Рицарят на Мезон-Руж

XXX

Морис зае старото си място срещу прозореца на Женевиев. Прозорецът беше тъмен, тъй като Женевиев беше отишла в стаята на Рицаря на Мезон-Руж.

Морис се замисли. Градинската порта се отвори. Влезе човекът, облечен в сиво, придружен от Лорен и от още пет-шест гренадири.

— Нещо ново? — попита Лорен?

— Нищо — рече Морис. — Виждаш ме, стоя си на поста и си мълча…

— Някой не направи ли опит да излезе оттук? — попита Лорен.

— Никой — отвърна Морис. Той беше щастлив заради начина, по който му беше зададен въпроса, можеше да отвърне само с една дума. — А вие какво сторихте?

— Ние получихме сведения, че Рицарят на Мезон-Руж е влязъл в тази къща преди повече от един час и че оттогава никой не е напускал къщата — отвърна полицаят.

— Знаете ли в коя стая е той? — попита Лорен.

— Стаята му е отделена от стаята на госпожа Димер само с един коридор.

— Я виж ти! — многозначително рече Лорен.

— Че каква толкова нужда има да живеят разделени? Виж го какъв щастливец е този Рицар на Мезон-Руж!…

Цялата кръв нахлу в главата на Морис. Той затвори очи и хиляди огнени кръгове заиграха пред тях.

— Ами… — подзе Лорен, — ами гражданинът Димер как е гледал на тези неща?

— Как?! — възмутено се обади полицаят. — Смятал е, че му се оказва извънредно голяма чест…

— И тъй, какво ще правим по-нататък — сподавено произнесе Морис. — Какво решаваме?

— Решаваме — рече полицаят, — да идем да го заловим в стаята, а може и тъй да стане, че да го изненадаме дори в леглото.

— Той дали подозира нещо?

— Бих искал да знам нещо за околността — вметна Лорен.

— Имаме точен план на мястото — рече полицаят, — в единия ъгъл на градината има павилион, ето го, стълба с четири стъпала, тази, която се вижда ето тук отдясно е вратата на апартамента на гражданката Димер, срещу този апартамент, в дъното, е вратата на стаята на предателя.

— Добре, топографията е доста подробна — каза Лорен. — Разполагаш ли с подробен план, можеш да вървиш напред и със затворени очи. Да тръгваме!

— Добре ли са завардени улиците? — попита Морис с настървение, което присъстващите взеха за страх да не би Рицарят да успее да ги измами и да избяга.

— Улиците, проходите, всичко е блокирано така, че птиче да не може да прехвръкне — отвърна полицаят. — Никой не може да мине оттук, без да знае паролата.

Морис изтръпна. Боеше се, че неговото предателство можеше да отиде напразно.

— Сега — рече полицаят — кажете ми колко души ви трябват, за да заловите предателя?

— Колко души ли? — замисли се Лорен. — Мисля, че бихме се справили само аз и Морис. Ти какво ще кажеш, Морис?

— Да — като ехо отвърна Морис. — И аз така мисля…

— Слушайте — възрази полицаят, — тук няма място за безсмислено самохвалство. Искате ли да го хванем, или не?

— Разбира се, че искаме — отвърна Лорен. — Що за въпрос? Нали трябва да го хванем непременно, Морис?

Лорен изразяваше настоятелност за съдействието на Морис. При това искаше това съдействие да бъде активно. Както самият той бе обяснил на Морис, срещу тях се надигаше вълна на подозрение. Лорен, който отлично знаеше, че ако заловяха Рицаря на Мезон-Руж, никой повече нямаше да смее да се съмнява в предаността им към отечеството, държеше много те двамата да се проявят в това дело.

— Щом е така — присъедини се към тях полицаят, — щом искате непременно да го хванете, най-добре вместо двама да идем тримата. Когато спи, Рицарят слага под възглавницата си сабя, а на нощната масичка — два револвера.

— Ех, дявол го взел — намеси се един от гренадирите, — май е най-добре да идем всичките. Защо трябва да се изразяват предпочитания към този или към онзи. Ако той се предаде доброволно, ще го запазим за гилотината, ако пък реши да окаже някаква съпротива, ще го заколим и толкоз!

— Много умно говориш — отбеляза Лорен. — Давайте тогава напред. През вратата ли ще влезем или през прозореца?

— През вратата — рече полицаят. — Кой го знае, може и да не се е заключил отвътре. Ако минем през прозореца, ще се наложи да счупим стъклото и ще вдигнем ужасен шум.

— През вратата, през вратата — присъедини се към него Лорен. — Ние само да влезем. А пък откъде ще го направим, не е кой знае колко важно. Хайде, измъквай сабята си, Морис!

Морис машинално извади сабята си от ножницата. Групата се запъти към павилиона. Те се качиха, притичаха към коридора, приближиха се до вратата.

— О — радостно възкликна Лорен, — вратата не е заключена!

— Тогава отваряй, гражданино поручик — заповяда полицаят в сиво.

Лорен предпазливо открехна вратата. Морис избърса потта от челото си.

— Ето ни вътре — констатира Лорен.

— Не, още не сме — възрази полицаят. — Ако моите топографски сведения са точни, то ние се намираме все още в апартамента на гражданката Димер.

— Можем веднага да проверим — каза Лорен. — Да запалим някоя свещ, в огнището на камината още има огън.

— По-добре да запалим главни — отбеляза полицаят. — Главните не се гасят толкова лесно, колкото свещите.

Като взе от ръката на един гренадир две факли, той ги запали от огъня. Едната връчи на Морис, другата, на Лорен.

— Виждате ли? — каза той след малко. — Разбрахте ли, че не съм се излъгал. Ето през тази врата се влиза в спалнята на гражданката Димер, а през тази влязохме ние.

— Тогава — по коридора! — разбърза се Лорен. Отвориха вратата в дъното, която също не беше заключена, и се озоваха в апартамента на Рицаря. Десетки пъти Морис бе виждал тази врата, но никога не му бе идвало наум да се запита накъде води тя. За него целият свят бе съсредоточен в стаята, където го бе приемала Женевиев.

— Охо — прошепна Лорен, — работата се запича. Тази врата е заключена.

— Но сигурни ли сте — намеси се Морис, който едва събираше сили да проговори, — че именно тази е стаята?

— Ако планът е точен, тази е — обади се полицаят. — Впрочем ей сега ще разберем това. Войници, трошете вратата!

Вратата беше разбита.

— Предай се, или се считай за мъртъв! — строго извика полицаят. — Прицелете се и при най-малкото движение стреляйте!

— Чакайте, чакайте — рече Морис, — аз сам ще отместя завесите!

Без да допусне за миг, че Рицарят на Мезон-Руж ще бъде скрит зад завесата и че той пръв ще има възможността да получи от него първия куршум, Морис отиде да повдигне завесите.

Леглото бе празно.

— Проклятие! — изруга Лорен. — Няма никой!

— Може да е избягал — промърмори Морис.

— Не може да бъде, граждани! Не може да бъде! — извика полицаят. — Казвам ви го със сигурност: преди един час са го видели да влиза и оттогава не са забелязали да е излизал. Всички изходи са завардени!

Лорен отвори навсякъде. Не се откри никакъв човек.

— Никой, виждате ли, никой, никой! — възмущаваше се той и гласът му гърмеше.

— Никой — повтаряше след него Морис с обяснимо вълнение в гласа. — Чувате ли, никой!

— Да отидем в стаята на гражданката Димер — рече полицаят. — Може пък да е там.

— О — рече Морис, — все пак, уважете една жена…

— Иска ли питане — рече Лорен. — Разбира се, че ще я уважим!

— Тогава — каза Морис — оставете ме аз да мина пръв.

— Мини — съгласи се Лорен. — Ти си капитан… Оставиха двама души да пазят за всеки случай в стаята на Рицаря и минаха в стаята, където бяха запалили факлите.

Морис приближи до вратата за спалнята на Женевиев.

За пръв път му се случваше да влезе през нея.

Сърцето му биеше до пръсване.

Вратата не беше заключена.

Морис посегна да отвори, но се поколеба.

— Защо не отваряш? — обади се зад него Лорен.

— Ами ако гражданката Димер си е легнала? — изхитрува Морис.

— Ако си е легнала — дълбокомислено съобщи Лорен, — ще разгледаме какво има в постелята, под постелята, в роклята й и ако освен нея вътре няма никой друг, ще й кажем лека нощ.

— Не — възрази полицаят, — няма да й кажем лека нощ, а ще я арестуваме. Гражданката Димер е аристократка, заподозряна е в съучастничество с Елоиз Тизон и Рицаря на Мезон-Руж.

— Тогава отвори ти — тросна се Морис и се дръпна встрани. — Аз не арестувам жени.

Полицаят хвърли остър поглед към Морис, гренадирите започнаха да си шепнат.

— Ах — рече Лорен, — негодувате ли от нещо? Тогава ще се наложи да изразявате своите негодувания срещу двама. Аз съм с Морис!

И се дръпна и той назад.

Полицаят бързо отвори вратата и войниците нахълтаха вътре.

Две свещи горяха на една масичка, но и стаята на Женевиев бе празна.

— Няма никой! — съобщи полицаят.

— Празна е — повтори откритието му Морис, бледен. — Къде ли е отишла?

Лорен погледна учуден към Морис.

— Нека потърсим наоколо — рече полицаят. Последван от войниците, той претърси не само къщата, но и фабриката, мазетата и всичко останало.

Веднага щом всички излязоха, Морис заотваря шкафове, ракли, повдигна завесите. От Женевиев наистина нямаше и следа.

— Женевиев — викаше тихичко, — Женевиев!

Но Женевиев не отговаряше. Стаята наистина бе празна.

Тогава и Морис като бесен се разтича да я търси навсякъде. Кухня, мазета, не остави нищо непрегледано, но не я откри никъде.

По някое време се вдигна страшна олелия. Няколко въоръжени мъже се показаха на вратата, размениха си с часовите паролата, нахлуха в градината и се пръснаха из къщата. Начело на тази група се люшкаше перото върху шапката на Сантер.

— Казвай — обърна се Сантер към Лорен. — Къде е заговорникът?!

— Как тъй — къде е заговорникът?

— Така. Питам те. Какво сте направили с него?

— Напротив, аз имам право да питам теб! Вашето отделение е трябвало да го хване. Нали затова останахте да пазите изходите. Когато влязохме в къщата, ние изобщо не го открихме.

— Какви ги говориш? — бесен извика Сантер. — Да не би да сте го оставили да избяга?

— Как ще го оставим да избяга, след като изобщо не сме го хващали? — възрази Лорен.

— В такъв случай аз не разбирам нищо! — заяви Сантер.

— Как не разбираш? — недоумяваше Лорен.

— Ами едно ми казваше вашият пратеник, друго ми казваш ти!

— Как така? — на свой ред не на шега се учуди Лорен. — Ами че ние не сме пращали никого при теб!

— Пращали сте, пращали сте — настоя Сантер. — Един човек с тъмни дрехи, черна коса и зелени очила дойде да ми каже от ваша страна, че сте били сгащили Рицаря на Мезон-Руж, но че той се бранел като змей. И аз дойдох да ви помогна — простичко съобщи Сантер.

— Човек с тъмни дрехи, черна коса и зелени очила? — повтори Лорен.

— Разбира се. Водеше и някаква жена със себе си.

— Млада жена? Хубава? — полюбопитства Морис, като се приближи до генерала.

— Да, млада и хубава.

— Е, да, това са той и гражданката Димер.

— Кой „той“? — попита генералът.

— Рицарят на Мезон-Руж — отвърна Морис — Ох, какъв глупак съм, че не ги убих и двамата!

— Не си разбивай сърцето, гражданино Ленде — рече Сантер. — Ние пак ще ги хванем!

— Но как така сте ги пуснали да минат? — запита Лорен.

— Как сме ги пуснали! — ядосано извика Сантер. — Те знаеха паролата!

— Паролата ли са знаели? — ахна Лорен. — Но това ще рече, че между нас има предател!

— Не, не, гражданино Лорен — възрази Сантер. — Вие всички сте известни хора, и децата в Париж знаят, че между вас предател не може да има.

Той погледна смръщеното чело и нерешителния поглед на Морис.

— Господи! — прошепна Лорен. — Какво значи това?…

— Този човек не може да бъде далеч — каза Сантер. — Нека огледаме внимателно околността. Той може и да е попаднал в ръцете на някой по-умен от нас патрул.

— Да, да, нека огледаме — съгласи се Лорен и хвана Морис подръка.

Под предлог, че ще търси бегълците, той отвлече приятеля си вън от градината.

— Да, да, нека огледаме — съгласиха се и войниците. — Но преди да си идем…

И един от гренадирите хвърли факлата си върху струпаните сухи дърва и треви пред себе си.

— Ела — викаше Лорен на Морис. — Тръгвай, ела!

Морис не оказваше съпротива. Той тръгна подир Лорен като дете и го последва, без да каже ни думичка, до моста. Тук Лорен спря, а Морис се обърна, за да види какво става зад тях.

В края на предградието небето почервеня. Над покривите на стихналите къщи хвърчаха безброй орляци огнени пръски.

Морис трепна, сетне протегна ръка към улица Сен Жак.

— Пожар! — извика той. — Пожар!

— Е, да, да, пожар — рече Лорен. — И какво?

— О, Боже мой, ами ако тя се е върнала там?

— Коя „тя“?

— Женевиев.

— Женевиев се казваше съпругата на господин Димер, нали?

— Да.

— Не се бой, не се е върнала. Та тя не е избягала, за да се върне пак там!

— Лорен, аз трябва да я открия, трябва да отмъстя! Ти ще ми помогнеш да я открия, Лорен, обещай ми!

— Да я откриеш ли? — попита Лорен. — Това е много лесно!

— Как така е лесно?

— Разбира се, че е лесно. Ако ти се интересуваш, което е така и в което имам причини да вярвам, ако ти се интересуваш от съдбата на гражданката Димер, слушай ме. Ти я познаваш, естествено, много добре. А след като я познаваш, ти знаеш кои са нейните най-близки приятели. Тя не се е отдалечила кой знае колко от Париж. Не знам кое кара всичките тези заговорници да не излизат от Париж, наистина. Та тя ще се е скрила при някоя стара приятелка и утре рано-рано ти чрез някоя Роза или Марта ще получиш писъмце, написано горе-долу така:

Ако Морис иска да види Цитерея, нека вземе лазурния пояс на нощта, нека се представи на портиера от едикоя си улица, едикой си номер, нека пита за госпожа Три звезди, и туй-то.

Морис сви рамене. Той знаеше много добре, че Женевиев няма у кого да се скрие.

— Няма да я намерим — прошепна Морис.

— Позволи ми да ти кажа нещо, Морис — каза Лорен.

— Какво?

— Няма да бъде кой знае какво нещастие, ако не я открием.

— Ако не я открием, Лорен — рече Морис, — аз ще умра!

— Виж ти, виж ти — извика Лорен, — та ти от тази любов за малко щеше да умреш наистина. Още преди това…

— Да — отговори кратко Морис. Лорен се замисли.

— Морис — рече след малко той, — часът трябва да е единадесет, улицата е съвсем пуста и тук има една каменна пейка, направена сякаш нарочно за приятели като нас. Направи ми честта да си поговорим насаме, както се изразяваха хората при старата власт. Давам ти честна дума, че ще говоря само в проза…

Морис се огледа и отиде да седне до своя приятел.

— Говори — рече той, като подпря чело с ръка.

— Слушай, приятелю — започна без никакво встъпление Лорен, — ние сме тръгнали, или по-точно казано, ти ме караш да тръгна по много лош път.

— Как така? — попита Морис.

— Драги приятелю — продължи Лорен, — има едно постановление на комитета за обществено спасение, обявяващо за изменник на отечеството всеки, който има връзка с неприятелите на отечеството. Не го ли знаеш?

— Има си хас да не го знам — замислено отговори Морис.

— Значи знаеш го, а?

— Да.

— След като е така, аз смятам, че ти не си жалък изменник на отечеството. Какво ще кажеш за това, а?

— Лорен!

— Защо ми се сърдиш? Не е ли така? Струва ми се — така е. Освен ако мислиш, че само от изключителна любов към отечеството твоята приятелка е прибрала, хранила и гощавала Рицаря на Мезон-Руж, който, доколкото разбирам, не е бил от най-ревностните републиканци…

— О, Лорен — каза с въздишка Морис.

— Това ме кара да мисля — продължи моралистът, — че ти си бил или пък още си голям приятел на неприятелката на отечеството. Хайде, хайде, не се сърди, драги приятелю. Не ми се сърди, а чисто и просто ми се изповядай и си признай, че вече не си кой знае колко ревностен патриот…

Лорен произнесе тези думи с цялата мекост, на която беше способен, но в същото време и с ловкост, на която би могъл да завиди самият Цицерон.

Морис се задоволи да изрази своя протест само с едно махване с ръка.

Лорен остави без последствия възражението му и продължи:

— О, да живеехме на топло, на прилична температура, както термометърът в ботаническата градина сочи шестнадесет градуса, бих ти казал, драги Морис, че така и трябва — от време на време да си позволим да бъдем и аристократи, приятно е, хубаво е. Но днес ние се печем на тридесет и пет четиридесет градуса горещина. Земята гори, така че температурата на нашите човешки тела нищо не представлява в сравнение с тази на обкръжаващата ни среда. А охладнеем ли малко, ставаме подозрителни, ти знаеш много добре това, Морис. А подозрителните хора, драги Морис, ти не си глупав човек, подозрителните — ти знаеш какво става с тях!

— Не ме е грижа — рече Морис. — Нека ме убият и да се свърши с всичко. Животът отдавна ми е дотегнал!

— Дотегнал ти е от четвърт час насам — каза Лорен. — Но това е твърде кратко време и тъкмо затова аз смятам да не те оставям да правиш каквото си искаш. Отгоре на всичко всеки, който си позволява да мре днес, трябва да го прави като републиканец. А ти възнамеряваш да го свършиш като аристократ!

— О, Боже мой, Господи — извика Морис с болезненото нетърпение на човек, който сам е почувствал вината си, — ти отиваш твърде далече, приятелю!…

— Далеч ли? Ще ида и по-далеч. Ако станеш аристократ…

— Ще ме обадиш ли?

— Опазил ме Бог! Не, но ще те заключа в някое мазе. А сетне ще тръгна да бия барабан по улиците, че аристократите, като разбрали какво ги чака от теб, са те заключили някъде, измъчвали са те и са те оставили да умреш от глад. Тъй че, когато те открият вехтошарите от секцията Виктор или пък продавачите от Халите, да те окичат с цветя, както окичиха Бомон, Латюд и още много други подобни люде. Съвземи се по-бързо, в противен случай — казах ти какво те очаква!

— Лорен, Лорен — въздъхна Морис, — виждам, че си напълно прав, но мен ме тегли някаква непреодолима сила. Такава ми била съдбата, ти защо ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя, а ти се карам — подчерта Лорен.

— Остави ме на моята съдба, Лорен, откажи се от мен! По-добре е за теб, ако стане така…

— Никога!

— Тогава остави ме да я обичам, дай ми свободата да пощурея и да правя каквото ми скимне, да стана дори злодей, тъй като аз много добре знам, че ако я намеря, ще я убия!

— Или ще паднеш на колене в краката й — поправи го Лорен. — Ех, Морис, Морис! Морис, влюбен в аристократка! Не мога да повярвам в това!

— Стига, престани Лорен, моля те.

— Морис, аз или ще те изцеря, или дяволите ще ме вземат. Не искам да спечелиш на лотарията на Света Гилотина, както се изразява бакалинът от нашата улица. Пази се, Морис, иначе ще ме докараш до отчаяние. Ще ме накараш да стана кръвопиец, Морис, заради теб сам готов да подпаля остров Сен Луи!

Не, не, напразно се мъча.

Каква полза от факлите, от свещта. Пламъкът на душата ти, скъпи Морис, е по-силен, той застрашава града!

Морис се усмихна без да ще.

— Нали обеща — рече той — да говориш само в проза?

— Обещах — отвърна Лорен, — но ме караш да се отчайвам, твоята лудост е и моя, Морис! А бе, я дай да идем да се напием, а?! Да станем пияници, да държим речи, да се занимаваме с политическа икономия — какво по-добро за нас сега от това! В името на Юпитер, да престанем да обичаме, а ако обичаме, то нека обичаме единствено свободата!

— Или разума — добави Морис.

— Ей, вярно бе! Богинята на разума ти изпраща много поздрави. И да видиш ти: богиня, богиня, ама душа дава за смъртни чаровници като теб!

— И ти не я ревнуваш?

— Морис, за да спася приятеля си, съм готов да направя и най-невъзможните жертви!

— Благодаря, горки ми Лорен, благодаря ти за твоята преданост. Но най-добрият начин да ме утешиш е да не се занимаваш с моята скръб. Сбогом, Лорен, иди да се видиш с Артемида!

— А ти къде ще идеш? — попита Лорен.

— Вкъщи.

Морис тръгна към моста.

— Ти откога живееш на старата улица Сен Жак? — извика подире му Лорен.

— Не, не живея, но ми е приятно да мина оттам — рече Морис.

— За да видиш още веднъж мястото, където живееше твоята изгора с каменното сърце, а?

— За да проверя дали не се е завърнала там, където знае, че я очаквам. О, Женевиев, Женевиев! Кой е допускал, че си способна на такова веруломно предателство!

— Морис, един тиранин, който твърде добре е познавал красивия нежен пол, тъй като е умрял от изключителна обич към него, казва:

Жената е толкова непостоянна, че онзи който и вярва, е луд!

Морис въздъхна.

Лорен го догони и двамата приятели тръгнаха към старата уличка Сен Жак.

Колкото повече доближаваха мястото, толкова по-ясно чуваха врявата. Огънят продължаваше да расте. На мястото на пожара се изпълняваха патриотични песни, които денем, на слънчева светлина, биха имали тържествеността на химните, но сега, при заревото на пожара, придаваха друг вид на гледката, сякаш тук се веселяха пияни човекоядци.

— О, Боже мой, Боже мой! — викаше Морис, който беше забравил, че така революцията доунищожаваше Бога.

Той продължаваше да върви, вирвода от пот. Лорен подтичваше подир него и си мърмореше:

Любов, любов! Когато сме в твоята власт, ние сме свободни от властта на разума…

Цял Париж се бе стекъл на мястото на събитията, които описахме. Морис едва успя да пресече кордона от гренадири, другия от офицери и цяла тълпа от онзи винаги бесен, винаги буден народ, който по онова време само тичаше от зрелище на зрелище.

Лорен едва настигаше своя приятел, но не преставаше да тича по стъпките му. Всичко бе свършено. Огънят беше прегазил фабриката, стоките на кожаря отдавна бяха изгорели, сега гореше и къщата.

— О, Боже мой, ами ако тя се е върнала — рече си Морис, — ако тя се е върнала или пък — ако е била в някоя от стаите!…

Обезумял от мъка, той предпочиташе да смята любимата си за луда, отколкото за невярна. Нищо вече не му оставаше според него, освен да се шмугне в една от вратите на къщата. Вратата едва-едва се забелязваше през дима.

Лорен продължи да го следва. Беше готов и в пъкъла да влезе заради своя приятел.

Морис огледа целия първи етаж. Влезе в салона, в стаята на Женевиев, в стаята на Рицаря на Мезон-Руж, в коридорите. През цялото време не преставаше да вика със задавен от дима глас:

— Женевиев! Женевиев! Никой не му отговаряше.

През външната врата захванаха да нахлуват огнени езици. Въпреки виковете, които надаваше Лорен, Морис мина през пламъците.

Той се завтече към централната сграда, мина през задръстения с полуобгорели мебели двор, влезе в трапезарията, в салона на Димер, в кабинета на химика Моран. Всичко се беше превърнало в развалини, по пода хрущяха строшени стъкла. Огънят беше превзел и тази сграда.

Тук Морис направи същото, което беше сторил и в павилиона — не остави нито една стая, в която да не влезе. Слезе дори в зимника. За да се спаси от пламъците, Женевиев може би бе влязла в мазето.

Никой.

— Дяволите да го вземат! — рече Лорен. — Ами не виждаш ли, че в този пек само ламя би издържала. Хайде, излизай, ще разпитаме вън. Може пък някой да е видял Женевиев!

Само свръхестествена сила би могла да принуди Морис да излезе. Надеждата го изведе навън.

Като се врязаха в тълпата, започнаха да разпитват. Обиколиха всичко наоколо, спираха всяка жена, която срещнаха, но без никакъв резултат. Удари един часът. Въпреки атлетичното си телосложение Морис вече не можеше да се държи на крака. Той се отказа да тича, да разпитва, да се надвиква и кара с хората.

Мина някаква кола. Лорен я спря.

— Приятелю — рече той на Морис, — ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да намерим Женевиев. Съсипахме се, смазани сме, изпекохме се заради нея. Колкото и да е взискателен, Купидон не може да иска повече от един човек, който отгоре на всичко не е влюбен. Хайде да се качим в тази кола и да се прибираме.

Този път Морис не възрази, послуша приятеля си.

Двамата стигнаха до дома на Морис, без да разменят нито дума.

Когато Морис слизаше от колата, един от прозорците на апартамента му се отвори.

— О, това е добре — рече Лорен, — още те чакат! Вече съм напълно спокоен. Хайде, почукай на портата.

Морис похлопа. Вратата се отвори.

— Лека нощ! — извика Лорен. — Утре още рано ще дойда, за да излезем заедно.

— Лека нощ — отвърна му вяло Морис и затвори вратата след себе си.

Още на първите стъпала на дома го посрещна официозът му.

— О, гражданино Ленде — рече официозът, — да знаете само колко се безпокояхме!

— Вие ли? — попита все тъй вяло Морис.

— Да, ние. Аз и хубавата госпожа, която ви чака.

— Хубава госпожа? — повтори Морис. Той сметна, че в дома му е пристигнала някоя от старите му приятелки. — Добре, че ми каза. Ще ида да спя у Лорен.

— О, не можете да направите това. Ами че тя стоеше на прозореца, докато вие слизахте от колата, и каза: „Ето го!“

— И какво ме е грижа мен, ако тя знае, че вече съм тук. На мен не ми трябва вече любов. Иди и кажи на тази жена, че напразно ме е чакала!

Официозът тръгна да изпълни нареждането му, но се спря.

— О, гражданино — рече той, — грехота е! Госпожата и без туй е много измъчена, ако й кажа това, ще се съсипе от отчаяние.

— Но коя е тази жена? — полюбопитства най-сетне Морис.

— Гражданино, не видях лицето й. Тя стои загърната цялата в пелерина и плаче, само това знам!

— Плаче ли? — попита Морис.

— Да, плаче, само че тихо.

— Плаче ли? Плаче? — повтори отново Морис. — Та нима на този свят има жена, която толкова много да ме обича, че да се безпокои, като ме няма вкъщи?

С тези думи, следвайки официоза, той тръгна по стъпалата.

— Ето го, ето го, гражданко — извика официозът още от вратата.

Морис забеляза, че в единият ъгъл на стаята някаква жена беше забила лице във възглавниците, събрани накуп на дивана.

Той направи знак на официоза да излезе и се завтече към жената, която веднага вдигна глава.

— Женевиев! — извика Морис. — Женевиев, ти — у дома? Луд ли съм, Господи?!

— Не вие не сте луд, приятелю — отговори Женевиев. — Обещах ви да бъда ваша, ако спасите Рицаря на Мезон-Руж. Вие го спасихте, ето ме. Аз дълго ви чаках.

— Женевиев — меко рече Морис. — Вие не ме обичате! Очите на Женевиев плувнаха в сълзи. Тя обърна лице и като опря чело в облегалката на дивана, заплака отново.

— Уви, вие сама разбирате, че не ме обичате, Женевиев — забръщолеви Морис и продължи да говори глупости: — И не само че не ме обичате, Женевиев, но ме мразите. Аз иначе не мога да си обясня вашето отчаяние…

Все пак в думите му имаше такава голяма мъка, че Женевиев се изправи и го хвана за китката.

— Боже мой — рече тя, — кога ще престанете да бъдете егоист!

— Егоист? — рече той. — Женевиев, какво искате да кажете с това?

— Но вие не разбирате ли моята мъка? — попита жената. — Мъжът ми е избягал, брат ми — преследван, къщата ми — опожарена, и всичко това за една нощ само! И после, цялата онази ужасна сцена между вас и Рицаря!

Морис я слушаше с възхищение. И най-лудналият влюбен би разбрал силата на такава скръб.

— О, Господи, да! — рече той. — Най-важното е, че вие сте тук. Отсега нататък нищо не може да ни раздели!

Женевиев трепна.

— Къде другаде да отида? — горчиво изрече тя. — Имам ли друго убежище, друг покрив освен този, за който предварително беше определена цената. О, Морис! Аз като луда минах по моста, спрях се да послушам шума на водата. Водата ме теглеше, омайваше ме. Ето ти, нещастнице, рекох си, легло за теб и за твоята измъчена душа. Тук ще намериш съвършено спокойствие, забравата е тук!

— Женевиев, Женевиев — извика Морис, — така ли си казахте наистина?… Нима наистина не ме обичате?

— Казах си — отвърна жената тихичко, — казах си и въпреки това дойдох тук.

Морис падна на колене пред нея.

— Женевиев — прошепна той, — не плачете повече. Женевиев, ако ме обичате, утешете се за нещастията си. Женевиев, в името на Бога, кажете ми, че не моите заплахи ви докараха тук. Кажете ми, че дори и да не се бяхме срещнали с вас тази нощ, вие, останала съвсем сама, изоставена, без дом, пак щяхте да дойдете тук. Женевиев, готов съм да ви освободя от клетвата, която ви принудих да ми дадете!

Тя хвърли към момъка поглед, пълен с признателност:

— Вие сте великодушен! О, Боже мой, благодаря ти, той е великодушен!

— Слушайте, Женевиев — каза Морис. — Господ Бог, когото са изгонили от храмовете, но когото никой не може да изгони от нашите души, Господ Бог направи тази нощ зловеща, но само на вид. Иначе тя искри от благополучие и радост! Бог ви е пратил при мен, Женевиев, той ви е хвърлил в обятията ми, той ви говори чрез моята уста. Сам Бог, най-после, иска да ни възнагради за толкова мъки, които сме изтеглили, за толкова добродетели, които сме развили в борбата си против тази любов, която ни се струваше нелоялна, дори грях. А в същото време сме пазили чисти чувствата си дълбоко в душата!… Не плачете, Женевиев, дайте ръката си. Искате ли да живеете в дома ми като с брат, искате ли този брат да целува полите на роклята ви, със сплетени ръце да се отдалечава от вас, да излиза от стаята ви, без да се обръща? Ако желаете това, кажете ми само една дума, един знак само ми направете и аз ще се отдалеча, ще ви оставя сама, ще ви оставя свободна, ще ви оставя чиста като девица в манастир. Но ако искате другото, скъпа моя Женевиев, ако искате да си спомните, че толкова съм ви обичал, та без малко да умра, че заради тая любов, която вие можете да направите фатална или щастлива, аз станах предател, че в техните очи будя отвращение, ако желаете да помислите какво голямо щастие ни чака в нашия млад живот, о, Боже! Женевиев, ангел мой, ангел на добротата, искаш ли? Кажи ми! Ако искаш да направиш един човек толкова щастлив, чеда не жали живота си, тогава — вместо да ме отритнеш, усмихни ми се, моя Женевиев, ела при мен, който те поемам с цялата си мощ, с цялото си желание, с цялата си душа. Женевиев, любов моя, мой живот, Женевиев, недей да оттегляш своята клевета!

Сърцето на Женевиев без малко да се пръсне от тези думи. Любовта, миналото тегло, всичко преживяно досега отнемаше силите й, очите й вече не бяха пълни със сълзи, но хлипането все още продължаваше да повдига гърдите й.

ТА Морис разбра, че вече не са й останали сили да се съпротивлява, и я взе в обятията си. Главата й падна на рамото му, дългите й коси се разпиляха върху пламналите му страни.

Морис почувства, че гърдите й се издуват като вълни подир буря.

— О, ти плачеш, Женевиев! — рече той с неописуема мъка в гласа. — Ти плачеш. Не, недей, успокой се! Аз никога няма да направя любовница една жена, която примира от скръб и която не ме обича.

Като я освободи от прегръдките си, той отдалечи чело от нейното и полека се дръпна встрани.

Под влияние на една от онези реакции, които са тъй присъщи на жените, когато се защитават и в същото време желаят, Женевиев обви ръце около врата на Морис, стисна го силно и допря студеното си и още мокро от сълзи лице до пламналото лице на момъка.

— О, Господи, не ме оставяй, Морис. Не ме оставяй — шепнеше тя, — не ме оставяй, защото освен теб нямам никого на света!