Рицарят на Мезон-Руж

XIX

Най-сетне дойде и четвъртък, многоочакваният ден на дежурството на Морис.

Бяха първите дни на юни. Небето бе тъмносиньо. Париж бе чист като килим, а благоуханията от дърветата и цветята плуваха из въздуха и опиваха така, че човек забравяше парата от кръвта, която непрестанно димеше из въздуха.

Морис трябваше да се яви в Тампъл в девет часа. С него щяха да дежурят Марсево и Агрикол. В осем той бе на старата улица Сен Жак. Както винаги, когато отиваше в дома на Димер, беше на кон.

Женевиев беше вече готова. В проста дреха от муселин. На главата си носеше шапчица с трикольорна кокарда. Беше очарователна.

За да не го упрекнат в аристократизъм, Моран носеше делничен поизмачкан работнически костюм. Той току-що се беше прибрал вкъщи. Лицето му излъчваше огромна умора.

Той заяви, че цяла нощ е работил над някаква изключително важна задача.

Димер беше изчезнал още при самото появяване на Морис.

— Е — попита Женевиев, — какво решихте, Морис? По какъв начин ще успеем да видим кралицата?

— Вижте — каза Морис, — планът ми е готов. Пристигам заедно с вас в Тампъл, представям ви на своя приятел Л Лорен, който е началник на караула, заставам на пост и при първия благоприятен момент идвам да ви повикам.

— Но къде ще видим затворниците — попита Моран, — как ще ги видим?

— Когато седнат да обядват — уточни Морис. — През решетката на охраната.

— Прекрасно — одобри Моран.

Морис забеляза как Моран се приближи до един от шкафовете в трапезарията и набързо и скришом от тях изпи чаша вино. Това позачуди Морис, тъй като досега дори по време на обяд не бе виждал Моран да пие.

Женевиев също видя това. Тя веднага съобрази, че Морис гледа с удивление постъпката на Моран.

— Представете си — каза тя на Морис, — клетият Моран като че ли нарочно иска да се самоубие с работа. Сигурно от вчера сутринта досега залък хляб не е слагал в уста…

— Нима той не обядва у вас?

— Не, вчера цял ден е работил навън.

Обясненията на Женевиев бяха напълно излишни. Като всеки влюбен човек Морис бе изключителен егоист. Той бе забелязал движението на Моран, както всеки любовник би обърнал внимание на нещо, нямащо нищо общо с неговата любов. Моран добави към чашата вино резен хляб.

— Сега — рече той — аз съм напълно готов, гражданино Морис. Бихме могли да тръгнем когато речете.

Морис, който в този момент броеше листенцата на едно полуизсъхнало цвете, озовало се кой знае как в ръцете му, подаде ръка на Женевиев и каза с готовност:

— Да вървим!

Тръгнаха. Морис бе неизразимо щастлив. Ако нямаше кой да му обърне внимание, би извикал от радост. Възпираше го само присъствието на Моран. Какво повече можеше да желае? Женевиев не само че не обичаше Моран, но изпитваше любов към него, Морис. Бог им беше изпратил великолепен слънчев ден, ръката на Женевиев пърхаше под неговата, общинските глашатаи с цяло гърло величаеха победата на якобинците и благовестяха народа със спасението на отечеството.

Има мигове, когато човешкото сърце е твърде мъничко, за да обхване радостта или скръбта, които изживява умът.

— Ах, какъв прелестен ден! — възкликна Моран.

Морис учудено се обърна. За пръв път чуваше подобно възклицание от този постоянно унесен в нещо свое си човек.

— О, да, наистина, прекрасен ден — рече Женевиев, като се облегна още по-силно на лакътя на Морис. — Дано небето остане до вечерта все така чисто и безоблачно, както е сега!

Морис веднага приписа тези думи към своята сметка и радостта му нарасна още повече.

Моран погледна изкосо Женевиев през зелените си очила, но изражението му говореше за пълна признателност. Може би и той бе приел думите й в своя чест.

Така те минаха по малкия мост на улица Жюиври, после по мостчето на Нотър Дам, а след това тръгнаха по площада пред Градския дом, прекосиха улица Бар дьо Бек и улица Сен Авоа. Колкото по-приближаваха Тампъл, толкова стъпките на Морис ставаха по-леки, докато, напротив, крачките на неговите спътници ставаха все по-тежки.

Когато стигнаха до ъгъла на Виейз Одриет, някаква цветопродавачка съвсем ненадейно прегради пътя им и им поднесе препълнената си кошница.

— Какви великолепни цветя! — възкликна Морис.

— Прекрасни са наистина — съгласи се дамата му. — Явно онези, които са ги отгледали, не са имали никакви грижи освен тях, виждате ли колко са свежи…

Думите сладко проникнаха направо в сърцето на момъка.

— Мой красив офицерю — рече цветопродавачката, — купи няколко стръка за тази гражданка. Тя е облечена в бели дрехи, тези червени цветя отлично ще й подхождат. Бялото и червеното са в прекрасно съчетание. Тя ще закичи китката на сърцето си и тъй като нейното щастие е твърде близо до твоя лакът, всичките тези цветове ще образуват националното знаме!

Цветопродавачката бе млада и хубава и изрече комплиментите с вдъхновение. Словата й легнаха точно на място, да ги беше подбирала нарочно, пак нямаше така да подхождат на цялата ситуация. Освен това в цялата тази работа имаше някаква символичност: цветята твърде приличаха на онези, увехналите, в дома на Женевиев.

— Да — рече Морис, — ще купя този букет. Този букет, чуваш ли? Не желая никакви други цветя!

— О, Морис — каза Женевиев, — в градината ми има толкова много цветя!…

Възражението беше изречено с половин уста. Очите на Женевиев казваха, че от всичко на света в този момент най-много й се иска да сложи букетчето на гърдите си.

Морис го взе.

— Ето ти — каза той на момичето и хвърли в кошницата му една банкнота от пет франка. — Ето това е за теб!

— Благодаря, мой прекрасни офицерю — отвърна цветопродавачката. — Благодаря ти петкратно!

Тя продължи пътя си, добила кураж от щедростта на Морис. По време на пялата сцена, която бе траяла няколко секунди и на вид бе тъй простичка, Моран залитна и на няколко пъти избърса челото си с ръка. Женевиев бе трепнала и силно пребледняла. Тя пое с разтреперени ръце букетчето от момичето и го поднесе към лицето си не толкова за да го помирише, колкото да прикрие вълнението си.

Оттук нататък пътуването продължи все тъй весело, поне за Морис. Радостта на Женевиев беше пресилена, колкото до Моран, неговите чувства се изразяваха по странен начин: той въздържано въздишаше, смееше се, бълваше солени шеги.

Пристигнаха в Тампъл в девет часа.

— Ей сега идвам — рече Морис и остави Женевиев под грижите на Моран.

Морис не се и опита да избегне ръкуването със Сантер. Дружбата с този човек по онова време бе от най-търсените.

Като видяха човека, който при обезглавяването на краля бе дал заповед да бият тъпаните, Моран и Женевиев настръхнаха.

— Коя е тази хубава гражданка? — попита Сантер. — И какво търси тя тук?

— Това е съпругата на храбрия гражданин Димер — отвърна Морис. — Ти, гражданино генерал, сигурно си чул нещо за този храбър гражданин..

— Да, да, чувал съм — рече Сантер, — той има кожарска фабрика и е капитан в легията „Виктор“.

— Да.

— Я виж ти каква хубавица! Ами онуй говедо, което я придружава?

— Това е гражданинът Моран, съдружник на мъжа й и войник в ротата на Димер.

Сантер се приближи до Женевиев.

— Добър ден, гражданко.

Женевиев направи усилие да бъде учтива.

— Добър ден, гражданино генерал — усмихна се тя подчертано любезно.

Сантер се зарадва и на усмивката, и на обръщението, което тя беше използвала.

— Какво търсиш тук, хубава патриотко? — попита той.

— Тя никога не е виждала гражданката Капет — отвърна вместо нея Морис. — И иска да я види…

— Да — рече Сантер, — иска да я види, докато още не са я… Той не довърши фразата си, но направи недвусмислен жест сръка.

— Именно — каза хладно Морис.

— Добре — рече Сантер. — Но внимавай само да не я види никой, тъй като това може да послужи за лош пример. Веднага, ще я тикнат в затвора! Внимавай!

Сантер наново стисна ръката на Морис, направи дружески, но едновременно с това снизходителен поклон пред Женевиев и продължи пътя си.

След като изгледаха няколко упражнения, които войниците направиха в тяхна чест, след маневрите с топовете, глухият екот 1 от колелетата на които сякаш беше предназначен да всява страх у хората, Морис хвана Женевиев за ръка и последвани от Моран, те приближиха вратата, откъдето Лорен с цяло гърло командваше батальона си.

— Охо! — възкликна Лорен. — Я виж ти, Морис! Виж го само каква жена води със себе си!

— Е, гражданино адютант?! — рече капитанът.

— Ей сега, ей сега — каза Лорен и се обърна към войниците. — Внимание, лявото рамо напред, марш!

Тъпаните забиха, ротите заеха местата си и Лорен се завтече към гостите.

Размениха си любезности.

Морис представи Лорен на Женевиев и на Моран.

Последваха обяснения.

— Да, да, разбирам — каза Лорен. — Ти искаш да се намери някакъв начин гражданинът и гражданката да влязат да разгледат затвора. Това е най-лесното нещо. Аз ей сега ще направя смяната и ще наредя на часовите да ти разрешат да минеш заедно с гостите.

Десет минути подир туй Женевиев и Моран влязоха с тримата офицери и застанаха до прозорците на кралицата.