Рицарят на Мезон-Руж

XXXIX

Патриотът излезе, но не отиде много далеч. Наблюдаваше през одимените прозорци, за да види дали ключарят няма да влезе в контакт с някой агент на републиканската полиция, една от най-ентусиазираните полиции, съществували до този момент: половината общество шпионираше другата половина, и то не за по-голяма сигурност на правителството, а за своята собствена.

Напразно се беше страхувал. В девет часа без няколко минути ключарят стана, помилва пивничарката по бузите и излезе.

Срещнаха се на брега при Консиержери. Двамата влязоха заедно в затвора.

Работата се уреди още същата вечер. Дядо Ришар прие Мардохей за ключар.

Два часа преди Мардохей да влезе в канцеларията на дядо Ришар, в една друга част от затвора се разигра сцена, безинтересна на пръв поглед, но от изключителна важност за по-нататъшния развой на събитията и особено за главните действащи лица от настоящата история.

Тъкмо когато писарят на Консиержери се беше приготвил да затвори книжата си и да си иде, в стаята му влезе непознат, придружен от Ришар.

— Гражданино писар — рече Ришар, — ето го вашия събрат от военното министерство. Той е изпратен от гражданина министър, за да си вземе някакви бележки за един затворник.

— Ах, гражданино — рече писарят, — идвате толкова късно!… Тъкмо се гласях да си тръгна!

— Извинете ме, драги колега — каза влезлият, — но толкова сме заети, че можем да отделяме време за посещения на колегите си само в свободното си време. А за нас свободно време е, когато другите нормални хора се хранят или спят…

— Не се притеснявайте, скъпи колега. Но гледайте да свършите по-бързичко, защото, както сам казахте, е време за вечеря, а аз съм гладен. Имате ли пълномощно?

— Ето го — рече писарят от военното министерство и разтвори портфейл, в който имаше карта.

Въпреки че събратът му бързаше извънредно много, той провери с подчертано внимание валидността на показания му документ.

— О, всичко си е наред! — каза баба Ришар. — Мъжът ми вече видя документите на този човек!

— Нищо, нищо — обади се писарят. — Повече внимание не вреди в никакъв случай.

Той продължи да разглежда документите.

Военният писар изчака търпеливо като човек, който предварително е бил сигурен, че ще го разучават по този начин.

— Прекрасно — каза писарят от Консиержери. — Можете да започнете веднага когато пожелаете. Много имена ли ще преглеждате?

— Около сто.

— Това ще рече, че имате работа за няколко дни…

— Да, драги колега, ако ми позволите, разбира се…

— Какво искате да кажете с това? — попита писарят от Консиержери.

— Ще ви обясня, ако дойдете тази вечер с мен. Вие нали казахте, че сте гладен…

— Да.

— Тогава заповядайте у дома. Ще ви запозная с жена си, тя готви великолепно. По време на вечерята ще се опознаем по-добре!

— И без това ви опознах като твърде добър човек. Но, драги колега…

— О, приемете без каквито и да е церемонии. На минаване през площад Шателе ще купя стриди и едно печено пиле, а у дома ще заварим още няколко ястия, жена ми, госпожа Дюран, наистина готви прекрасно…

— Благодаря ви, драги колега — рече писарят от Консиержери, впечатлен силно от направената с такова усърдие покана.

Колегата му изброи няколко гозби, които не се случваха всеки ден на трапезата на един писар, на когото революционният съд плащаше по шест франка на ден.

— И тъй, приемате ли?

— Д-да — измънка писарят.

— В такъв случай да оставим работата за утре. Да вървим!

— Да вървим — малко по-уверено се обади писарят.

— Готов ли сте? — попита гостът.

— Веднага. Дайте ми само мъничко време да известя жандармите, които пазят австрийката.

— Защо ще ги известявате?

— За да знаят, че си отивам, та да бъдат внимателни в случай, че чуят нещо насам.

— О, твърде добре, много предвидливо! — възкликна военният писар.

— Досещате се, нали? — добави писарят от Консиержери.

— Разбира се, че се досещам.

Писарят от Консиержери отиде до стаята на кралицата и почука.

Единият от жандармите отвори вратата.

— Кой е там? — попита той.

— Аз, писарят! Отивам си, да знаете. Лека нощ, гражданино Жилбер.

— Лека нощ, гражданино. Вратата се хлопна.

Писарят от военното министерство наблюдаваше сцената с голямо внимание и докато вратата беше отворена, хвърли поглед към дъното на първото отделение на стаята.

Той забеляза жандарма Дюшен и веднага си направи извода, че кралицата се охранява само от двама души.

Когато писарят от Консиержери се обърна към него, той си придаде безразличен вид и се престори, че нищо не забелязва.

Когато напускаха Консиержери, писарите се разминаха с двама души, които влизаха в затвора.

Това бяха Гракх и братовчедът му Мардохей.

— Кои са тези? — попита писарят от военното министерство.

— Познавам само единия — отвърна колегата му. — Това е ключарят и се казва Гракх.

— Аха — рече любопитният с онова старание, което винаги се проявява от хора, желаещи да изглеждат съвсем безразлични към получената информация. — Значи на ключарите е разрешено да излизат от Консиержери…

— Само в определени дни — рече писарят от Консиержери.

Военният писар повече нищо не попита. Двамата нови приятели се запътиха към моста Шанже. На ъгъла на площад Шателе военният писар, както предварително бе казал, купи дванадесет дузини стриди.

Къщата на писаря от военното министерство бе съвсем обикновена. Гражданинът Дюран заемаше три стаи на площад Грев в един дом без вратар. В този дом всеки наемател си имаше ключ от входната врата, но по обща уговорка, ако някой не си носеше ключа, трябваше да похлопа няколко пъти според етажа, който заемаше, и тъй му отваряха неговите собствени хора.

Гражданинът Дюран имаше обаче ключ и не се наложи да безпокои наемателите.

Жената на военния писар особено се хареса на неговия колега.

Госпожа Дюран наистина бе прекрасна жена и печалният израз на лицето й придаваше особена прелест. За отбелязване е, че скръбта е едно от най-сигурните средства, с които жените могат да обаят един мъж. Скръбта върху лицата им кара всички мъже по света да се влюбват, дори и писарите, тъй като, каквото и да се говори, и писарите са мъже, а в света няма сърце, което да не се надява, че би могло да утеши една натъжена жена.

Двамата писари вечеряха с огромна охота. От тримата сътрапезници само госпожа Дюран въобще не се хранеше.

Но докато траеше вечерята, от едната или пък от другата страна не престанаха да се задават въпроси.

Писарят от военното министерство разпитваше събрата си с подчертано внимание за различни обичаи и навици в Консиержери, за дните на процесите, за охраната.

Писарят от Консиержери, очарован от вниманието, с което го слушаха, отговаряше с огромно удоволствие и обясняваше какви са нравите на ключарите, на ФукеТренвил, дори и на палача, главния артист на трагедиите, които се разиграваха всеки ден на Площада на революцията.

Като свърши, той помоли събрата си да му поразкаже и той нещо за военното министерство.

— О — рече Дюран, — аз не знам кой знае колко неща, защото в действителност съм помощник на писаря. Всъщност върша работата на главния писар, но това само увеличава труда ми без никаква лична полза за мене. Какво да се прави? Това е навикът на всички бюрократи, дори и на революционерите. Земята и небето може един ден да се променят, но работите в канцелариите — никога…

— Докато имате работа в Консиержери, гражданино — обади се съдебният писар, — аз ще ви помагам.

Той беше готов на всичко, очарован от прекрасното вино на домакина и от сиянието в очите на неговата жена.

— О, благодаря предварително! — отговори гражданинът Дюран. — Всичко, което променя навиците и мястото на работа на един нещастен писар, е развлечение за него и аз мисля, че то много ще ми помогне да свърша работата си в Консиержери по-бързо, отколкото се изисква. Не ми е приятно само едно — че няма да мога да вода всяка вечер в канцеларията ви жена си. Тя не е свикнала никак да си стои сама у дома!

— Не виждам защо да не го вършите — възрази писарят от Консиержери, съблазнен от идеята да вижда госпожа Дюран и в канцеларията си. И то всеки ден.

— Тя би могла да ми диктува — продължи гражданинът Дюран. — А понякога, ако нашата вечеря сега не ви се е сторила лоша, ще ни придружавате до дома и ще вечеряме заедно.

— Може, но не твърде често — отвърна съдебният писар и неочаквано искрено, дори глуповато додаде: — Да ви призная, всеки път, когато закъснея да се прибера в една къща на улица ПетиМюск, ми вдигат скандали…

— Както и да е, вие все пак ще ни посещавате понякога, нали? Чудесно. Какво ще кажеш ти за това, скъпа?

Бледата и натъжена госпожа Дюран вдигна очи към мъжа си и каза:

— Нека бъде твоята воля.

Удари единадесет. Време беше за съдебния писар да си върви. Той стана и на раздяла каза на двамата си нови приятели, че му е било изключително драго да се запознае и вечеря с тях.

Гражданинът Дюран изпрати госта си до вратата, а като се прибра в стаята си, каза:

— Хайде, Женевиев, лягай си!

Без да отвърне нещо, жената взе свещ и премина в стаята отдясно.

Дюран, или по-точно казано Димер, постоя замислен някое време в средата на стаята. Лицето ми бе бледо и свъсено. После и той мина в спалнята си, която бе точно срещу вратата на жена му.