Размяната

18

В отсъствието на Джована Мич се нуждаеше от амбициозен млад адвокат, който да се включи в екипа и да върши черната работа. В „Скъли“ имаше колкото щеш такива. Фирмата наемаше по триста от най-умните младежи, завършили право, и ги пускаше в мелачката на безмилостните срокове и сточасовите работни седмици. След година способните започваха да се открояват сред множеството. След две години изоставащите просто напускаха, но ветераните вече знаеха кои са издръжливите, бъдещите съдружници.

Стивън Стоджхил беше старши адвокат и работеше във фирмата от пет години. Роден беше в малко градче в Канзас и беше завършил с отличие Правния факултет на Чикагския университет.

Мич имаше тайно предпочитание към новобранците от малки градчета, постигнали успех в най-добрите университети. Той покани Стивън да се присъедини към отбора и не се учуди, че той прегърна предоставената му възможност. Нямаше хапливи шеги за случилото се с предишния адвокат, избран от Мич. Все още се опитваха да намерят Джована.

Всеки адвокат в „Скъли“, всички две хиляди души в трийсет и един офиса по цял свят, мислеха за злощастието, сполетяло Джована. Всички се тревожеха и си говореха за нея, докато работеха и чакаха вести. Неизменно бяха в очакване на ново развитие. В офисите в Атланта и Хюстън малки групи адвокати и служители се събираха на кафе и молитва всяка сутрин. Една съдружничка в Орландо беше омъжена за свещеник от Епископалната църква, който прояви загрижеността да се отбие в кантората и да прочете кратка молитва.

В четвъртък следобед Мич работи до късно и се срещна за един час със Стивън, за да се заемат с трудната задача да обхванат всички аспекти на делото „Ланнак срещу Република Либия“. Досието беше дебело четиристотин страници, а броят им не спираше да расте. „Скъли“ нае осем вещи лица, готови да свидетелстват относно проектирането на моста, архитектурата, методите на строителство, материалите, ценообразуването, закъсненията и тъй нататък. Отначало мисълта за необикновен случай в екзотична страна въодушеви Стивън, но усещането бързо отмина, когато се зарови в материалите.

Мич си тръгна в седем и прекара спокойна вечер с Аби и момчетата. Върна се в офиса в осем на следващата сутрин и завари Стивън, където го беше оставил — на малката работна маса в ъгъла на кабинета си. Когато осъзна какво се е случило, Мич поклати глава.

— Нека позная: бил си тук цяла нощ, нали?

— Да. Всъщност нямах какво друго да правя и се зарових в работа. Страшно интересно е.

Мич беше работил здраво навремето, но никога не се беше чувствал длъжен да остава по цели нощи. Подобни подвизи не бяха рядкост в света на големите адвокатски фирми. Те би трябвало да предизвикват възхищение и да носят допълнителни точки на амбициозния млад адвокат, който се стреми да стане съдружник възможно най-скоро. Но Мич не си падаше по тези неща.

Само че Стивън не беше семеен, а приятелката му беше адвокат в друга голяма фирма и беше подложена на същото натоварване. Той искаше да ѝ предложи брак, но не намираше време. И тя искаше да се омъжи, но се тревожеше, че двамата изобщо няма да се виждат. Когато успееха да се срещнат на късна вечеря, често задрямваха след първия коктейл.

Мич се усмихна и каза:

— Добре, ново правило. Ако искаш да останеш в екипа, не може да работиш повече от шестнайсет часа дневно. Ясно?

— Предполагам.

— Предположи пак. Чуй ме, Стивън. В момента аз съм главният адвокат по случая, следователно съм ти шеф. Недей да работиш денонощно по този случай. Разбра ли?

— Разбрах, шефе.

— Добре. Сега изчезвай от кабинета ми.

Стивън скочи на крака и награби купчина документи. На излизане каза:

— Шефе, през нощта се мотаех из интернет и намерих видеото, онова с верижния трион. Гледал ли си го?

— Не, и няма да го гледам.

— Умно. И на мен ми се иска да не го бях гледал, защото никога няма да го забравя. Това е причината да остана цяла нощ — не можех да заспя. Сигурно и днес няма да мога.

— Не е трябвало да го гледаш.

— Да, знам. Писъците…

— Достатъчно, Стивън. Върви да си намериш някаква друга работа.

Мина още един ден без новини от похитителите или от онези, които се опитваха да ги намерят. После още един. Всяка сутрин на Мич започваше с брифинг по сигурността с Кори в кабинета на Джак Руш. С растящо безсилие слушаха по вътрешната комуникационна система последните новини на Дариън от Северна Африка. Той убедително успяваше да запълни двайсет минути със сценарии какво биха могли да очакват да се случи, но истината беше, че това са само предположения.

Накрая се разигра огромна драма. През нощта в събота, 24 април, девет дни след отвличането, либийска бойна част за борба с тероризма атакува лагер близо до границата с Чад. Областта беше ничия земя с една шепа жители, а хората носеха оръжия и или очакваха неприятности, или възнамеряваха да ги създават. Говореше се, че обширният таен лагер е щабквартирата на Азим Баракат и неговата малка революционна армия. Предвид равната площ на Сахара изненадващите нападения бяха почти невъзможни и либийците наистина оплетоха конците. Баракат вероятно беше предупреден от племена, на които плащаше, или от патрулите си с техните дронове, които бдително следяха всичко. Той беше оказал фронтален отпор на нападението и ожесточеното сражение беше продължило три часа. Стотици либийски командоси пристигнаха с военнотранспортни самолети, други бяха спуснати с парашути от хеликоптери Ми-26, руско производство. Два от тях бяха улучени от преносими ракетни комплекси „Стрела“, също руско производство. Либийците бяха изумени от тази огнева мощ. И двете страни дадоха ужасяващ брой жертви, а когато стана ясно, че сражението може да продължи до последната капка кръв, либийският командир издаде заповед за отстъпление.

Триполи незабавно излезе с изявление, в което описваше мисията като прецизен удар, нанесен от правителствените сили на една терористична групировка. Безспорен успех, врагът бил разгромен.

В същото време от правителствени източници изтече информация, че действителната причина за нападението била спасяването на Джована Сандрони. То трябвало да послужи като недвусмислено доказателство, че Кадафи не е замесен в нейното отвличане и дори се опитва да я спаси.

За щастие, Джована се намираше на шестстотин и петдесет километра от там.

В 8:15 ч. Мич и Джак Руш излетяха от „Ла Гуардия“ за националното летище „Рейгън“ във Вашингтон. Посрещна ги Бенсън Уол, управляващият съдружник в тамошния клон на „Скъли“. Шофьорът на черния фирмен седан потегли светкавично и броени минути след като те кацнаха, вече пъплеха в задръстването над река Потомак. Срещата им със сенатор Лейк беше насрочена за 10:30 ч., така че разполагаха с предостатъчно време. Лейк беше известен с навика си да закъснява почти винаги, но очакваше точност от хората, които посрещаше в кабинета си.

Елайъс Лейк беше в третия си мандат, но все още беше младши сенатор от Ню Йорк. Старшият сенатор беше избран през 1988 г. и не показваше никакви признаци на умора или уязвимост. „Скъли и Пършинг“ закономерно поддържаше тесни връзки и с двамата, топли взаимоотношения, основани на способността на фирмата да набира огромни суми и на склонността на сенаторите да се вслушват. Без много усилия Джак можеше да се свърже по телефона и с двамата по всяко приемливо време, само че неотложният проблем със Сандрони изискваше среща очи в очи. Сенатор Лейк беше председател на подкомисия по външните работи и поради поста си беше близък с настоящия държавен секретар. Освен това преди три години Бенсън Уол беше наел племенника на Лейк като адвокат във фирмата в Джорджтаун. Джак и Бенсън бяха единодушни, че посещението им при Лейк ще бъде по-продуктивно от евентуална среща със старши сенатора от Ню Йорк.

Пет години по-рано Мич беше посетил Капитолия за пръв път. Придружаваше друг съдружник и клиент — предприемач в сферата на отбраната, който беше наел „Скъли“ да го отърве от несправедливи договори. Трябваше да повлияят на някакъв сенатор от Айдахо. Мич никак не хареса Капитолия, според него това място беше пълна лудница, при това доста неефективна. Закле се повече кракът му да не стъпи там.

Освен… Освен ако не се случеше нещо толкова неотложно като отвличането на адвокат на „Скъли“ и фирмата не се нуждаеше отчаяно от помощ.

Мич, Джак и Бенсън пристигнаха в 10:15 ч. в „Дърксън“, една от сградите на Сената, и се качиха на втория етаж, където пред кабинета на Лейк ги посрещна още охрана. Въведоха ги в малка заседателна зала, където почакаха няколко минути, а после при тях дойде служител от кабинета и ги осведоми, че сенаторът закъснява, защото е ангажиран с друг важен въпрос.

В 10:40 ч. ги въведоха в импозантния му кабинет, където той ги поздрави сърдечно и ги покани да седнат. Лейк беше истински нюйоркчанин от Бруклин и обичаше всичко в града. Стените му бяха украсени с флагчета и емблеми на различни спортни отбори. Никой разумен политик не би си позволил да показва любимите си отбори, ако очаква да бъде преизбран в щата Ню Йорк. Лейк беше около шейсетгодишен, в добра форма, свръхенергичен и винаги готов за едно хубаво спречкване.

Бяха в неговия кабинет, на негова територия, така че той щеше да насочва разговора.

— Оценявам, че идвате лично, но можехме да свършим работа и по телефона. Разбирам колко голям е залогът.

— Да, знам — увери го Джак. — Джована има италианско и британско гражданство, сенаторе, така че на теория не е една от нас. Но всъщност е. Тя е служителка на „Скъли“ и макар да имаме клонове по цял свят, „Скъли“ открай време е американска фирма. Нюйоркска. Джована прекара едно лято в Ню Йорк като стажантка в „Скадън“. Завършила е право във Вирджинския университет. Английският ѝ е по-добър от моя. Бихме искали вие и Държавният департамент да гледате на нея като на една от нас, на практика като на американка.

— Ясно, ясно. Вчера отново говорих с държавния секретар. Повярвай ми, тя се отнася много сериозно към проблема. Ежедневно правят брифинги и тук, и там. Активирани са страшно много контакти. Тук никой не спи, Джак. Но проблемът е, че никой нищо не знае. Някакви разбойници са я отвлекли, но засега мълчат. Прав ли съм?

Джак кимна мрачно към Бенсън.

Сенаторът прегледа някакви свои бележки и продължи:

— Според нашите хора — но ти напомням, че те не са добре дошли в Либия, затова се налага да разчитаме за разузнавателни сведения на британците, италианците и израелците — има някакви бунтовни формирования от пустинни плъхове, командвани от някакъв бандит на име Баракат, който най-вероятно дирижира всичко. Смятаме, че неговите хора са отвлекли госпожица Сандрони, но още не са потърсили контакт. Както знаеш, отначало имаше предположения, че зад отвличането стои Кадафи, но нашите хора не смятат така.

Мич се чувстваше като на поредния брифинг с Дариън Кейсък. Нямаше ли да чуе нещо ново?

Джак го беше предупредил, че срещата ще му се стори загуба на време, но сенатор Лейк щял да им бъде от решаваща полза впоследствие.

За да ги впечатли, сенаторът взе от бюрото си засекретен документ. Настоя всички да запазят информацията поверителна. Нападението отпреди две нощи, за което либийците не спирали да се хвалят, всъщност било пълен провал за тях. Според ЦРУ, откъдето изпращали на сенатора всякакви поверителни материали, либийската армия изгубила много повече хора от врага и се наложило да отстъпи след безмилостна контраатака.

Най-вероятно това нямало нищо общо с Джована, но тъй като сенаторът разполагал с информацията, той се чувствал длъжен да я сподели. Строго поверително, естествено.

На три от стените имаше часовници, за да внушават на посетителите, че времето е от съдбоносно значение и че дните на сенатора са разграфени прецизно. И наистина — в 11 ч. на вратата почука секретарка. Лейк се престори, че не ѝ обръща внимание, и продължи да говори. Тя почука отново, открехна вратата и съобщи:

— Сър, следващата ви среща е след пет минути.

Той кимна, без да спира да дърдори, и тя излезе. Сенаторът не млъкваше, сякаш сегашните му посетители бяха много по-важни от важната среща, която следваше. Първото прекъсване беше показно и целеше да накара гостите му да се почувстват неудобно и да се надигнат да си ходят.

Второто прекъсване също беше по сценарий и беше направено пет минути по-късно, когато началникът на кабинета му почука и влезе. Носеше документи, които при преглед да докажат, че графикът трябва да се спазва, а сенаторът вече закъснява. Началникът на кабинета се усмихна на Джак, Мич и Бенсън и каза:

— Благодаря ви, господа. Сенаторът има среща с вицепрезидента.

С кой вицепрезидент, зачуди се Мич. С този на Ротари Клуб ли? Или този на най-близкия банков клон?

Сенаторът не млъкна и когато гостите му се изправиха. Обеща да продължи да следи ситуацията и да се свърже с Джак, ако има някакво развитие. Дрън-дрън-дрън. Мич нямаше търпение да си тръгне.

Обядваха със сандвичи в някакво кафене под Капитолия.

В 13 ч. се срещнаха с адвокат от кабинета на правния съветник на държавния секретар. Навремето той беше адвокат във вашингтонския клон на „Скъли“, но беше напуснал частната практика, тъй като не издържал на напрежението. Бенсън го беше наел веднага след университета и помежду им се бяха установили приятелски отношения. Човекът твърдеше, че е близък със заместник държавния секретар и че надава ухо какво се говори по коридорите. Трудно му беше да повярва, че е бил отвлечен адвокат от „Скъли“.

Докато прекосяваха Потомак на път за летището, Мич се прояви като отборен играч и се съгласи, че денят е минал добре. Мислено обаче си обеща да избягва Капитолия при всяка възможност.