Рицарят на Мезон-Руж

XXXVI

Делото на кралицата беше започнало да се гледа.

Носеха се слухове, че с жертвоприношението на тази коронована глава ще бъде най-после удовлетворена народната ненавист, която от толкова време гърмеше, бучеше и заливаше улиците.

Начини за отсичането на тази глава не липсваха, но ФукеТренвил, прокурорът, който искаше смъртна присъда, бе решил да не подмине и новите обвинения, материал за които беше обещал да му подсигури Симон.

Един ден след срещата на ФукеТренвил с ботушаря в Залата на изгубените стъпки ново дрънкане на оръжие накара да трепнат онези затворници в Тампъл, които още оставаха заключени в тази кула.

Това бяха госпожа Елизабет, принцесата и малкото момче, което още в люлката си бе чувало да му викат „ваше височество“, а сега го наричаха просто малкия Луи Капет.

Генерал Анрио, с трикольорната си перушина, едрия кон и голямата си сабя, следван от няколко войници влезе в стаята, в която линееше кралският син.

Заедно с генерала вървеше писар с изключително неприветливо, неприятно лице. Той носеше в ръце мастилница, хартия и едно необикновено дълго перо.

След писаря крачеше общественият обвинител. Ние вече сме го виждали, познаваме го и по-късно пак ще има да срещаме в разказа си този сух, жълтеникав и хладен човек, от кръвясалите очи на когото трепереше дори дивият Сантер с всичките си военни украшения.

Зад тях пристъпваха няколко войници, предвождани от поручик.

Не липсваше и Симон.

С една ръка държеше шапката си от меча кожа, с другата — широк ремък; със сатанинска усмивка на мръсното си, немито лице той вървеше напред и показваше пътя на комисията.

Цялата тази свита стигна до черна, огромна и празна стая. В дъното на стаята съвършено неподвижно седеше на леглото момче: малкият Луи.

Когато описахме как това нещастно невръстно дете се опитваше да се отскубне от дивия гняв на ботушаря Симон, у него още се таеше някаква жизненост, която го поддържаше в постоянната борба с мръсните обноски на ботушаря. То бягаше, викаше, плачеше, а това значи, че се страхуваше, страдаше, надяваше се.

Но сега момченцето беше изгубило и страх, и надежда. Без съмнение, останало беше страданието. Но измъченото момче, което все тъй жестоко караха да плаща греховете на своите родители, това мъчениче таеше страданието в най-дълбоките кътчета на душата си, криеше теглилата си под булото на една безпределна безчувственост.

Когато комисарите приближиха до него, то дори не повдигна глава.

Без да кажат дума, мъжете взеха столове и седнаха. Общественият обвинител се настани до главата на момчето, на самото легло. Симон зае място в краката му, писарят — до прозореца, а войниците и поручикът — в дъното на помещението.

Онези от присъстващите, които гледаха на момчето с известно съчувствие или поне с известно любопитство, веднага забелязаха бледността на детето, неимоверно подутия му корем и тънките му крачета.

— Това дете ми се вижда много болно — рече поручикът с такава увереност в гласа, че ФукеТренвил се обърна, — разказвали са ми как сладко е расло върху коленете на гувернантките от двореца.

Малкият Капет вдигна очи да види кой бе произнесъл тези думи. Той веднага позна в него същия човек, който един ден в двора на Тампъл не бе разрешил на Симон да го бие. Умните очи на момчето просветнаха, но това бе всичко. Спомняше ли си вече двореца? Колената на обичащите го дами?

— А, а, ти ли си, гражданино Лорен — каза Симон, с цел да привлече вниманието на ФукеТренвил върху приятеля на Морис.

— Да, аз съм, гражданино Симон — тежко отвърна Лорен. Въпреки че винаги беше готов да застане срещу опасността, той не беше човек, който я търси без нужда. Лорен се поклони на ФукеТренвил и той отвърна на неговия поклон с вежливо кимване.

— Струва ми се, ти забелязваш, гражданино, че детето е болно. Да не би да си доктор?

— Доктор не съм, но медицина съм учил.

— Какво забелязваш в детето?

— Като симптом на някакво заболяване ли?

— Да.

— Намирам, че бузите и очите му са извънредно подути, ръцете му са бледи и мършави, коленете — отекли и ако напипам пулса му, сигурен съм, че ще има повече от осемдесет и пет деветдесет удара в минута.

Детето показа съвършено безразличие при изброяването на неговите страдания.

Общественият обвинител попита:

— На какво отдава науката това състояние на затворника? Лорен се почеса по носа и прошепна:

— Филисме кара да говоря. Но аз нямам никаква охота.

После прибави високо:

— Да ти кажа право, гражданино, не зная как живее малкият Капет, затова и не бих могъл да отговоря точно. Но…

Симон напрегна слух, за да чуе по-добре какво ще каже Лорен. Той вътрешно злорадстваше, че Лорен сам ще се компрометира.

— Но аз мисля — продължи Лорен, — че той не се движи достатъчно.

— И наистина не се движи, мързеливецът му с мързеливец! — каза Симон. — Не иска дори да ходи!

Детето си остана съвършено безчувствено при гнусните думи на ботушаря.

ФукеТренвил стана, приближи се до Лорен и му пошепна нещо на ухото.

Никой не чу думите на обществения обвинител, но всички много добре разбраха: той питаше нещо.

— Нима вярваш на това? — каза Лорен. — Нима вярваш на тези думи? Това е изключително тежко обвинение за една майка…

— Във всеки случай сега ще разберем това — отговори Фуке. — Симон ни уверява, че сам го е чул с ушите си да разказва. То ще се изповяда пред всички.

— Това е ужасно, това е чудовищно! — извика Лорен. — Не може да бъде! Австрийката не си поплюва. Всъщност право, или криво, това не е моя работа. Но като я изкарват Месалина, трябва да се задоволят с това и да не я правят и Агрипина. Право да си кажа, всичко това ми се вижда малко прекалено!

— Така ми е казал Симон, аз нищо не знам — отвърна безстрастно Фуке.

— Никак не се съмнявам, че Симон го е казал — продължи Лорен. — Има хора, които не се гнусят от никакви обвинения.

Дори и когато обвиненията са абсурдни. Но ти не мислиш ли — Лорен погледна Фуке в очите, — не мислиш ли ти, човек умен и честен, че искаш подробности от едно дете, подробности, които най-естествените и свещени закони на природата правят недопустими, в лицето на това дете ти оскърбяваш цялото човечество?!

С вид на човек, който не е чул всичко това, обвинителят извади от джоба си някаква малка книжка и я показа на Лорен.

— Конвентът — каза той — ми заповяда да водя делото и аз ще го водя, без да ме е грижа за всичко това, което ми казваш.

— Имаш право — рече Лорен. — Аз ще призная, че ако това дете изповяда…

Той се задави. Главата му се затресе от отвращение.

— Впрочем — продължи Фуке — ние действаме не само по донос на Симон. Обвинението е публично.

Фуке извади от джоба си друга книга.

— Това е брой от „Пер Дюшен“, вестник, който, както е известно, излизаше под редакцията на Ебер.

Обвинението наистина беше публично.

— Писано, печатано — каза Лорен. — Все едно. Безразлично ми е, докато не чуя подобно обвинение от устата на самото дете. — Той добави: — Но да излезе по собствена воля, свободно, без заплахи. Аз…

— Какво ти?

— Аз няма да повярвам нито на Симон, нито на Ебер! Ще се съмнявам, както се съмняваш и ти.

Симон с нетърпение очакваше края на разговора. Този мръсник не знаеше влиянието, което един поглед може да окаже на някой умен човек. Но Фуке почувства значението на погледа на Лорен. Той искаше да бъде разбран от този наблюдател.

— Да започнем изследването — рече той. — Писарю, приготви се!

Писарят бе вече готов. Той чакаше, както Симон, Анрио, войниците, както всички, края на разговора между Лорен и ФукеТренвил.

Само детето седеше съвсем безучастно в сцената, на която без да иска бе главен герой.

— Тишина! — каза Анрио. — Гражданинът Фуке Тренвил започва разпита на детето.

— Капет — рече обвинителят, — знаеш ли каква е станала майка ти?

От мъртвешки блед малкият Луи стана моравочервен, но не отговори.

— Чуваш ли ме какво те питам? — повтори обвинителят. Детето пак нищо не отговори.

— О, той чува много добре! — викна Симон. — Но е като маймуните, които не отговарят, за да не ги вземе някой за хора и да ги накара да работят!

— Отговаряй, Капет — рече Анрио. — Разпитва те комисия, изпратена от конвента, а ти си длъжен да се покоряваш на законите!

Детето пребледня още повече, но не отговори.

Симон изрази своя бяс с едно движение. При дивите и глупави натури гневът е като пиянството, той се придружава от всички отвратителни признаци на пиянството.

— Ще отговаряш ли бе, куче? — изкрещя той и показа юмрука си на детето.

— Мълчи, Симон — намеси се ФукеТренвил. — Ти нямаш думата.

— Чуваш ли, Симон? — рече Лорен. — Ти нямаш думата! Това ти се казва за втори път в мое присъствие. Първият беше, когато обвиняваше Елоиз Тизон и стана причина да отсекат главата й, за твоя огромна радост!

Симон млъкна.

— Майка ти обичала ли те е, Капет? — попита Фуке. Детето продължаваше да мълчи.

— Казват, че не те е обичала — каза обвинителят. Неволна усмивка се плъзна по устните на детето.

— А пък аз ви казвам — разпени се Симон, — сам той се хвали, че го е обичала твърде много!

— Я гледай, я гледай! — извика Лорен. — Колко жалко, Симон, че малкият Капет, тъй разговорчив насаме с теб, пред другите хора мълчи!

— О, де да беше насаме с мен! — изръмжа Симон.

— Да, да, да бяхте сами, но за нещастие или за щастие, не сте! Да бяхте сами, добри ми Симон, прелестни мой човеко, прекрасни мой патриоте, какъв хубав бой щеше да теглиш на горкото малко дете! Но сега не си сам с него и не смееш, гад с гад! Пред всички нас, честни хора, дето знаем, че древните, на които се стараем да приличаме, са уважавали всичко онова, което е слабо. Ти не смееш. Ти, храбрецо, не смееш да го удариш, защото край тебе стоят деца по два метра високи! Симон изръмжа нещо неразбираемо.

— Кажи — продължаваше да разпитва детето Фуке, — говорил ли си нещо тайно със Симон?

Погледът на детето изрази неописуема ирония.

— Нещо тайно, нещо относно майка си, не си ли говорил? — добави обвинителят.

В погледа на детето се мярна презрение към онзи, който го разпитваше.

— Отговаряй — да или не?! — извика Анрио.

— Кажи да! — изръмжа Симон и вдигна ръка да удари момчето.

То цяло се затресе, но не направи никакво движение да избегне удара.

Присъстващите нададоха вик на отвращение.

Лорен обаче постъпи още по-трезво. Той се спусна напред като сляп и още преди ремъкът на Симон да се бе врязал в тялото на детето, хвана ръката на ботушаря.

— Ще ме пуснеш ли?! — разкрещя се Симон. — Ще ме пуснеш ли!

— Слушай — продължаваше невъзмутимо Фуке, — никак не е грешно за една майка да обича детето си. Ти само ни кажи, Капет, по какъв начин ти е доказвала майка ти своята любов, това може да бъде полезно за майка ти!

Малкият затворник трепна при мисълта, че може да бъде полезен с нещо на майка си.

— Тя ме е обичала така, както всяка майка обича детето си, господине — отговори Луи. — Нито за майките в любовта им към чедото, нито за децата в любовта им към майките съществуват два вида обич…

— А пък аз, змия със змия — разпени се Симон, — твърде ясно съм чувал от твоята уста, че майка ти…

— На теб просто ти се е присънило нещо — прекъсна го спокойно Лорен. — Види се, твърде много обичаш сънищата, Симон!

— Лорен, Лорен! — изръмжа заканително Симон.

— Е, да, Лорен, Лорен — имитира го Лорен. — И после? Имаш ли смелост да се биеш с Лорен? Защото Лорен бие много лошо гадните хора като тебе, Симон. Не можеш и да го наклеветиш, тъй като онова, което той говори и върши, го върши и говори пред генерал Анрио и пред гражданина ФукеТренвил, които напълно одобряват поведението му, въпреки че не са предатели! Няма как да го изпратиш на гилотината, както направи с Елоиз Тизон. Тежко е, жалко е, но няма какво да се прави, бедни Симон!

— Ти само почакай! — рече Симон и устните му се изкривиха като на хиена.

— Да, драги другарю — рече Лорен. — Но аз се надявам да ми помогне Върховното Същество… Да не би да смяташе и да се надяваше да кажа „да ми помогне Бог“?… Надявам се да ми помогне Върховното Същество, казвам, и ти казвам, че с ей тази сабя ще разпоря корема ти, преди да успееш да гъкнеш, а не преди да си ми направил някое зло. Махни се, Симон — усмихна се Лорен, — махни се, защото ми запречваш светлината, не мога да виждам…

— Разбойник!

— Млъкни, че не мога да те слушам!

Лорен изгледа Симон. Симон се сниши. Друго не можеше да направи.

— Сега, когато вече проговори — каза Анрио, — по всяка вероятност той няма повече да мълчи. Продължавай, гражданино Фуке.

— Ще отговаряш ли? — попита Фуке. Детето продължаваше да мълчи.

— Виждаш ли, гражданино — каза Симон. — Виждаш ли?

— Странно е упорството на това дете — рече Анрио, смутен от царствената твърдост на момчето.

— Зле са го учили — каза Лорен.

— Кой? — попита Анрио.

— Ами учителите — невинно отвърна Лорен.

— Ти какво, обвиняваш ли ме? — извика Симон. — Мен ли виниш? А? Много е любопитно да знам.

— Нека го подхванем с добро — рече Фуке.

И като се обърна към детето, което вече изглеждаше напълно безчувствено, той добави:

— Послушай, момченце, отговори на народната комисия. Не утежнявай положението си чрез отказ да дадеш полезни обяснения. Ти си разказвал на гражданина Симон, че майка ти много те е галила, разправял си му как те е галила, по какъв начин е изразявала любовта си към теб…

Луи изгледа всички наоколо. Когато погледът му се спря на Симон, този поглед изрази неописуема ненавист, но момчето нищо не каза на глас.

— Да не би да ти е лошо? — попита комунарят обществен обвинител.

— Да не би да е лоша стаята ти, да не би да е лоша храната ти, да не би да се отнасят с теб зле? Искаш ли повече свобода, повече храна, друг затвор, друг наставник? Искаш ли да ти дадем един кои, за да го яздиш, искаш ли да ти доведем деца, твои връстници, за да си играеш с тях?

Луи продължаваше да мълчи.

Комисията не можеше да се начуди. Твърдостта и умът му бяха неприсъщи за едно дете.

— Пустите му царе! — тихо каза Анрио. — Проклет народ са те, цели тигри! Още от малки са лоши…

— Какво да пиша в протокола? — попита писарят.

— Накарай Симон да свърши тази работа — рече Лорен. — В протокола няма какво да се пише и за тази работа най-способен ще е Симон.

Симон показа юмрука си на своя непримирим враг. Лорен започна да се смее.

— Ще видим дали ще се смееш, като те накарам да кихнеш в торбата! — кресна Симон.

— Не знам дали преди или след теб ще ида на тази церемония, с която ме заплашваш — отговори Лорен. — Но вярното е, че мнозина има да се смеят, когато и твоят ред дойде. О, богове!… Аз казах „богове“, не казах „Боже“… О, богове! Колко грозен ще бъде в този ден наш Симон, колко отвратителен ще е той!

Лорен излезе заедно с комисията, като продължаваше да се смее.

Комисията си бе тръгнала, защото нямаше повече работа в стаята.

Веднага щом се отърва от разпитващите го мъже, детето затананика в леглото си меланхолична песничка. Една от любимите песнички на покойния му баща.