Рицарят на Мезон-Руж

XXIII

За произшествието се беше разчуло само за няколко часа из цял Париж. В ония времена не можеше да бъде другояче. Делата на правителството се решаваха на улицата.

Слухът, страшен и заплашителен, стигна до старата улица Сен Жак. Семейство Димер научи за арестуването на Морис два часа след като той беше затворен.

Подробностите около съзаклятието се пръснаха из града благодарение неуморността на Симон. Тъй като всеки от разказвачите на легендата беше прибавил по нещо от себе си, истината стигна до дома на кожаря доста различна от първоначалния си вид. Ставало въпрос, казваха, за някакво отровно цвете, предадено на кралицата, за да можела тя с него да приспи охраната и да избяга от Тампъл. Освен това в слуховете бяха прибавени и някои неща от рода на това, че батальонът, който Сантер предния ден свалил от караул, бил под съмнение. На народния гняв вече бяха посочени жертви.

Но на старата уличка Сен Жак имаха повече информация за случилото се и Моран и Димер оставиха Женевиев да чупи ръце от отчаяние и излязоха от дома.

Женевиев знаеше, че ако се случеше някое нещастие с Морис, причината за това нещастие щеше да бъде тя. Тя бе повела Морис за ръка към килията като някой слепец и го беше оставила там без никакви изгледи да излезе, освен за да бъде изпратен на гилотината.

Във всеки случай не само Морис щеше да плати с главата си удоволствието да изпълни каприза на Женевиев. О, ако него го осъдеха, тя щеше да иде и сама да разправи всичко където трябва. Тя щеше да поеме цялата отговорност върху себе си и със саможертвата си щеше да спаси живота на Морис!

Наместо да потръпне от мисълта, че трябва да умре, за да спаси Морис, тя изпитваше от нея неимоверно удовлетворение.

Тя обичаше момъка, обичаше го много повече, отколкото прилягаше на една жена да обича друг мъж освен собствения. И в смъртта виждаше начин да предаде на Бога своята душа чиста и непорочна, каквато я беше приела от него.

Веднага след като излязоха от къщата, Димер и Моран се разделиха. Димер тръгна към улица Кордери. Моран взе пътя към улица Нонандиер. Като стигна до моста Мери, той съзря, че наоколо се бяха събрали хора. Бяха от онези лениви любопитни зяпачи, които в Париж се събират на тълпи, на тълпи при всяко по-важно събитие, както се събират гарваните по бойните полета след кървави битки.

Моран спря слисан пред зрелището. Коленете му омекнаха и той без да ще се облегна на перилата на моста.

След като си почина няколко мига, той възвърна силите си, които в такива моменти никога не го напускаха докрай. Моран се гмурна в тълпата, поразпита и като научи, че само преди минутка на улица Нонандиер 34 са арестували една жена, без съмнение виновна за престъплението, той започна да схваща цялата работа. Жената очевидно е била виновна, тъй като, когато я арестували, тя вече се стягала да напусне Париж и си събирала багажа.

Моран попита в кой клуб е откарана за разследване клетата девойка. Бяха я отвели в главната секция и той незабавно се отправи нататък.

Клубът бе пълен с народ. След продължителна борба с лакти Моран най-сетне сполучи да се добере до една от трибуните.

Първото нещо, което успя да съгледа от там, беше високият ръст, благородното лице и високомерният поглед на Морис, който стоеше прав пред катедрата на подсъдимите и презрително наблюдаваше говорещия Симон.

— Да, граждани — викаше Симон, — да, гражданинът Симон обвинява гражданина Ленде и гражданина Лорен! Гражданинът Ленде говори за някаква си цветарка, върху която иска да хвърли цялата вина за своето злодеяние! Но аз ви казвам предварително: такава цветарка изобщо няма да бъде открита. Тук има цяло съзаклятие от аристократи, които с цялата подлост, на която са способни, си прехвърлят топката един другиму. Впрочем вие знаете, че гражданинът Лорен е офейкал от дома си веднага щом там са пристигнали жандармите да го арестуват. И него ще намерите толкова, колкото цветарката, за която става въпрос!

— Ти лъжеш, Симон! — извика гневен глас. — Лорен е тук! Лорен се показа от залата.

— Отворете ми път! — извика Лорен, като си пробиваше път с лакти. — Отворете ми път!

Като си проби път през тълпата, той отиде и застана до Морис.

Появяването на Лорен, станало съвсем естествено — без никаква предвзетост, без никаква маниерност или надутост, а с цялата свойствена за момъка откровеност и буйност, предизвика голям ефект на трибуната, откъдето хората започнаха да ръкопляскат и с цяло гърло захванаха да викат: браво, браво!

Морис само се усмихна и стисна ръката на приятеля си. Имаше вид на човек, който само преди миг си е казал:

„Уверен съм, че няма да остана дълго време сам на подсъдимата скамейка!“

Зрителите с огромно удоволствие наблюдаваха двамата млади красавци, очернени от тоя демон, ненавиждащ младостта и хубостта — мръсника Симон ботушаря.

Симон забеляза лошото впечатление, което набираше инерция да легне върху му, и реши да нанесе последния удар.

— Граждани — каза той, — искам да чуете храбрата гражданка Тизон, искам да й дадете думата, искам да чуете нейното обвинение!

— Граждани — обади се Лорен, — аз пък искам предварително да бъде изслушана младата цветопродавачка, която вече е арестувана и която по всяка вероятност в този момент е тук.

— Не — възрази Симон, — това ще е някоя лъжесвидетелка, някоя агентка на аристократите. Между другото гражданката Тизон гори от желание да осветли правосъдието по въпроса!

В същото време Лорен каза нещо на Морис.

— Да — извикаха от трибуната, — да се даде думата на гражданката Тизон. Да, да, да, да се даде думата на гражданката Тизон!

— В залата ли е гражданката Тизон? — попита председателят.

— Разбира се, че е в залата — извика Симон. — Гражданко Тизон, обади се, кажи, че си тук!

— Тук съм, гражданино председател! — чу се гласът на ключарката. — Но ако всичко ви кажа, ще върнете ли дъщеря ми при мен?

— Твоята дъщеря няма нищо общо с въпроса, който ни занимава сега — отвърна председателят. — Първо, кажи ни какво знаеш, а след това се обърни към комуната във връзка с това, че си искаш детето!

— Чуваш ли — рече Симон, — гражданинът председател ти заповядва да говориш! Говори, не се притеснявай!

— Чакай малко — рече председателят, учуден от мълчаливото спокойствие на Морис, когото той самият много добре познаваше като буен и нетърпелив човек. — Чакайте! Гражданино офицер, ти няма ли да ни кажеш предварително нещо важно за свое оправдание?

— Не, гражданино председател — отвърна хладнокръвно Морис, — нямам какво да кажа освен това, че преди да назове човек като мен предател, Симон трябваше да събере по-точни сведения относно моята личност!

— Какво казваш, какви ги приказваш? — развика се Симон.

— Казвам, Симон — отвърна Морис без сянка на гняв в гласа, — казвам, че ти ще бъдеш жестоко наказан, когато видиш какво ще се случи тук…

— И какво ще се случи? — попита Симон нагло.

— Гражданино председател — рече Морис, без да обръща повече внимание на гнусния обвинител, — аз заедно с моя приятел Лорен те умолявам първо да се разпита момичето, което преди малко са арестували, а после да се даде думата на тази нещастна жена, която по всяка вероятност е поучена какво да говори пред вас.

— Чуваш ли, гражданко? — извика Симон. — Чуваш ли?! Казват, че твоят донос не е верен!

— Моят донос ли не е верен? — рече ключарката. — О, сега ще видят те. Чакай, чакай!…

— Гражданино — рече Морис, — бъди милостив, кажи на тази нещастница да помълчи още малко!

— А, страх те е, страх те е, а! — извика Симон. — Гражданино председател, искам да се даде думата на гражданката Тизон!

— Да, да, нека й се даде думата! — извикаха от трибуната.

— Тишина, тишина! — извика председателят. — Идва комуната!

Отвън се дочуваше тропот на кола и силно звънтене на оръжие, придружено от гневни викове.

Симон неспокойно се обърна към вратата.

Той слезе от трибуната.

Съпровождани от множество любопитни, няколко жандарми въведоха в залата млада жена.

— Тя ли е? — обърна се Лорен към Морис.

— Да, да, тя е — отвърна Морис. — О, клетото момиче, загубено е!

— Цветопродавачката, цветопродавачката! — зашепна се на трибуната. — Това е цветопродавачката, за която става въпрос!

— Преди всичко аз искам да се даде думата на гражданката Тизон — залая обущарят. — Ти й заповяда да говори, гражданино председател, а тя още не е почнала!

Дадена бе думата на ключарката и тя направи ужасен донос. Според нея виновна била наистина цветопродавачката. Морис и Лорен били нейни съучастници.

Доносът направи голямо впечатление сред публиката.

Симон тържествуваше.

— Стража, докарайте цветопродавачката! — извика тържествено председателят.

— О, това е ужасно наистина! — прошепна Морис и закри лицето си с шепи.

Цветопродавачката застана срещу ключарката, срещу същата онази жена, която така я винеше!

След като публиката се поуспокои, жената вдигна булото, с което беше прикрито лицето й.

— Елоиз! — извика гражданката Тизон. — Момичето ми!… Ти — тук?…

— Да, мамо — отвърна тихо момичето.

— А защо те пазят жандарми?

— Защото съм подсъдима, майко.

— Ти… подсъдима? — извика ужасена ключарката. — Ами кой те е обвинил в нещо?

— Ти, мамо!

Гробно мълчание се възцари наоколо.

— Дъщеря й! — шепнеше се тук-там. — Това била нейната дъщеря! Клето момиче!…

Морис и Лорен наблюдаваха обвинителка и подсъдима с дълбоко състрадание.

С цялото си желание да дочака края на тази сцена, в която все още се надяваше да види Морис и Лорен компрометирани, Симон се мъчеше да скрие очи от плахите погледи на ключарката.

— Как се казваш, гражданко? — попита силно смутен председателят.

— Елоиз Тизон, гражданино — отвърна момичето тихо.

— На колко години си?

— Деветнадесет.

— Къде живееш?

— Улица Нонандиер 34…

— Ти ли си продала тази сутрин един букет на гражданина Ленде, който седи пред теб?

Момичето погледна Морис.

— Да, гражданино — рече то, — аз му продадох букетчето. Ключарката ужасена наблюдаваше дъщеря си.

— А ти знаеше ли, че във всяко едно от цветята в този букет има по едно скрито писъмце за вдовицата Капет?

— Знаех това много добре — отговори подсъдимата. Чувство на ужас и удивление разлюля цялото събрание.

— Защо си продала на гражданина Морис този букет?

— Като го видях с офицерски пояс, се досетих, че отива в Тампъл.

— Кой са твоите съучастници?

— Съучастници нямам.

— Как? — възкликна председателят. — Ти сама си скроила цялата работа? Цялото съзаклятие — твое дело?

— Съзаклятие ли е, или не — аз не знам. Знам само, че го направих сама!

— Гражданинът Морис не знаеше ли?…

— Че в цветята има писма?

— Да.

— Гражданинът Морис е офицер. Гражданинът Морис е могъл да се вижда с кралицата насаме, да разговаря с нея в който и да е час и ден, и нощ. Гражданинът Морис, ако е искал да каже нещо на кралицата, не е имал нужда да й пише, могъл е направо да разговаря с нея!

— А ти не познаваш ли гражданина Морис?

— Много пъти съм го виждала в Тампъл, когато живеех при горката си майка. Но с него не съм поддържала никакво познанство.

— Видя ли, мръснико — извика Лорен и показа огромния си юмрук на Симон, който, слисан от обрата, се опитваше да се отдалечи заднишком, незабелязан от никого. — Видя ли какво стори?!

Погледите на всички се насочиха към Симон. Лицата на хората изразяваха открито отвращение. Председателят продължи:

— След като ти си продала букета, след като си знаела, че във всяко едно цвете е имало писъмце, то ти ще знаеш и какво е било съдържанието.

— Разбира се, че знам.

— Добре, кажи ни какво пишеше…

— Гражданино — рече момичето, — аз казах онова, което можех, и особено, което желаех да кажа…

— Значи отказваш да отговориш?

— Да.

— Знаеш ли на какво се излагаш с този отказ?

— Да.

— Да не би да се надяваш за спасението си на своята младост, на своята хубост?…

— Надявам се само на Бога…

— Гражданино Морис Ленде — рече председателят, — гражданино Лорен, свободни сте! Комуната ви признава за невинни и за добри патриоти. Стража, откарайте гражданката Елоиз в затвора на секцията!

При тези думи ключарката, като че пробудена от сън, изпищя сърцераздирателно и се спусна към дъщеря си, за да я целуне за последен път. Но стражата я възпря.

— Мамо, прощавам ти! — извика момичето и тръгна пред стражата.

Гражданката Тизон изпищя диво и се строполи на земята.

— Благородно момиче! — прошепна Морис. Гърдите му се присвиваха от болезнено вълнение.