Рицарят на Мезон-Руж

X

Известно време Морис бе колкото щастлив, толкова и нещастен, както е винаги в началото на голяма страст.

Работата му през деня в секцията Лепелетие, вечерните му посещения на улица Сен Жак, явяването му от време на време в Клуба на термопилите — това изпълваше дните и нощите му.

Той дори не се опитваше да крие от себе си, че да се среща с Женевиев всяка вечер, значеше за него да пие на дълги глътки от една безнадеждна любов.

Женевиев приличаше на онези свенливи и добросърдечни на вид жени, които откровено протягат ръката си към някого от своите приятели, невинно поднасят чело до устните му, със сестринско доверие или пък от девическо незнание изричат любовни думи и се правят, че не забелязват разликата между помисли и светотатствени страсти.

Най-чистосърдечните мечтания, лъхащи от картините на Рафаел, още по-точно, мадона с усмихнати устни и непорочни очи, с изражение на ангел небесен — ето какво трябва да си представяме, когато мислим за портрета на Женевиев.

Морис сливаше в съзнанието си излъчването на Женевиев с това на момичето, което бе обичал в юношеските си години, и се виждаше все по-често облечен като аристократ на тайна любовна среща с нея.

Сред своите цветя, от които сякаш беше попила благоуханието, разграничена напълно от занаята на своя съпруг, а и от него самия, Женевиев всякога бе за Морис неразгадаема тайна, дълбокият смисъл на която — той знаеше — никога не може да бъде проучен.

Една вечер, когато успя да остане насаме с нея, седнаха до прозореца, през който онази нощ се беше вмъкнал така ненадейно и шумно. Женевиев гледаше с едва ли не религиозен екстаз звездите по лазурния небосвод. След като дълго бяха мълчали, Морис се одързости да запита как се е случило тъй, че тя — млада, изящна, поетична, се е омъжила за човек, значително по-стар от нея, за човек, чието внимание изцяло е съсредоточено в едно — да тегли, простира и боядисва кожите в своята фабрика; човек от род и с възпитание от прости по-прости на вид…

— С една дума — добави Морис, — как можа да стане така, че арфата, пианото, килимите и всичко, което смятам за аристократизъм, когато го забележа у други, ме кара да изпитвам погнуса, а у вас го обожавам!

Женевиев отправи към Морис поглед, изпълнен с мило добродушие.

— Благодаря — каза тя. — Този въпрос ме кара да смятам, че вие сте деликатен човек. — И някак си замислено добави: — И че не сте разпитвали никого за мен…

— Никого, госпожо — рече Морис. — Имам един-единствен верен приятел на този свят. Той е готов да умре за мен. Имам стотици другари, готови да ме следват, поведа ли ги нанякъде. Но от всички тези хора, стане ли въпрос за жената на име Женевиев, не мога да се доверя на никого. Мога да вярвам само на сърцето си.

— Благодаря, Морис — рече Женевиев. — Именно заради това ще ви разкажа всичко за себе си. Всичко, каквото пожелаете.

— Най-напред ми кажете цялото си моминско име, сега зная единствено името ви по мъж…

Женевиев разбра любовния егоизъм на изразеното желание и се усмихна:

— Женевиев дьо Трей. Морис повтори:

— Женевиев дьо Трей!

— Фамилията ми — продължи тя — бе разпиляна в американската война. В нея участваха баща ми и по-големият ми брат.

— Били са хора от знатен произход, нали? — попита Морис.

— Не, не — отвърна Женевиев и се изчерви.

— Но вие самата ми казахте, че вашето моминско име е Дьо Трей!

— Без „дьо“, господин Морис. Моята фамилия беше богата, но не и знатна…

— И все пак вие още изпитвате недоверие към мен — отбеляза усмихнато момъкът.

— О, не, не! — възрази Женевиев. — В Америка баща ми се запознал с бащата на господин Моран. Димер беше управител на имотите на господин Моран. Като видя, че моето семейство е вече съсипано, господин Моран, който знаеше Димер за богат човек, го препоръчал на баща ми. Той ми го представи. Разбрах, че се гласят да ме омъжат за него. Това наистина беше желанието на семейството ми. Нито него обичах, нито пък бях обичала някого дотогава. Приех. Вече три години, откакто съм жена на Димер, и най-искрено мога да ви призная, че мъжът ми е изключително мил и добър с мен. Въпреки разликата във възрастта ни, въпреки различните вкусове към нещата, аз нито веднъж не съм съжалила, че се омъжих за него.

— Но когато се омъжихте за Димер — попита Морис, — той притежаваше ли фабриката за кожи?

— Не. Живеехме в Блоа. След десети август Димер купи тази къща и фабриката. За да не се мотая сред работниците и за да нямам пред очите си на аристократка, както вие се изразихте, тази гледка, той ми предостави на разположение павилиона, където живея сама, уединена и според вкусовете и желанията си. Тук от време на време се появява по някой приятел, с когото споделям мечтите си…

Женевиев протегна ръка към Морис и той я целуна пламенно.

Лицето на Женевиев се обля с руменина.

— Сега приятелю — каза тя, като дръпна ръката си, — вие вече знаете как съм се омъжила за Димер…

— Да — рече Морис, впил очи в нейните, — но вие още не сте ми казали как господин Моран е станал съдружник на господин Димер…

— О, това е съвсем обикновена история — рече Женевиев. — Димер, както ви казах, беше доста богат, но не и дотам, че да може да основе цяла фабрика със свои средства. Синът на покровителя му, господин Моран, който, както ви казах, беше добър приятел на баща ми, вложи половината капитал. Тъй като има добри познания в областта на химията, той се отдаде на работа с голямо усърдие. Вие може би сам сте забелязали това. Тъй че предприятието, в което Димер е зает с материалната част, се разрасна значително…

— Господин Моран също е ваш добър приятел, нали? — попита Морис.

— Господин Моран има изключително благородно сърце — тежко въздъхна Женевиев, — сърце, каквото не се среща всеки ден…

— Ако освен подялбата на разноските в предприятието и изобретяването на нови бои за кожи господин Моран не ви е дал други доказателства за стойността на сърцето си, то похвалите, които изричате по негов адрес като че ли са малко прекалени — докачено вметна Морис.

— Той ми е дал и други доказателства, господине — каза в отговор Женевиев.

— Но той е още твърде млад, нали — отбеляза Морис. — Той е твърде млад въпреки очилата си, които го правят да изглежда малко по-възрастен…

— Той е на тридесет и пет години — рече жената замислено.

— Вие се познавате с него отдавна?

— От деца — кратко рече жената.

Морис прехапа устни. Той отпреди имаше подозрения.

— Да — рече. — Разбирам…

— Какво разбирате? — попита жената.

— Неговата фамилиарност към вас…

— Тази фамилиарност винаги остава в границите, които вие сте видели, господине — вметна усмихнато Женевиев. — Струва ми се, че тази фамилиарност, която с малко преувеличение може да бъде определена като приятелска, няма нужда от никакви обследвания. Нито пък от обяснения…

— О, извинете, госпожо — рече Морис, — вие знаете, че на всяко едно чувство се завижда. Като ваш приятел и аз завиждам на приятелството, което изпитвате към господин Моран…

Той млъкна. Млъкна и Женевиев. Повече този ден не се отвори дума за господин Моран. Морис се раздели с Женевиев по-влюбен от всякога. Той вече ревнуваше.

Въпреки близостта, която го обграждаше в този дом, Морис се учудваше на старанието на Моран да се държи по-настрана от него. Оплака се на Женевиев. Той бе убеден, че Моран на свой ред ревнува, поради което именно избягва по-приятелските отношения с него.

— Гражданинът Моран ме ненавижда — рече той един ден.

— Вас ли? — попита удивена Женевиев. — Да ненавижда вас? Моран?

— Да, сигурен съм!

— И защо ще ви ненавижда?

— Искате ли да ви кажа защо? — извика Морис.

— Разбира се, че искам — спокойно отговори Женевиев.

— Защото…

Морис спря. Малко оставаше да каже: „Защото ви обичам!“

— Не мога да ви кажа защо — прибави той и силно се изчерви. Смелият републиканец беше страхлив и свенлив пред Женевиев като някоя стара мома.

Женевиев се усмихна:

— Кажете, че между вас не съществува симпатия, тогава ще ви повярвам. Вие сте пламенна натура, блестящ ум, вие сте човек с добри обноски, а Моран е търговец, и химик при това. Той е скромен, свенлив. Свенливостта му го кара да се въздържа от каквито и да е излияния пред вас.

— Е, че кой иска от него да бъде толкова излиятелен! Аз самият безброй пъти съм бил такъв, но от него никога не съм искал подобно нещо, искал съм само да отвърне на приятелските ми чувства. Не, тук работата не е в това, дали имаме симпатии един към друг или не.

— Но тогава какво?

Морис предпочете да не отвърне.

Един ден след това обяснение с Женевиев отиде пак у тях. Беше два часа следобед. Тя се гласеше да излиза.

— А, добре, че дойдохте — възкликна. — Ще ми бъдете кавалер.

— Къде отивате? — полюбопитства Морис.

— Отивам в Отьой — отвърна жената. — Времето е прекрасно, искам да походя пеша. Нашата кола ще ни закара до бариерата, там ще слезем, ще отидем пеша до Отьой, а после, като си свърша работата, пак пеша ще се върнем до бариерата.

— О, възкликна зарадван Морис. — Ще бъда щастлив…

— Какво? — попита Женевиев и той не можа да разбере — не беше ли чула, или задаваше въпроса си по друга причина.

— Нищо — рече той. — Ще се бавите ли там много? Тръгнаха. След Паси слязоха от колата и продължиха разходката си пеша.

Когато стигнаха в Отьой, Женевиев се поспря.

— Чакайте ме — каза — около парка. Щом свърша, веднага се връщам!

— Къде отивате? — прояви настоятелност той.

— До една приятелка.

— И не ми позволявате да ви придружа? Женевиев усмихнато поклати глава.

— Добре — рече Морис, — ще почакам.

— Да не би да имате и вие някаква работа? — полюбопитства жената.

Той не отвърна. Тя счете това за положителен отговор:

— Ако знаех, о, ако знаех, че сте зает, нямаше да ви карам да идвате с мен и да си губите времето. Как съжалявам, о, как съжалявам! Щях да помоля да ме придружи…

— Господин Моран ли? — попита живо Морис.

— О, не — рече тя, сам знаете, че господин Моран е във фабриката в Рамбойе и че едва вечерта ще се върне в Париж.

— По тази причина ли взехте мен?

— Морис — рече меко Женевиев, — лицето, на което съм обещала да направя посещение, не може да ме чака. Ако ви е неприятно, можете да си идете. Но в такъв случай изпратете кола да ме вземе.

— Не, не, госпожо — възрази смутено Морис. — Изцяло съм на ваше разположение.

Той направи нисък поклон. Женевиев пое с въздишка към селото.

Морис отиде на мястото, където му беше поръчала да я чака, и започна да се разхожда.

Не преставаше да разсъждава върху това — дали го обичаше тя или не. Държанието й към него бе сестринско и приятелско, но той не се задоволяваше само с това. Той изпитваше към нея любов! Женевиев постоянно занимаваше мислите му, постоянно беше предмет на сънищата му.

Отначало не му се искаше кой знае колко, щеше му се само непрекъснато да е покрай нея, да я гледа, да диша въздуха, който тя дишаше, да стъпва по земята, където стъпваше тя. Но желанията му бяха пораснали. Той искаше тя да изпитва към него любов.

Женевиев се губи цял час, който се видя на Морис вечност. Когато я съгледа да идва към него с прекрасна усмивка на устата, вместо да се усмихне и той, се намръщи. Така са устроени сърцата ни, че изтръгваме скръб дори от самия извор на нашето щастие!…

Женевиев усмихнато го хвана за ръката:

— Ето ме. Извинете ме, скъпи приятелю, че ви принудих да ме чакате толкова много…

Морис само кимна и двамата тръгнаха по мека, прекрасна и сенчеста алея, която водеше към шосето.

Бе една от онези блажени пролетни вечери, когато всяка тревица възнася благоухания до небесата, всяка птичка — дали неподвижна на някой клон, или заиграна в гъсталака — поднася на Бога любовния си химн. Беше една от онези вечери, които завинаги се помнят, преживее ли ги веднъж човек.

Морис бе мълчалив. Женевиев, умислена, оправяше листата на букета, който държеше. Ръката й бе под лакътя на Морис.

— Какво ви е? — попита по някое време Морис. — Виждате ми се натъжена от нещо.

Женевиев би могла да му отговори: „От щастие!“, но не каза това.

— Вие — рече — не сте ли по-тъжен от всеки друг път?

— Аз — отвърна Морис — имам причини да бъда тъжен. Аз съм нещастен. Но вие?

— Вие, нещастен?

— Разбира се. Нима по трептенето на гласа ми понякога не забелязвате, че страдам? Не сте ли обърнали никога внимание на това, че когато разговарям с вас или пък с мъжа ви, доста често ставам и отивам да си поема въздух до прозореца. Струва ми се понякога, че ще ми се пръснат гърдите!

— Но на какво отдавате душевните си вълнения? — попита Женевиев силно смутена. — От какво страдате?

— Ако бяхте някоя глезла — отвърна Морис с болезнен смях, — щях да ви кажа, че е от нерви.

— И в тази минута ли страдате?

— Много — рече откровено Морис.

— Тогава да си вървим по-скоро!

— От тук, ли госпожо? — глупаво попита Морис.

— Разбира се.

— А, наистина — прошепна момъкът, — бях забравил, че тази вечер господин Моран се връща. А вече се мръква…

Женевиев го погледна с открит укор.

— О, — рече тя. — Пак ли?

— Защо вчера го хвалихте толкова много? Вината е ваша!

— И откога, моля ви се, е забранено да казваме пред хора, които уважаваме, какво мислим за други почтени хора?

— Уважението, което ви кара да бързате да се върнете час по-скоро вкъщи, може да бъде наречено повече от почит към някой човек.

— Днес сте извънредно несправедлив, Морис — каза жената, — нима не прекарах по-голямата част от деня с вас?

— Имате право, аз съм много капризен наистина — рече Морис. Имаше много ядосан вид: — Да вървим да се срещнем по-скоро с господин Моран, моля…

Женевиев не беше възторгната от поведението му.

— Да — каза тя. — Да вървим да видим час по-скоро господин Моран. Той поне е приятел. От онези, които никога не наскърбяват приятелите си.

— Такива приятели са особено скъпи — рече Морис, задъхан от ревност, — аз също бих желал да имам такъв приятел.

Бяха вече на шосето. Хоризонтът почервеня, слънцето започваше да залязва. Небесното светило, същото онова, което преди няколко вечери бе привлякло вниманието на Женевиев, излизаше в небесния простор.

Тя пусна ръката на Морис. Беше олицетворение на самата мирова скръб:

— Какво толкова е станало, че ме измъчвате по този начин?

— Станало е това — отвърна Морис, — че не се чувствам толкова ловък, колкото някои хора, мои познати. Станало е това, че не мога да накарам хората да ме обикнат!

— Морис! — рече Женевиев.

— О, госпожо, ако той винаги е добър, ако е винаги безпристрастен към вас, това значи, че не страда така, както аз страдам!

Женевиев отново облегна бялата си ръка на силния му лакът.

— Моля ви — каза особено развълнувана, — не ми говорете повече, не ми говорете!

— Защо?

— Става ми лошо от вашите думи, от вашия глас…

— Значи у мен всичко е лошо, дори и гласът ми…

— Моля ви, замълчете, моля ви, замълчете!…

— Ще ви послушам, госпожо.

Буйният момък изтри потта, която се стичаше на ручеи от челото му.

Женевиев бе забелязала, че той действително страда много. Хората от рода на Морис твърде често страдат по неизвестни причини.

— Вие сте мой приятел, Морис — рече тя и го изгледа умолително, — скъп мой приятел. Отнасяйте се, моля ви се, с мен така, Морис, че да не изгубя приятеля си…

— О, вие няма да съжалявате много време за него! — възкликна той.

— Лъжете се, Морис — отговори Женевиев. — Аз ще съжалявам дълго време, ще съжалявам винаги!

— Женевиев, смилете се над мен! — извика Морис. Женевиев потръпна.

Морис за пръв път произнасяше името й пред нея с толкова чувство.

— Е, добре — продължи Морис, — вие се сетихте. Позволете ми да ви кажа всичко докрай, Женевиев. Ако щете, убийте ме с поглед, но ще ви кажа, че откакто мълча, мина дълго време…

— Господине — прекъсна го тя. — В името на нашето приятелство, помолих ви да мълчите. Замълчете заради мен, ако не заради себе си. Нито една думичка повече, в името Божие, нито една дума повече не казвайте! Приятелство, приятелство! Ако е за приятелство…

— Приятелство! — беше на път да избухне Морис. — Ако става въпрос за приятелство, такова, каквото вие изпитвате към мен, към господин Моран… Не ща такова приятелство, аз искам повече!

— Стига — рече госпожа Димер с царствен жест, — стига! Господин Ленде, ето колата, имайте добрината да ме изпратите до дома ми…

Морис трепереше от вълнение, когато Женевиев се облегна на лакътя му. Колата действително беше до тях.

Качиха се. Женевиев седна в дъното. Морис се намести насреща й. Минаха през целия Париж, без да си кажат дума.

Докато стигнат до къщата, Женевиев постоянно държеше кърпичка на очите си.

Когато влязоха в двора на фабриката, разбраха, че Димер работи в кабинета си и че Моран току-що се е прибрал от Рамбойе. На влизане в стаята си Женевиев подаде ръка на Морис и рече:

— Сбогом, Морис. Вие сам пожелахте това!

Морис не отвърна. Отиде право към стената, където висеше малък портрет на Женевиев, сне го от там, целуна го пламенно, окачи го обратно на гвоздейчето и си излезе.

Не помнеше как се бе върнал до вкъщи. Приключението, което току-що му се бе случило, бе минало като сън. Той не можеше да вникне нито в думите, нито в чувствата, които ги бяха предизвикали.

Съблече се без помощта на слугата си, не отвърна нищо на въпросите на готвачката, която му заяви, че вечерята е отдавна готова, взе всички писма, пристигнали през деня, прочете ги едно по едно, без да разбере нито ред. Мъглата на ревността, пиянството на разума все още не се бяха разпръснали.

В десет часа Морис си легна все тъй механично, както вършеше всичко, откакто се беше прибрал.

С Морис се случи всичко онова, което се случва с хората в подобни случаи. Зашеметен от удара, който беше получил, той моментално заспа, или по-право казано, остана да лежи безчувствен до сутринта.

Събуди се от силна врява. Официозът му отвори вратата и влезе. Той имаше навика да отваря прозорците на стаята на Морис и да донася пресни цветя.

През 1793 година хората много обичаха цветята и Морис не правеше изключение. Този път той не удостои дори с поглед букета, който му бяха оставили. С натежала глава се опита да си спомни какво се бе случило с него миналия ден.

Първо се опита да си обясни защо беше толкова ядосан. Единствената причина за лошия развой на нещата бе ревността му от Моран. Но той беше избрал лош момент за своята ревност. Моран беше отишъл в Рамбойе и той беше останал насаме с жената, към която изпитваше такава силна любов.

Това не беше причина.

Причина за лошото му настроение не можеше да бъде и това, което бе вършила Женевиев в онази къща, в която беше останала повече от час. Не, неговото страдание наистина се дължеше на предположението, че Моран обича Женевиев. И странно, излизаше така, че нито един жест, нито един поглед, нито една дума на съдружника на Димер не даваше основание за такова предположение.

Гласът на официоза го отвлече от разсъжденията му.

— Гражданино — рече официозът, — избрахте ли кои от тези писма трябва да запазим, кои да изгоря?

Той посочи отворените писма на масата.

— Да изгорите какво? — попита Морис, сякаш бе паднал от небесата.

— Писмата, които прочетохте снощи, преди да си легнете. Морис не помнеше да е чел каквито и да е писма.

— Изгорете ги — рече той с безразличие. — Всичките.

— А ето и днешните, гражданино — каза официозът.

Той подаде на Морис връзка писма, а вчерашните хвърли в камината.

Морис взе писмата, между които забеляза едно с печат и подпис, който го накара да настръхне.

Морис, който не знаеше какво е това страх, потръпна само от уханието, което се носеше от писмото.

Официозът се приближи и го попита какво му е? С едно движение на дясната ръка Морис го отпрати.

Той започна да върти писмото на дланта си. Някакво силно предчувствие го подтикваше да мисли, че това писмо съдържа страшно нещастие за него. Той продължи да трепери.

Най-после Морис призова цялото си мъжество, отвори писмото и прочете в него следните редове:

Морис веднага повика официоза.

— Кой е донесъл това писмо?

— Един гражданин комисионер.

— Той тука ли е още?

— Да.

Морис не се колеба нито миг, скочи от леглото, нахлузи панталона, седна на масата, взе първия попаднал пред очите му лист хартия, бе се случил с бланка на секцията, и започна да пише:

Морис се замисли и потърси причината, поради която не може вече да се среща с Димер, и само една му дойде на ума, същата, която по онова време бе в умовете на всички. Той продължи:

Той не прочете какво бе написал и което, казахме, бе плод на първата мисъл, която се бе мярнала в ума му. Нямаше никакво съмнение какъв ефект щеше да предизвика това писмо. Димер, прекрасният патриот, за какъвто самият той му се беше представил в разговорите, щеше да се разсърди ужасно, когато получеше писмото. Жена му и гражданинът Моран щяха да го накарат да постоянства в сръднята, забрава щеше да се простре като черно було над засмяното минало, за да отстъпи място на зловещото бъдеще. Морис подписа и запечата писмото, предаде го на официоза, официозът го даде от своя страна на пратеника и пратеникът си тръгна.

Слаба въздишка се изтръгна от гърдите на републиканеца. Той взе ръкавиците и шапката си и отиде в секцията.

Нещастникът се надяваше, че обществените ангажименти ще го откъснат от неприятните мисли и ще му върнат старото безгрижие.

Обществените работи бяха в окаяно състояние. Подготвяше се 13 май. Терорът, който се спускаше подобно порой от върха на някоя планина, се опитваше да изтика пред себе си онова, което се мъчеха да му противопоставят жирондистите, тези смели и умерени мъже, които се бяха осмелили да искат наказание за инициаторите на септемврийските кланета и да се борят за живота на краля.

Докато Морис работеше с особена жар, докато треската, която се опитваше да прогони далеч от себе си, мъчеше главата му вместо неговото сърце, пратеникът, който беше донесъл писмото и беше взел отговора, се върна на улица Сен Жак и изпълни обитателите на дома с изумление и ужас.

Писмото, след като го видя Женевиев, беше предадено на Димер.

Димер го отвори и прочете, без отначало да може да проумее каквото и да било. После на свой ред го предаде на гражданина Моран, който пък, щом го прочете, закри лицето си с длан. И дланта, и челото му бяха бледи като слонова кост.

При положението, в което се намираха семейство Димер, Моран и другарите им, положение, съвсем неизвестно на Морис, но в което читателят, надявам се, е вникнал, това писмо беше като гръмотевичен удар.

— Дали той е честен човек? — питаше непрекъснато изплашеният Димер.

— Да — отговаряше същият онзи, който се беше показал любител на крайните средства, — ние сбъркахме, че не го убихме!

— Приятелю — рече Моран по някое време, ние се борим против злоупотребите, които са си чисто злодеяние. Вярвайте, каквото и да се случи, ние все пак направихме добре, че не убихме този човек. Впрочем, повтарям ви пак, Морис е благородно и чисто създание!

— Да, но ако това честно и благородно създание има сърце на екзалтиран републиканец, може би няма да сметне, че ще извърши злодеяние, като отиде и ни предаде пред олтара на отечеството, както се изразяват тези фанатици.

— Мислите ли, че той знае нещо? — настоятелно рече Моран.

— Ох, та нима не прочетохме неговото писмо? Той говори за някакви тайни, които щели да останат погребани дълбоко в сърцето му…

— Тайните несъмнено са онези, които му поверих аз самият. Ставаше въпрос за нашата контрабанда — обади се и Димер. — Други тайни той не може да знае.

— Дали не е успял да заподозре нещо за срещата в Отьой? — подхвърли Моран. — Той придружаваше през цялото време жена ви…

— Сам казах на Женевиев да го вземе със себе си — рече Димер, — да я пази.

— Слушайте — каза Моран, — ние лесно ще научим дали имаме основание да се страхуваме! Ред е на нашия батальон да пази в кулата Тампъл на 2 юни, тоест след една седмица. Вие сте капитан, Димер, а пък аз съм поручик. Ако нашият батальон или нашата рота получат заповед да не отиват в Тампъл, както се случи онзи път с батальона от Бют дьо Мулен, който Сантер замени с Гравилиерския батальон, то това ще рече, че всичко е вече разкрито, и че само едно ни е останало: или да избягаме от Париж, или да се борим до смърт. Но ако всичко мине както му е редът…

— Пак сме загубени — възрази Димер.

— Защо смяташ така?

— Дяволите го взели, нали всички наши надежди бяха насочени към този офицер, нали правехме всичко, за да получим неговото съдействие! Той трябваше да ни проправи пътя към кралицата — при това без въобще да разбере какво върши!…

— Вярно — рече посърнал Моран.

— Виждате сами прочее — добави Димер със смръщени вежди, — че на всяка цена ние повторно трябва да се свържем с този момък.

— Но ако откаже — рече Моран, — ако го е страх да не се компрометира?

— Вижте какво — каза Димер, — аз ще разпитам Женевиев за по-пълни подробности. Тя и без това се среща с него последните дни, може би знае нещо повече.

— Димер — рече Моран, — с голямо съжаление наблюдавам как месите Женевиев във всички наши действия. Не се страхувам от някоя недискретност от нейна страна, а поради това, че ние играем страшна игра. Жалко и срамно е за нас самите в тази игра да рискуваме главата на една жена.

— Главата на една жена тежи колкото и главата на един мъж — отговори Димер. — Навсякъде, където хитростта, невинността и красотата могат да свършат работа, е по-добре да прибегнеш до жена. Силата, могъществото и храбростта не винаги са за предпочитане. Женевиев споделя нашите възгледи и симпатии, ще сподели прочее и съдбата ни.

— Щом като е така, правете каквото искате, приятелю мой — каза Моран. — Казах тези неща, защото бях задължен да го направя. Добре. Женевиев във всяко отношение е достойна за работата, която ще й възложите, или може би по-точно ще бъде да кажа, за работата, на която се е обрекла сама. Най-добрите мъченици произлизат от светиците.

Той протегна бледата си, малко женствена ръка на Димер, който я стисна в огромните си ръчища.

След като нареди на другарите си да пазят по-внимателно от всеки друг път сградата, Димер отиде да потърси Женевиев.

Когато вратата се отвори и тя го видя да влиза в стаята, обърна цялото си лице към него.

— А! — рече Димер с безизразна усмивка. — Получих от нашия приятел Морис писмо, което никак не мога да разбера. Ето вземи го и ми кажи какво мислиш ти.

Женевиев взе писмото и не можа да сдържи вълнението си, когато се зачете в него.

Димер я наблюдаваше, очите му не пропускаха нито едно нейно движение.

— Можеш ли да ми обясниш цялата тази работа? — попита той, когато тя свърши.

— Струва ми се, че Морис Ленде е честен човек и че няма защо да се страхуваме от него — каза тя съвършено спокойно.

— Допускаш ли, че той въобще не знае кои хора си посетила, когато бяхте заедно в Отьой?

— Уверена съм в това.

— След като смяташ така, тогава откъде идва внезапното му решение според теб? Да си забелязала вчера да се е държал по-хладно с теб или пък да е бил по-развълнуван от обикновено?

— Не — каза Женевиев. — И вчера беше такъв, какъвто е бил винаги.

— Мисли добре, когато ми отговаряш, Женевиев — рече мъжът. — Трябва да знаеш, че твоите отговори имат огромно значение при вземането на много важни решения от наша страна!

— Чакай, чакай — възкликна Женевиев. Въпреки старанието, което полагаше да скрие вълнението си, то бе очевидно. — Чакай…

— Чакам — каза Димер и челото му се набръчка. — Спомни си всичко, което би могла да ми кажеш.

— Да — каза тя. — Спомням си. Вчера той ми се видя не кой знае колко весел. Морис е от онези хора, които се държат доста тиранично към своите приятели. Понякога ни се е случвало цели седмици да се държим доста хладно един към друг.

— Ти мислиш, че това е най-обикновена сръдня?

— Твърде вероятно е.

— Женевиев, в ситуацията, в която се намираме, стойност имат само сигурните факти, не и вероятностите…

— Тогава смятайте, всички вие, че съм съвсем сигурна!

— И това писмо е най-обикновен предлог той вече да не стъпи в къщата ни?

— О, драги — учуди се Женевиев, — как искаш от мен да ти казвам такива работи?…

— Кажи, Женевиев — рече Димер, — ако бях женен за друга, нямаше въобще да я питам.

— Най-обикновен, прост предлог — промълви Женевиев със сведени очи.

— Ами! — възкликна Димер.

Димер свали ръката си от лявата страна на гърдите, където я беше държал, за да възпира силните удари на сърцето си, и я сложи върху облегалката на стола, на който седеше Женевиев.

— Направи ми една услуга, скъпа — рече той.

— За какво става въпрос? — силно зачудена го изгледа жена му.

— Да предвариш и най-малката опасност — рече той. — Морис може би знае повече наши тайни, отколкото допускаме ние. Онова, което ти решаваш, че е предлог, може да крие цялата истина. Напиши му някое писъмце!

— Аз ли? — настръхна Женевиев.

— Пиши му, че ти си отворила писмото му и че желаеш да се дообясниш с него. Той ще дойде, ще го разпиташ това-онова, което ще бъде най-лесният начин да разбереш за какво става въпрос.

— О, не — извика Женевиев, — не мога да сторя това!

— Скъпа Женевиев, ние играем сериозна игра. Не можеш да оставиш няколко дребни съображения да объркат всичко!

— Казах ти вече своето мнение за Морис — отвърна Женевиев. — Той е честен, кавалер, но е много капризен. Не мога да понасям тиранията на друг човек освен на мъжа си!

Отговорът бе даден с такова съвършено спокойствие и с такава твърдост, че Димер разбра: колкото и да настоява, ще бъде съвсем безполезно. Поне в този момент. Той не каза повече нито дума, изгледа жена си по начин, който включваше необходимостта и тя да го забележи; обърса потта от челото си и излезе.

Моран го очакваше с нетърпение. Димер разказа дума по дума всичко, което бе станало в стаята.

— Добре — рече Моран. — Нека оставим нещата така. Вместо да предизвикваме безпокойство у жена ви и да засягаме честолюбието й, предпочитам…

Димер сложи ръка на рамото му.

— Вие сте луд, господине — рече той, втренчен в Моран. — Повече да не сте помислили това, което казахте току-що.

— Как, Димер, мислите, че…

— Мисля, кавалере, че нито аз, нито пък вие сме господари на положението, за да действаме според моментния подтик на сърцето. Нито вие, нито аз, нито пък Женевиев принадлежим на себе си, Моран. Ние не сме само живи същества, ние сме преди всичко субекти, призвани да защитят един принцип. А принципите лежат върху крехките рамене на субекта и понякога го смачкват със своята тежест.

Моран настръхна и потъна в тягостно, мъчително мълчание. Те направиха няколко обиколки в градината, без да разменят ни дума.

— Отивам си, господин Моран — каза Димер по едно време съвършено спокойно. — Имам да дам няколко нареждания.

Моран му стисна ръката.

— Нещастният Димер! — възкликна тихичко след него Моран. — Страх ме е, че той рискува извънредно много в цялата тази работа!

Димер отиде във фабриката, разпореди се, прочете вестниците, заповяда да раздадат хляб и дърва в секцията, а след това се върна вкъщи и смени дрехите си.

Един час по-късно Морис, който четеше нещо в секцията, забеляза да влиза един от официозите. Официозът се наведе над ухото му и прошепна:

— Гражданино Л енде, у дома ви чака един човек, който иска да ви съобщи нещо изключително важно!

Морис стана и се прибра вкъщи. Зачуди се много, когато откри, че в стаята му седи Димер и прелиства вестниците. По пътя за вкъщи той беше разпитвал официоза си какъв е гостът, но понеже никога не бе виждал Димер, той не можа да му обясни нищо конкретно.

Морис се поспря на прага и без да ще леко се изчерви. Димер стана и усмихнат му протегна ръка.

— Какво се е случило — каза той, — какво се е случило, за да ми пишете такова писмо? Да ви призная, засегнах се много. Да ми казвате, че съм бил студен и лъжепатриот! Уверен съм, че никога няма да повторите тези думи в очите ми и че онова, което ми пишете, е просто предлог!…

— Ще приема каквото и да кажете, господине — смънка Морис, но бързо се овладя, — вашето държане с мен винаги е било много любезно. Но аз не мога да променя своето решение, защото вече съм го взел.

— Как така? — попита Димер. — Казвате сам, че нямате нищо против нас, а искате никога повече да не се срещаме?

— Драги Димер, за да се лиша от един приятел като вас, значи, че имам твърде важни причини!

— Да, но във всеки случай причините, които вие споменавате в писмото си, никак не са убедителни — направи опит да се усмихне Димер. — Те са просто предлог…

Морис се замисли за миг.

— Вижте, Димер — рече той. — Великолепно разбирам, че ние живеем в епоха, в която всяко едно писмено изразено съмнение безпокои хората, и не е много почтено от моя страна да ви оставя под тежестта на подобно безпокойство. Истина е, Димер, че причините, които изложих пред вас, бяха просто предлог…

— А истинската причина? — настоя Димер.

— Не мога да ви я кажа — съпротивляваше се Морис. — Между другото, ако я знаехте, сигурен съм, че щяхте да я одобрите и вие.

Димер продължаваше да настоява.

— Искате да я знаете непременно? — попита за пореден път Морис.

— Да — отвърна Димер.

— Добре — рече Морис, който вече чувстваше облекчение от приближаването към истината. — Ще ви кажа. Ето каква е цялата работа: вие имате млада и красива съпруга. Нейната честност е известна на всички, които я познават. Но това не е никакво основание някои хора да изтълкуват зле моите чести посещения у вас!

Димер едва забележимо пребледня.

— Наистина ли? — промълви той. — Тогава, скъпи Морис, като съпруг аз ви благодаря, че ми спестявате неприятности като на приятел…

— Би трябвало да признаете — рече Морис, — че аз никога нямаше да имам нахалството да помисля, че моето присъствие във вашия дом може да бъде опасно за вашето спокойствие или пък за спокойствието на жена ви. Но мога да дам повод за клевети, а вие знаете, че клеветите, колкото по-абсурдни са те, толкова по-лесно им се вярва.

— Дечко! — рече Димер и сви рамене.

— Наричайте ме дете, наричайте ме както си искате — отговори Морис. — Но отдалеч ние пак ще си бъдем добри приятели, тъй като няма да има за какво да се сърдим един на друг…

— Е, и?!

— Бихме могли да се скараме…

— Мислите ли, Морис, че бих могъл да повярвам…

— О, Боже мой, всичко става на този свят! — рече Морис разпалено.

— Но защо ми изпратихте писмо, вместо да ми кажете всичко това? — полюбопитства Димер.

— За да избегнем разговора, който водим сега — отвърна Морис.

— Да не би да ви е неприятно, че ви обичам толкова, та идвам да се обясня лично с вас?

— О, напротив! — извика Морис. — Аз съм извънредно щастлив, че ви виждам още един път, преди да се разделим!

— Да се разделим ли, гражданино? А ние толкова ви обичаме! — рече Димер, като взе ръцете на Морис и ги стисна.

Морис настръхна.

— Моран — продължи Димер, — Моран, от чието внимание нищо не убягва, тази сутрин ми казва: „Гледайте по някакъв начин да убедите Морис да не ни забравя. Той е добър приятел!“…

— Господине — каза Морис и издърпа ръцете си, — никога не съм допускал, че гражданинът Моран може да ме обича толкова много…

— О, вие сте се съмнявали?

— Аз — рече Морис — нито вярвам, нито пък се съмнявам, защото никога не съм си задавал този въпрос. Когато идвах у вас, правех посещение на вас и жена ви, а не на гражданина Моран!

— Вие не го познавате, Морис! — възкликна Димер. — Моран е великолепен човек…

— Не отричам това — каза Морис с горчива усмивка.

— Сега — продължи Димер — нека се върнем пак на въпроса.

Морис се поклони като човек, който няма вече какво да каже и внимателно слуша въпросите, на които му предстои да отговори.

— Значи, казвате, че това не са били сериозни приказки? — попита Димер.

— Да, гражданино — отвърна Морис.

— Нека си говорим откровено. Защо обръщате внимание на бабини деветини? Нима вашата съвест не е спокойна, нима Женевиев не е честна по същия начин, както е била честна винаги досега?

— Аз съм по-млад от вас — каза Морис. Той започваше да се чуди на настоятелността на този човек. — Аз съм значително по-млад от вас и може би гледам на нещата по-принципно. Затова ви казвам, че когато става въпрос за честта на Женевиев, не трябва да се чуват никакви приказки, дори да са бабини деветини. Позволете ми, драги Димер, да не отстъпвам от своето решение!

— Да ви кажа ли? — рече Димер. — След като работата е стигнала до изповед, нека изповядаме още едно нещо.

— Какво е то? — попита Морис и отново се изчерви силно. — Какво желаете още да ви се каже?

— Да ми кажете, че причината, поради която не идвате у нас не е нито политическа, нито пък се крие в хорските приказки.

— Каква е тогава причината според вас?

— Тайната, която сте узнали.

— Коя тайна? — попита Морис, силно заинтригуван. Наивното любопитство на младия момък още повече успокои кожаря.

— Тайната за нашата контрабанда. Аз ви я издадох още първата вечер след нашето запознанство. Вие, види се, никога няма да ми простите тази търговия. Вие ме смятате за лош републиканец, след като използвам в моята фабрика английски материали…

— Драги Димер — рече Морис, — заклевам се, че съвсем бях забравил за тази работа!

— Истината ли казвате?

— Самата истина.

— И освен причината, която ми казвате, друга причина да не идвате у дома няма?

— Давам ви честна дума!

— Щом положението е такова, Морис — стана да си върви Димер, — аз се надявам, че ще поразмислите още малко и ще се откажете от първоначалното си решение, което толкова ни натъжава.

Морис се поклони, без да каже нищо. Жестът му бе равносилен на нов отказ.

Димер си отиде отчаян и разочарован. Той не сполучи да възобнови отношенията си с този млад момък. При известни обстоятелства той можеше да му бъде не само полезен, но дори необходим.

Димер си отиде и стори услуга на Морис. Момъкът беше започнал да изпитва вътрешно колебание. Димер го молеше да ги посещава отново. Женевиев може би щеше да му прости. Тогава защо всъщност да се отчайва? На негово място Лорен би си спомнил безброй афоризми за този случай, запомнени от неговите любими автори. Но писмото на Женевиев бе факт. Освен това имаше още нещо. А то не беше за пренебрегване: ненавистта му към онзи омразен Моран. Всъщност първата причина за скъсването с Женевиев беше Моран.

И тъй, обстоятелствата много попречиха на Морис да измени на собствената си дума.

Но той трябваше да признае пред себе си, че лишаването от възможността да посещава всеки ден дома на старата улица Сен Жак бе цяла трагедия. Щом настъпи часът, когато в други дни обикновено тръгваше към тази улица, го обзе болезнена меланхолия.

От този ден нататък всяка сутрин, станете ли от постелята, той проверяваше дали не е получил писмо от Димер. Беше отказал да промени взетото решение пред толкова много молби и настояване, а сега беше готов да отстъпи само пред едно писмо. Обикаляше до отмала познатите улици, като тайно се надяваше да срещне по пътя си Женевиев. Щеше да употреби всички средства, за да може да поговори с нея. Вечер се прибираше с надежда, че онзи човек пак го очаква, за да му предаде някаква вест, а не оскърбителното писмо, както първия път. В минути на силно отчаяние ръмжеше при мисълта, че търпи цялото това мъченичество, без да може да си го върне на онзи, когото той смяташе виновен за всичко — Моран. В такива моменти кроеше планове да предизвика Моран. Но съдружникът на Димер бе тъй кротък, тъй безопасен, че за един колос като Морис бе низост да иде да го напада.

От време на време го посещаваше Лорен. Той внасяше известно разнообразие в мъченическите дни на Морис, който въобще не му доверяваше причината за своята мъка. Трябва да се отбележи, че Лорен бе употребил всички изпитани от него средства, за да върне на отечеството онова силно заболяло от друга любов сърце, каквото беше сърцето на Морис. Въпреки че обстоятелствата бяха твърде важни, тези средства не успяха да въвлекат Морис в политическия вихър, не можаха да възвърнат на младия републиканец онази енергия, която го беше направила герой в дните около 14 юли и 10 август.

Двете политически системи, които от десет месеца се гледаха накриво, но се ограничаваха само с нападки, вече започваха да се счепкват за косите и ставаше съвършено ясно, че борбата ще бъде смъртоносна за едните или другите. Едната от тях се представляваше от умерени хора. Това бяха жирондистите, сиреч Брисо, Петион, Вернио, Валазе, Ланжюйне, Барбару и още много други. Другата система, тази на терора, или крайната левица — от Дантон, Робеспиер, Шение, Фабър, КолоДербоа, Едлер…

След 10 август превес като че ли имаха умерените. Бе съставено ново правителство — с част от старото и няколко нови министри. Ролан, Сервиен и Клевиер, все стари министри, се бяха вглили, а Дантон, Монж и Лебрьон бяха преназначени. С изключение на един, който бе най-кроткият от монтанярите, всички останали министри принадлежаха към умерената партия.

Всъщност самото определение „умерена партия“ криеше нещо относително в себе си.

На 10 август кралят бе отзован и се намираше в странство. Коалицията беше побързала да навлезе в управлението, за да помогне не лично на Людовик XVI, а на принципите на разклатения роялизъм. Заплашителните думи от Брунсвик вече бяха отекнали на хоризонта на политическия живот и бе станало нещо ужасно: Лонгви и Вердон бяха паднали в ръцете на неприятеля. Тогава Дантон изпадна в мечтание по септемврийските дни и кървавата мечта, осъществена пред неприятеля от цяла Франция — съучастница в едно грамадно човешко изтребление, представи страната пред света като готова да се бори с цялата енергия на отчаянието за компрометираното си съществувание. Септември беше спасил Франция, но я беше поставил и вън от закона.

След стабилизирането на страната умерената партия отново набра сили. Тя поиска да осъди виновниците за ужасните дни. Думите „убиец“ и „кръволок“ бяха произнесени. В народния речник се вмъкна още едно нарицателно: „септемвриец“.

Дантон героично беше приел тази дума по свой адрес. За минута той бе преклонил глава пред кървавото кръщение, но я бе преклонил, за да я вдигне отново — по-високо и по-застрашително. Явил се бе нов случай за въдворяване на отминалия терор — кралският процес. Буйните и умерените навлязоха в нова борба, и то не борба лице в лице, а принцип срещу принцип. Опитът на силите от двете страни беше извършен посредством краля затворник. Умерените бяха победени и главата на Людовик XVI падна на ешафода.

Подобно на 10 август, 21 януари укрепи силите на коалицията. Франция й противопостави отново същия човек, но не и същото щастие. Дьоморие, възпрепятстван в успехите си от безредието, което съществуваше във всички клонове и нива на администрацията и което пречеше на помощта, изразена в хора и средства, да достигне до него, се обяви против якобинците. Той ги обяви за главна причина за дезорганизацията, взе страната на жирондистите и ги погуби с това.

Тогава въстана Вандея. Департаментите заеха нападателна позиция. Както е било винаги, несполуките водят до предателство, предателството винаги е водело до несполуки. Якобинците обвиниха умерените и решиха да ги смажат на 10 март, сиреч, същата вечер, с която започна нашият разказ. Но прибързаността на враговете спаси жирондистите. Спаси ги може би и онзи дъжд, който даде повод на Петион, проницателния гений на парижкия дух, да каже: „Тази нощ вали дъжд. Те няма да направят нищо!“

След 10 март всяко едно политическо раздвижване бе символ на загубата на жирондистите. Дадоха под съд Марат, той бе оправдан. Робеспиер и Дантон се помириха, както се помиряват тигърът и лъвът, за да изядат някой бик. Септемвриецът Анрио бе назначен за главнокомандващ националната гвардия. Всичко това беше предвестник на ужасния ден, когато щеше да бъде отнесена и последната дига, която революцията би могла да издигне срещу терора.

Ето това са великите събития, в които при други обстоятелства би взел най-дейно участие Морис.Такова участие му се налагаше от самата му буйна, енергична натура, от разпаления му патриотизъм. Но за щастие или нещастие на неговата особа, нито увещанията на Лорен, нито страшните работи, които ставаха по улиците, не можаха да избият от главата му единствената мисъл, която го беше обсебила. Тъй че, когато дойде 31 май, не удържимият нападател на Бастилията и Тюйлери лежеше в постелята си, болен от онази треска, която е в състояние да убие и слон и най-силните хора, но от която само един поглед, една единствена думичка е способна да изцери болния.