемаш осъден на смърт. Обеща ми.

— Знам, знам, обаче не можах да откажа на Уили. Положението е отчайващо и сигурно пътуването ще е напразно, но се съгласих да опитам.

— Нали нямаше повече да се връщаме там?

— И аз така мислех, но става дума само за двайсет и четири часа.

Аби отпи от виното си и затвори очи. Когато ги отвори, каза:

— Отдавна дори не сме споменавали Мемфис.

— Така е. Но и няма нужда. Минаха петнайсет години, всичко е променено.

— И въпреки това не ми харесва, че ще ходиш там.

— Спокойно, Аби, никой няма да ме познае. Лошите вече ги няма.

— Надявай се. Доколкото помня, напуснахме града посред нощ, уплашени до смърт и напълно сигурни, че ни преследват.

— И те наистина бяха по петите ни. Но вече ги няма. Някои са мъртви. Фирмата се срина и всички влязоха в затвора.

— Там им е мястото.

— Така е. В Мемфис не е останал никой от тях. Просто отивам и се прибирам, без никой да ме забележи.

— Мразя спомените от онова място.

— Виж, Аби, отдавна взехме решение да живеем нормално и да не се озъртаме през рамо. Случилото се там вече е зад гърба ни.

— Но ако поемеш случая, името ти ще се появи в новините, нали?

— Ако изобщо го поема, което изглежда съмнително, няма да се задържам в Мемфис. Затворът е в Нашвил.

— Тогава защо отиваш в Мемфис?

— Защото адвокатът, по-точно бившият адвокат, работи там. Ще го посетя в кантората му, за да ме запознае със случая, после ще ме закара в затвора.

— В „Скъли“ работят един милион адвокати. Все ще намерят някой друг.

— Няма много време. Ако клиентът откаже да се срещне с мен, ще си тръгна и ще се прибера, преди изобщо да усетиш отсъствието ми.

— Кой казва, че изобщо ще го усетя? Теб все те няма.

— Така е и знам, че си нещастна, когато съм извън града.

— Как оцеляваме, не знам. — Тя се усмихна, поклати глава и си напомни, че е чиста загуба на време да спори с Мич. — Внимавай, моля ти се.

— Обещавам.