Рицарят на Мезон-Руж

XLVI

Веднага щом получи съгласието на ефимерия от Свети Ландри, Рицарят на Мезон-Руж се шмугна в една врата, която водеше в банята на абата. Там той взе бръснач и махна от лицето си и брада, и мустаци. Едва тогава самият той можа да види собствената си бледост.

След това се върна при абата, пред когото се постара да се държи колкото може по-спокойно. Съвсем не мислеше за това, че като е без брада и мустаци, могат съвсем лесно да го познаят в Консиержери.

Тръгнаха. Вървеше след абата, при когото — докато той се бръснеше — бяха дошли двама чиновници да го придружат, и с онази дързост, която ликвидира винаги всякакво подозрение, мина през вратата с решетка за двора на Консиержери.

И той, и абат Жирар носеха черни граждански дрехи. Свещеническото облекло бе забранено.

В канцеларията на затвора имаше повече от петдесет души — чиновници, депутати, комисари, видни представители на комуната. Всички бяха дошли да видят кралицата, едни по служебни задължения, други просто от любопитство.

Сърцето тъй силно тупаше в гърдите на Рицаря, когато влизаха в помещението, че той изобщо не чу преговорите, които абатът поведе с жандармите.

На прага някакъв човек с ножици в едната ръка и с парче плат в другата се блъсна в Рицаря на Мезон-Руж.

Едва това привлече вниманието на Рицаря. Той се обърна и разбра, че пред него стои палачът.

— Какво искаш, гражданино? — попита Сансон. Рицарят се опита да прикрие обзелото го смущение.

— Аз ли? — рече той. — Ами не виждаш ли, че придружавам ефимерия на Свети Ландри, гражданино Сансон — каза Рицарят.

— А, така ли, добре, добре — рече палачът и отиде да даде наставления на своя помощник.

Рицарят на Мезон-Руж полека-лека проникна във вътрешността на затвора, докато най-сетне успя да стигне до отделението на двамата жандарми.

Горките хорица бяха много нажалени. Колкото и достолепно и горделиво да се беше отнасяла кралицата с другите, с тях тя се беше държала меко и благо. В момента те повече наподобяваха нейни слуги, отколкото стражници.

Оттам, където се намираше, Рицарят не можа да види нищо, завесата бе спусната. Бяха я повдигнали само колкото да мине свещеникът.

Кралицата заговори с отчето.

— Господине — рече тя, — след като сте се клели в името на републиката, в чието име всъщност мен ме убиват, как мога да ви имам доверие? Ние с вас не се кланяме на един и същи Бог!

— Госпожо — възрази Жирар, смутен от твърдостта на осъдената, — една християнка, която се готви да умре, трябва да тръгне към смъртта без омраза в душата си и да не отблъсква Бога, под какъвто и образ да й се явява той.

Рицарят на Мезон-Руж направи крачка напред, за да вдигне завесата с надежда, че като го види и узнае причината, поради която е дошъл, кралицата ще промени мнението си за свещеника. Но двамата жандарми го спряха.

— Аз съм помощник на свещеника — каза им той.

— След като отказа да приеме самия свещеник, тя няма да се съгласи и теб да посрещне! — заключи философски Жилбер.

— Но все пак възможно е да ме приеме — каза Рицарят на висок глас. — Не е възможно да не ме приеме!

Ала Мария Антоанета бе твърде заета с чувствата, които я вълнуваха в този момент, и не можа да чуе гласа му.

— Вървете си, господине — продължи тя към Жирар, — вървете си и ме оставете на спокойствие. Ако във Франция наистина цари свобода, искам и на мен да ми се даде свобода да умра така, както аз намеря за добре!

Жирар още малко се опитва да настоява.

— Оставете ме, господине — възрази тя отново. — Казвам ви да излезете!

Жирар отново се опита да каже някоя дума.

— Излезте! — извика кралицата със заповедния тон на МарияТереза.

Жирар излезе.

Рицарят на Мезон-Руж се опита още веднъж да хвърли поглед зад завесата, но кралицата се беше обърнала гърбом.

Веднага щом Жирар излезе, дойде палачът с въжета в ръцете.

Двамата жандарми изгониха Рицаря навън. В смайването и отчаянието си той въобще не се досети, че беше достатъчно само да извика веднъж или да направи само един жест, за да постигне целта си.

Рицарят на Мезон-Руж отново се намери с Жирар в коридора, откъдето отиде заедно с него в канцеларията. Тук новината за отказа на кралицата да приеме свещеника бе вече пристигнала и някои от присъстващите намираха повод в това да я хулят, а други тайно се възхищаваха на нейната гордост.

— Вървете си сега у дома — каза вратарят Ришар на Жирар. — Като ви пъди, нека умре така, както й се иска на нея.

— Тъй, тъй — намеси се баба Ришар, — тя има право. И аз бих постъпила на нейно място така.

— Само че това никак не е умно — възрази абатът.

— Мълчи, жено! — сряза дядо Ришар бабата. — Нима това е твоя работа? Хайде, вървете си, абате, вървете си!

— Не — не се съгласяваше абатът. — Дори против волята й аз ще я придружа! Една дума, еднаедничка дума да се съгласи да й кажа… Всъщност с тази работа мен ме е натоварила комуната и аз трябва да се покоря на комуната!

— Хубаво. Но този твой помощник няма тук никаква работа! — каза грубо адютантмайорът, който предвождаше войниците.

Същият този адютантмайор преди революцията беше комедиен актьор. Името му беше Грамон.

Очите на Рицаря светнаха гневно. Той без да ще светкавично мушна ръка в пазвата си.

Жирар много добре знаеше, че в джоба си младият мъж има нож. Той възпря довереника си с умолителен поглед.

— Пощадете живота ми — каза малко по-късно Жирар на Рицаря. Говореше шепнешком. — Вие виждате сам, че за вас няма шанс. Пък и каква полза да погубвате себе си. По пътя аз ще поговоря с нея. Повярвайте ми, ще й разкажа на каква огромна опасност сте се изложили, само и само да я зърнете веднъж!

Тези думи успокоиха донякъде момъка. Всъщност настъпила бе обикновената в подобни случаи психическа реакция. Той беше изпаднал във физическа изнемога и изтощение. Човекът с героична сила и воля губеше почва под краката си и вече стоеше изпълнен с нерешителност, уморен, победен, обхванат сякаш от летаргична дрямка, която тъй много прилича понякога на предсмъртно смирение.

— Да — рече той. — Тъй и трябваше да се случи: кръстът — за Исус, гилотината — за нея. Нашият Бог и царете винаги са изпивали до капка чашата, поднесена им от хората.

Тази мисъл формира и поведението на младия мъж. Резултатът бе, че той позволи да го изтикат без никаква съпротива от негова страна, освен една горестна въздишка. Изблъскаха го чак до външната врата, без той да се противопостави.

Към вратата на Консиержери напираше една от онези страшни тълпи, които човек никак не може да си представи, ако веднъж поне не ги е виждал в живота си.

Нетърпението владееше всички страсти, а всяка страст изговаряше високо своите думи, които — слети ведно — образуваха едно безкрайно бучене, сякаш целият шум и цялото население на Париж бе съсредоточено в околностите на съдебната палата.

Пред множеството караулеше войска с топове, предназначени да подсигурят празничното настроение на онези, които участваха в събитието.

Напразно би се опитал някой да прониже тази гъста стена. Новината за присъдата бе достигнала и околностите, в които живееха още хиляди патриоти на Франция. Човешката маса се увеличаваше все повече и повече.

Рицарят на Мезон-Руж изтича вън от Консиержери и се намери в първите редици на войската.

Войниците го попитаха кой е.

Той отвърна, че е помощник на абата Жирар, но че кралицата, след като узнала, че и той се е клел в конституцията, ги изхвърлила заедно с абата.

Войниците го прибутаха до първите редове на зрителите.

Тук той беше принуден още веднъж да разкаже всичко онова, което беше обяснил на войниците.

След като най-чинно направи това, той чу викове:

— Видял я е, видял я е… Чул я е… Какво ли е казала?… Какво прави?… Продължава ли да се големее?… Посърнала ли е?… Плаче ли?…

На всички тези въпроси Рицарят отговаряше с мек, слаб и вежлив тон, сякаш гласът му беше последният израз на изтичащия от тялото му живот.

Отговорът му чисто и просто съдържаше истината. Само че тази истина звучеше като възхвала на твърдостта на Мария Антоанета. Онова, което той разказа с евангелска простота и вяра, смути много сърца.

Когато заговори за малкия дофин и за принцесата, за онази кралица без престол, за онази съпруга без съпруг, за онази майка без чедо, най-сетне, за онази усамотена и изоставена жена без никакъв приятел измежду палачите, тук-там много чела се свъсиха, много сълзи — пестеливи, но горещи — се проляха от очи, изпълнени преди малко с ненавист.

Часът наближаваше единадесет. В съдебната палата врявата стихна. Сто хиляди души брояха ударите на часовника в трепетно очакване.

След като ехото от последния удар заглъхна в простора, зад вратата на залата се вдигна голям шум. В същото време откъм крайбрежната улица Фльор една кола разцепи народното множество, след това войската и накрая се озова пред главната порта.

Веднага след това на вратата се показа кралицата. Всички страсти се съсредоточиха в очите. За да успеят да видят всичко, хората престанаха дори да дишат.

Косата на кралицата бе късо подстригана. По време на нейното затворничество тя бе побеляла напълно, на фона на белите й коси лицето й изглеждаше още по-бледо. В този момент тя беше божествена. Дрехите на кралицата бяха ослепително бели, ръцете й бяха вързани отзад.

Когато тя се яви на горните стъпала с абата Жирао от дясната си страна — той я придружаваше против волята и, досами палача с черните ръкавици — сред множеството се понесе шепот, който само един Бог, който чете в сърцата, би могъл да разбере и слее в някаква истина.

В същия този момент едно ново лице се яви между палача и Мария Антоанета. Този човек беше Грамон. Той искаше да покаже на кралицата позорната колесница.

Без да ще кралицата отстъпи крачка назад.

— Качвайте се — рече Грамон.

Всички чуха тези думи, тъй като душевното вълнение беше накарало тълпата да млъкне. Шепотът бе застинал върху устните на всеки човек.

Кръвта нахлу в страните на кралицата. Това обаче трая само миг, след което кралицата отново придоби мъртвешки бледото си изражение.

— Защо — рече тя, — защо карате за мен тази кола, след като откарахте краля до гилотината с неговата собствена?

Абат Жирар се надвеси на ухото й и прошепна няколко думи. Нямаше съмнение, че той се мъчи да я убеди да не проявява такава царствена гордост в последните си минути.

Кралицата млъкна, но залитна. Сансон протегна ръце да я подкрепи, но тя успя да се задържи на нозете си сама, преди той да я докосне дори с пръст. Тръгна да слиза по стъпалата. Докато слизаше, един от помощникпалачите приготви столче, за да може да се качи по-лесно в колата.

Кралицата се качи. Качи се подир нея и абатът. Сансон ги накара да седнат. Когато колата потегли, в тълпата настана невъобразимо оживление. Не знаейки причините за раздвижването, войниците се скупчиха, за да отблъснат множеството, и само за няколко секунди между колата и първите редове се образува празно пространство.

Точно оттам се дочу зловещ вой. Кралицата трепна, изправи се и се огледа. Видя кучето си, изгубено от близо два месеца, кучето, което не беше успяло да влезе заедно с нея в Консиержери; кучето, което в този момент, нехаейки за ударите, ритниците и виковете подире му, се мъчеше да се добере до колата. Почти веднага нещастният Блек, изтощен, мъртъв, смазан, изчезна под копитата на конете.

Кралицата проследи кучето с поглед. Не можеше да говори, тъй като гласът й щеше да се стопи във всеобщия шум. Не можеше да посочи с пръст, тъй като ръцете й бяха вързани. Всъщност и да посочеше, и да кажеше нещо, всичко щеше да бъде напразно.

Подир малко кучето пак се показа! То беше в ръцете на един блед момък, който се беше качил на един от топовете. Този момък сочеше на кралицата към небето. Мария Антоанета го забеляза и се усмихна. Рицарят на Мезон-Руж простена, сякаш тази усмивка го бе ранила право в сърцето.

Когато колата възви към моста Шанже, Рицарят слезе от топа и потъна сред множеството.

Една част от тълпата остана около съдебната палата, другата се бе пръснала по протежение на пътя, който водеше от Консиержери до ешафода.

На Площада на революцията, изобщо не чувайки ревовете на хилядите гърла, двама души стояха, облегнати на един стълб.

Какво чакаха тези хора?

Те чакаха края на пътя на кралицата до оръдието, излъскано от слънцето и дъжда, от ръката на палача, оръдието, отнело не един човешки живот. То със зловеща гордост стоеше изправено пред погледите на цял Париж.

Тези двама мъже — с бледи устни и смръщени вежди — бяха Морис и Лорен. Изгубени в множеството, но изгубени на място, което предизвикваше всеобща завист, те продължаваха шепнешком разговора си, който не бе от най-безинтересните разговори, водени в този миг сред тълпата.

— Виждаш ли — каза Морис — как разтваря червените си ръце това отвратително чудовище, сякаш вика всеки от нас в страшната си паст?

— Да ти кажа истината — отговори Лорен, — аз не съм от тези, които са склонни да виждат всичко наоколо си в кървави краски. Склонен съм по-скоро да виждам нещата край нас в розово. Готов съм да пея и в подножието на тази отвратителна машина. Защото — докато дишам, се надявам.

— Надяваш се дори когато убиват жени?

— Ах, Морис — въздъхна Лорен, — ти си дете на Революцията и не бива в никакъв случай да се отричаш от своята майка. Морис, съветвам те, остани си добър и лоялен патриот до края на дните си. Онази, която ще умре след малко, не е жена като всички жени. Тя е злият гений на Франция.

— Не тъжа за нея — възрази Морис. — Не за нея жаля!

— Да, досещам се. На теб умът ти е все в Женевиев!

— О — възкликна Морис, — една мисъл ще ме накара да полудея: Женевиев е в ръцете на тези слуги на гилотината — Ебер и ФукеТренвил, в ръцете на същите хора, които са пратили тук нещастната Елоиз и които изпращат сега на гилотината и горделивата Мария Антоанета.

— Мен пък именно това ме кара да се надявам. Народният гняв, който утоли жаждата си с двама тирани, ще бъде сит поне за известно време! А насити ли се той, известно време няма да поглъща никого. Както предричат съвременните пророци, ще се гнуси и от най-дребните късове човешко месо!

— Лорен, Лорен — каза Морис, — аз съм по-сигурен от теб и съм готов с пълен глас да заявя онова, което сега ти говоря тихо: Лорен, мразя новата кралица, знаеш за коя говоря, за тази, която ми се вижда предназначена да унаследи тръгналата към гилотината Мария Антоанета. Не е добра онази кралица, която добива пурпурен цвят на лицето от всекидневната кръв и която има Сансон за свой пръв министър.

— Ами! На нас тя нищо няма да стори!

— Не съм сигурен, Лорен — рече Морис и поклати глава. — Ти виждаш, че дори ние с теб, за да не бъдем арестувани, имаме само едно средство, един начин: да стоим на улицата!

— Ами! Бихме могли да се махнем от Париж, където не виждам нещо кой знае колко да ни задържа! Прочее нека не се оплакваме! Чичо ми ни очаква в Сент Омер, паспорти, пари, всичко си имаме. Може ли с тези неща някой жандарм да ни спре? Ние с теб стоим тук просто защото искаме да стоим — нима нямаме право на това?

— Но това, което ти казваш, не е истина — противопостави се Морис. — Ти имаш добро сърце и стоиш тук, защото аз искам да остана!

— А искаш да останеш, защото желаеш да отървеш Женевиев. След като е така, какво по-просто, какво по-справедливо, какво по-естествено може да има от това и аз да остана? Ти смяташ, че тя е в затвора, и това е повече от вероятно. Искаш да бдиш над нея, а за тази цел трябва да бъдем в Париж!

Морис тежко въздъхна.

— Помниш ли — рече той — смъртта на Людовик XVI? Още се виждам как стоя блед от вълнение и гордост. Бях един от главатарите на тази тълпа, от която се крия днес. При подножието на този ешафод се показах по-висок, отколкото бе кралят, когато се качваше горе. Каква промяна, Лорен! И като си помисля, че само девет месеца бяха достатъчни, за да се променят нещата така…

— Девет месеца любов, Морис. Теб любовта те погуби! Любов, ти съсипа и Троя!

Морис отново въздъхна. Блуждаещата му мисъл търсеше друга посока, друг хоризонт.

— Пък и този нещастен Рицар на Мезон-Руж — рече той. — Ако за него има ден на скръб, то това е днешният!…

— Уви! — рече Лорен. — Да ти кажа ли пък аз, Морис, кое е най-тъжното нещо при социалните революции?

— Кажи.

— То е, че често се случва да имаш за неприятели хора, с които би искал да бъдеш приятел, а за приятели…

— Трудно бих могъл да повярвам едно нещо — прекъсна го Морис.

— Кое?

— Че той няма да изнамери начин, та макар и този начин да е безумен, за да спаси кралицата…

— Може ли сам човек да се бори срещу сто хиляди?…

— Казвам ти, ако ще да е безумен начинът! Защото за себе си знам, че за да спася Женевиев…

Лорен се намръщи.

— Аз пък ще ти кажа — рече Лорен, — че ти не си с ума си. Но ти, и за Женевиев да става въпрос, пак няма да станеш лош гражданин. Но стига сме приказвали, Морис, може някой да ни подслушва. А, ето на разшаваха се главите. Ето го и слугата на Сансон, изправя се на ешафода и гледа далече пред себе си. Кралицата идва!

Народът действително се беше размърдал. Като се повдигна на пръсти, доколкото можеше, Морис погледна към улица Сент Оноре.

— Да — рече той и го побиха тръпки. — Идва! Отдалече се показа машина, отвратителна почти толкова, колкото и гилотината. Колесницата на осъдените. Отляво и дясно се забелязваха оръжията на конвоя, а пред самата кола с игра на сабята си Грамон отговаряше на виковете на някои фанатици. Но колкото повече се приближаваше колата, толкова по угасваха виковете под студения поглед на осъдената на смърт. Париж не помнеше друга физиономия да е внушавала толкова уважение. Оказа се, че Мария Антоанета никога не е била така величествена и царствена. Куражът и гордостта й стигнаха дотам, че хвърлиха в ужас присъстващите.

Непреклонна пред увещанията на абат Жирар, който я придружаваше против волята й, тя не обръщаше лице нито наляво, нито надясно. Мислите сякаш бяха изписани на лицето й — неподвижни, както и погледът й. Самото подскачане на колата от неравностите по пътя издаваше колко твърдо седи — всеки би взел осъдената за някоя статуя, возена на волска кола. Но разлика имаше — очите й блестяха, косите й се развяваха от вятъра.

Мъртво, пустинно мълчание се възцари между тристата хиляди зрители на тази сцена, която като че ли небето за пръв път виждаше при светлината на своето слънце.

Скърцането на колата и дишането на конвоя вече се чуваха на мястото, където бяха Лорен и Морис.

Кралицата, която без съмнение нищо не мислеше в този момент, се събуди и разбра. Тя плъзна високомерен поглед над множеството и забеляза същия блед момък, който беше съзряла да стои прав, качен на един топ.

От високото място, където стоеше, той й изпращаше същия почтителен поздрав, който й беше отправил при излизането от Консиержери. Момъкът скочи на земята. Мнозина от хората го видяха и тъй като той беше облечен в черни одежди, понесе се слух, че някакъв свещеник изчаквал Мария Антоанета да тръгне да се изкачва към ешафода и тогава да й даде опрощение.

Кралицата предпазливо слезе от колата, поддържана от Сансон. Сансон не преставаше да изпълнява служебните си задължения, но и сега вървеше почтително до осъдената.

Докато тя се изкачваше по стъпалата на ешафода, няколко коня се подплашиха, а някои от войниците и жандармите изгубиха равновесие. Настъпи объркване. Възползвала се от суматохата, една сянка се плъзна под гилотината. Скоро се възцари наново тишина. Никой не искаше да изгуби мястото си в тълпата в този тържествен момент, никой не искаше да изпусне и най-малката подробност от великата драма, която предстоеше да стане пред очите на това гъмжило от хора. Очите на всички бяха обърнати към осъдената.

Кралицата се качи. Свещеникът продължаваше нещо да й говори. Единият от помощникпалачите леко я побутваше напред, другият развързваше шала, с който бяха обгърнати раменете й.

Веднага щом почувства мръсната ръка на шията си, Мария Антоанета направи рязко движение и настъпи крака на Сансон, който се беше заел да приготви фаталната дъска.

Сансон дръпна крака си.

— Извинете ме, господине — рече кралицата. — Не го направих нарочно!

Това са последните думи, които произнесе цезарката, кралицата на Франция, вдовицата на Людовик XVI.

Четвърт час след пладне изби часовникът на Тюйлери. Главата на Мария Антоанета падна във вечността.

Ужасен вик, вик, който събираше в себе си и радост, и ужас, и тъга, и надежда, и тържество, и изкупление, като някой ураган заглуши един слаб плачевен глас. Изпод ешафода изскокна човек.

Въпреки нищожността на гласа в сравнение с бученето на тълпата жандармите ясно го чуха. Те сториха няколко крачки напред. Множеството, неохранявано вече, се разля като река, пред която е махната дигата, разпръсна жандармите, стигна до гилотината и я разлюля с блъскане.

Всеки искаше отблизо да види останките от кралството, за което смятаха, че завинаги е премахнато във Франция.

Жандармите търсеха нещо. Те издирваха сянката, която се бе шмугнала сред редиците хора.

Най-сетне го хванаха. Двама въоръжени мъже доведоха млад човек, който с едната си ръка притискаше към сърцето окървавена кърпа.

Подир младия мъж клинкаше кученце, което безпомощно скимтеше.

— Смърт на този аристократ! Смърт на този приятел на тираните! — викаха няколко души. — Той потопи кърпата си в кръвта на австрийката. Смърт! Смърт за него!

— Боже мили! — възкликна Морис. — Позна ли го, Лорен, позна ли кой е той?!

— Смърт на този роялист! — повтаряше беснеещата тълпа. — Вземете му кърпата, той иска да я направи светиня! Вземете му кърпата!

Горда усмивка мина по устните на младия мъж. След това той разтвори ризата си, разгърди се и хвърли кърпата на земята.

— Господа — рече момъкът, — тази кръв не е от кралицата, моя е! Оставете ме да умра спокойно.

Дълбока рана зееше под лявата гърда на мъжа.

Тълпата издаде силен вик и се дръпна.

Момъкът полека се олюля и падна на колене, загледан в ешафода по същия начин, както умира мъченикът, загледан в олтара.

— Рицарят на Мезон-Руж! — прошепна Лорен в ухото на Морис.

— Сбогом! — прошепна момъкът с божествена усмивка на уста и клюмнала на гърдите глава. — Сбогом, или по-право, довиждане!

И издъхна, заобиколен от смаяните жандарми. Кученцето се въртеше около мъртвия и продължаваше жално да скимти.

— Я виж, та това е Блек! — извика един човек с дебела тояга в дясната ръка. — Блек е, Блек! Ела, ела тук, Блек!

Кучето се завтече към човека, който го викаше, но веднага щом се приближи, човекът вдигна тоягата и ухилен до уши, с един удар смаза главата му.

— Мръсник! — извика Морис.

— Мълчи! — прошепна Лорен и го задърпа да стои на мястото си. — Мълчи, иначе сме загубени. Не разбра ли, че това е Симон!