Рицарят на Мезон-Руж

XVII

Опиянението от първите погледи беше огромно, но въпреки това за Морис посрещането от страна на Женевиев съвсем не отговаряше на неговите очаквания. Той реши, че щом остане насаме с нея, ще си навакса онова, което смяташе, че е загубил: нейната нежност.

Но планът на Женевиев не съвпадаше с неговия. Тя смяташе да избегне усамотяването си с него. Женевиев много добре съзнаваше какво удоволствие е изпитвала в подобни случаи преди. Такива срещи бяха опасни за нея.

Морис я посети още на следващия ден. В дома на Димер имаше гостенка. Морис си помисли, че жената като че ли нарочно беше задържана.

Когато тръгна да си върви, Морис бе натоварен да изпрати гостенката до дома й, който се намираше на улица Фосе Сен Виктор.

След като чу молбата да направи това, Морис се намръщи. Но усмивката на Женевиев го накара да приеме нещата като неизбежност, която по-късно ще бъде възнаградена.

Уви, Морис се лъжеше. На другия ден, 2 юни, страшния ден, в който бяха паднали жирондистите, той почти изгони от дома си Лорен. Лорен искаше да го насили да идат заедно в конвента. Нашият приятел заряза всичко и отиде да види жената, която обичаше.

Женевиев беше в малкия салон. Показа се безкрайно любезна към Морис, но този път до нея седеше млада камериерка с трикольорна кокарда, бродираше кърпи и имаше вид на човек, който никога няма да напусне мястото си.

Морис свъси вежди отново. Женевиев забеляза това и като че ли стана още по-любезна. Но сърдечността й не стигна дотам, че да отпъди камериерката. Морис продължи да се ядосва и си отиде час по-рано, отколкото и той, и домакинята му бяха свикнали.

Цялата тази дистанция, която съществуваше между двамата, може би беше чиста случайност. Морис реши да изчака. Впрочем тази вечер бе страшна, толкова страшна, че Морис, който от известно време въобще не се интересуваше от политическия живот, бе изцяло погълнат от него. Любовта му беше толкова силна, че за да я забрави дори за момент, трябваше да се случи нещо изключително важно. И то се бе случило. Това бе падането на една партия, която беше на власт във Франция цели десет месеца.

На следващия ден Женевиев пак се отнесе към него по същия начин. Но и Морис имаше свой план. Едва десет минути след като бе влязъл, забелязвайки, че камериерката все тъй усърдно бродира своята кърпа, той извади часовника си, стана, поклони се на Женевиев и си тръгна, без да каже дума.

Нещо повече, когато излизаше, той нито веднъж не обърна глава назад.

Женевиев, която проследи с очи госта си през прозореца, дълго стоя с празен поглед, бледа и нервна. След това почти се строполи на стола, напълно отчаяна от резултатите на своята дипломация.

В стаята влезе Димер.

— Да не би Морис да си е тръгнал? — попита той силно зачуден.

— Да — едва чуто прошепна Женевиев.

— Така бързо?

— Той стоя близо четвърт час.

— Ще дойде ли по-късно? — Не ми се вярва.

— Излезте за малко, Мюге — рече Димер на камериерката. След като останаха сами, Димер рече:

— Е, скъпа Женевиев, примири ли се най-сетне с присъствието на Морис в този дом?

— Напротив, струва ми се, че никога не сме били по-хладни един към друг, отколкото сега — отвърна като ехо Женевиев.

— Чия е вината за това според теб?

— На Морис, разбира се.

— Какво имаш предвид? — попита Димер. — Би ли ми разказала нещо във връзка с неговите посещения, за да ме убедиш дали си права или не.

— Нима? — силно зачервена извика Женевиев. — Нима не се сещаш?

— Да се сещам защо се е разсърдил ли? — зададе въпрос Димер. — Не.

— По всичко личи, че той не може да понася Мюге.

— Ами? — попита учуден Димер и добави: — Тогава да вземем да изгоним момичето. Няма да си развалям отношенията с когото и да е от моите приятели заради една камериерка я…

— Струва ми се, че той не би желал да изпъдим камериерката, достатъчно би било тя…

— Какво?

— Да не влиза в моята стая.

— Морис има право, естествено — отсъди Димер. — Той идва на посещение при теб, а не при Мюге. Всъщност напълно излишно е момичето да седи непрестанно до теб.

Женевиев учудено изгледа мъжа си.

— Но, скъпи…

— Женевиев — възрази Димер, — смятах в твое лице да намеря съюзник, готов да улесни замислите ми, а срещам тъкмо обратното, страховете ти само увеличават моите затруднения. Струва ми се, че се споразумяхме, а виждам, че имаш нужда да продължа да те увещавам. Женевиев, нима не ти казах, че имам пълно доверие в твоята честност. Не ти ли обясних, че Морис би трябвало да стане още по-доверен наш приятел… О, Боясе мой, винаги при изпълнението на плановете си мъжът среща съпротивата на жената!…

— Но, скъпи, не можа ли да намериш някакъв друг начин? И друг път съм ти казвала, че за доброто на всички ни е желателно да не влизаме в толкова тесни контакти с Морис.

— Да, за наше добро, да. Но за доброто на онази, която стои над всички ни, за доброто на онази, пред която сме се заклели да жертваме имот, живот, че даже и чест, е необходимо да се сближим с този момък. Самата ти знаеш, че Трюжи е под подозрение. На негово място при затворниците ще бъде назначен друг човек.

— Добре, ще отстраня Мюге.

— Ох! — възкликна Димер. — Защо ми говориш за това? Защо гасиш с думи огъня на моите мисли? Защо ми създаваш допълнителни затруднения? Женевиев, като предана и честна жена направи само това, което смяташ, че трябва да свършиш, само това. Утре няма да съм си у дома, ще сменя Моран във фабриката. И за обяд няма да съм си вкъщи, но Моран ще бъде тук. Той има да разговаря нещо с Морис и ще поиска нещо от него. Моран сам ще ти обясни всичко. Онова, което ще поиска той от Морис, запомни го много добре, Женевиев, е изключително важно, то е крайната ни цел. И не само това. То е и средството, с което ще постигнем целта си, то е последната ни надежда. Тя е у този тъй благороден, тъй добър, тъй предан нам човек, у твоя и моя покровител, заради когото ние трябва да жертваме и живота си, ако се наложи!

— Заради когото и аз съм готова да направя всякакви жертви! — с патос добави Женевиев.

— Това добре — прекъсна я Димер. — Женевиев, изобщо не зная как е станало така, но ти си причината Морис да го намрази, а трябваше да бъде тъкмо обратното. Както е зле настроен, Морис може би ще откаже да удовлетвори молбата на Моран. А не бива. Искаш ли да ти кажа, Женевиев, докъде ще докарат Моран всичките твои деликатности и сантименталности?

— О, скъпи! — прошепна Женевиев, бледа и с молитвено скръстени ръце на гърдите. — Не ми говори за това!…

— Тогава — рече Димер, като допря устни до челото на Женевиев, — опомни се, поразмисли.

Веднага щом изрече това, излезе навън.

— О, Господи — зашепна жената, — какви насилия се вършат над мен, за да приема тази любов, към която и без това е устремено цялото ми сърце!…

На следния ден беше декади6.

В дома на Димер беше въведен обичаят, който по онова време съществуваше във всеки дом: този ден обядът бе по-продължителен и по-тържествен, отколкото през всички останали дни на месеца. След като бе приближен на дома, Морис веднъж завинаги беше поканен да обядва у Димерови всеки декаден ден. Той никога не отсъстваше от този обяд.

Въпреки че обядът започваше в два часа, Морис идваше в дома на Димер по пладне.

От начина, по който той си беше отишъл предния ден, Женевиев не се надяваше повече да го види.

И наистина, удари дванадесет и половина, стана един часът, а той не се появяваше.

Онова, което ставаше в сърцето на Женевиев, не може да се изкаже с думи.

Тя беше облечена съвсем простичко. След това, като разбра, че той закъснява, от кокетство, неотменима черта на всички жени по света, тя закичи гърдите и косата си с по едно цвете и седна, за да продължи да чака с все по-тръпнещо сърце. Когато той пристигна, бе време за сядане на трапезата.

В два без десет навън се чу чаткането на копитата на коня на Морис.

— О, ето го, той идва! — помисли си тя. — Гордостта му не може да победи любовта. О, Божичко, той ме обича, обича ме!…

Морис скочи от коня и предаде юздите на градинаря, но му заповяда да не отвежда коня в конюшнята. Женевиев наблюдаваше от прозореца как той слиза от коня. Тя се обезпокои от това, че градинарят не поведе коня към мястото, където го водеше винаги.

Морис влезе. Бе по-красив от всякога. Широката му черна дреха, бялата жилетка, коженият панталон, бялата му батистена яка, хубавата коса го правеха да изглежда като съвършено елегантна, но все пак изключително буйна натура.

Присъствието му отвори душата на Женевиев. Тя го прие с неприкривана радост.

— О, вие най-после дойдохте — протегна му тя и двете си ръце. — Ще обядвате с нас, нали?!…

— Напротив, гражданко — отвърна хладно Морис, — дойдох да искам позволението ви да не обядвам у вас.

— Да отсъствате?

— Да, имам работа в секцията. Беше ме страх да не седнете да ме чакате, и поради това дойдох да предупредя.

Сърцето на Женевиев се сви наново.

— Божичко — рече жената, — а Димер, който днес няма да си бъде у дома за обяд, толкова искаше да ви види и толкова се надяваше, че ще останете у нас до по-късничко!…

— А, сега разбирам защо сте така настоятелна, госпожо! Мъжът ви имал нужда от мен! А пък на мен досега и през главата ми не беше минало… Но — замисли се той — ще се коригирам. Ще спра да мечтая, ще спра да си въобразявам, че се интересувате поне малко от мен.

— Морис!…

— Длъжен съм, госпожо, да съдя за вас според делата ви, а не според думите. Трябваше да се досетя, че след като го няма Димер, аз нямам работа тук…

— Защо? — свенливо попита Женевиев.

— Защото, след като започнах отново да идвам у вас, вие сякаш се стараете да ме избягвате. Но аз наистина идвам в този дом само заради вас, само заради вас! А дойда ли, вие веднага се обкръжавате с други хора…

— Ето че пак започвате да се сърдите — рече тя. — А аз толкова се старая да бъда мила с вас…

— Не, Женевиев, вие не се стараете да бъдете мила с мен. По-добре ще сторите, ако съвсем ме изгоните, след като не искате да ме приемате както едно време…

— Вижте какво, Морис — рече Женевиев нежно, — влезте ми малко в положението. Разберете каква болка ми причинявате, и не се дръжте с мен по този тираничен начин…

Тя се приближи и ласкаво го погледна. Морис мълчеше.

— Кажете ми — рече тя, — какво искате от мен?

— Обичам ви, Женевиев — пламенно каза Морис. — Чувствам, че не мога да живея без любовта си към вас!

— Морис, смилете се над мен!

— Но тогава, госпожо — извика Морис, — тогава защо не ме оставихте да умра?

— Да умрете ли?

— Да, да умра или да забравя.

— Та можехте ли да забравите, Морис? — каза Женевиев и от очите й бликнаха сълзи.

— О, не, не — прошепна Морис и падна в коленете й. Не, Женевиев. Можех да умра, но да забравя — никога!

— По-добре да бяхте забравили, Морис — рече Женевиев. — Тази любов е грешна!…

— И на Моран ли говорехте по този начин? — попита Морис, чиято хладина пак се върна и той се превърна отново в стария ревнив Морис.

— Моран не е луд като вас, Морис, и аз не съм изпадала в положение да го поучавам как да се държи в дома на един от приятелите си.

— Бас хващам — усмихна се иронично Морис, — обзалагам се, че днес Моран няма да отсъства от трапезата. Ето какво трябва да ми противопоставяте, Женевиев, ако искате да ме накарате да не ви обичам повече. Докато Моран се намира край вас, в непосредствена близост, няма да ви обичам или поне няма да признавам в душата си, че ви обичам!

— А пък аз — извика Женевиев и от отчаяние заради подозрението по неин адрес стисна силно ръката на момъка, — аз ви се заклевам, чувате ли, заклевам ви се, че Моран никога не е имал, нито пък ще има нещо общо с мен! Кълна ви се за това в честта си, заклевам ви се в душата на майка си!…

— Уви, колко бих искал това да е истина, колко бих искал…

— Повярвайте ми и недейте да се държите наистина като луд човек! — рече Женевиев с усмивка, която всеки нормален човек би взел за признание. — Вярвайте ми! Всъщност бихте ли искали да узнаете нещо повече? Ще ви кажа: Моран обича една жена, в сравнение с която всички останали жени на този свят не представляват нищо, а в числото на тези жени е и самата Женевиев.

— Коя ли ще е тази жена? — усмихна се горчиво Морис.

— Кажете ми, жената, която един мъж обича, не е ли най-красивата в целия свят? — попита го усмихната Женевиев.

— Ако не ме обичате, Женевиев… — започна Морис. Тя с нетърпение очакваше края на фразата.

— Ако не ме обичате, Женевиев — продължи Морис, — можете ли да ми се закълнете, че не обичате друг? Можете ли да ми се закълнете, че няма да обикнете никого другиго?…

— За това се заклевам от все сърце — каза тя, силно зарадвана, че отговорът й бе в пълен синхрон със собствената й съвест.

Морис хвана ръцете й, които тя бе вдигнала към небето, и ги обсипа с горещи целувки.

— Като е тъй — рече той, — отсега нататък ще бъда добър, отстъпчив, доверчив. Отсега нататък ще бъда великодушен. Ще ви се усмихвам, ще бъда щастлив…

— И няма да искате нищо повече?

— Ще се опитам.

— Сега — рече Женевиев — аз мисля, че е напълно безсмислено вашият кон да стои вън пред вратата. Нека ви почакат малко във вашата секция…

— О, Женевиев — възкликна Морис, — заради вас ще накарам да ме чака целият свят!

Отвън се дочуха стъпки. Те тайно си стиснаха ръцете.

Влезе Моран и съобщи, че трапезата е готова. Чакаха само тях.

Моран също се бе издокарал за хубавия празничен ден.