Рицарят на Мезон-Руж

V

Същия ден, в същия час, когато Морис минаваше болезнено разочарован по моста Турнел, няколко войници, предвождани от командира на парижката национална гвардия Сантер, правеха най-внимателен обиск на кулата Тампъл, която от 13 август изпълняваше ролята на затвор.

Обискът бе най-обстоен в апартамента на третия етаж, състоящ се от огромен хол и три стаи.

В една от стаите имаше две жени, младо момиче и едно деветгодишно момче, всички облечени в черно.

По-възрастната от двете жени бе тридесет и седем — тридесет и осемгодишна. Тя седеше и четеше на масата.

Другата жена бродираше. Бе двадесет и осем двадесет и деветгодишна.

Момичето, четиринадесетгодишно, седеше до леглото на момченцето, което явно бе болно. Момчето бе затворило очи, сякаш спеше въпреки врявата, която вдигаха военните.

Едни от войниците отместваха леглата, други се ровеха в дрехите, трети пък, след като си бяха свършили работата, безочливо се пулеха в нещастните, забили очи в пода затворници.

По-възрастната от двете жени бе висока, бледа и хубава. Тя съсредоточаваше цялото си внимание в книгата, която четеше, но взреше ли се в нея човек, веднага щеше да разбере, че жената вършеше заниманието по-скоро с очите, отколкото с ума си. По някое време един от стражите се доближи до нея, изтръгна книгата от ръцете й и я хвърли на пода.

Затворничката протегна ръка към масата, взе друга книга, разгърна я и забоде очи в нея.

Разгневеният войник направи бързо движение, за да грабне и втората книга и да направи с нея същото като с първата. Но при това му движение, от което жената, която бродираше до прозореца, потръпна, момичето се спусна, обгърна с ръце главата на четящата жена и плачешком й прошепна:

— Ах, клета, клета моя майчице! Момичето целуна жената.

Затворничката допря устни до ухото на момичето, сякаш да го целуне, и шепнешком рече:

— Мария, в камината има скрит документ, извади го по някакъв начин от там.

— Хайде, хайде! — каза военният и като дръпна момичето, го отдели от майка му. — Нямат ли край вашите целувки!…

— Господине — отвърна момичето, — нима конвентът е постановил някъде, че децата не бива да целуват своите майки?

— Не. Но конвентът нарежда да се наказват предателите, аристократите и тираните. Ние затова сме дошли тук. Хайде, Антоанета, отговаряй!

Жената, към която военният така дебелашки се беше обърнал, не даде дори знак, че го е чула. Напротив, тя извърна лице от безочливия човек, лека руменина обагри иначе бледите й от страданията напоследък страни.

— Не е възможно — продължи мъчителят й — да не си знаела нищо за нощното покушение. Кой се опита да го извърши?

Затворничката продължаваше да мълчи.

— Отговаряйте, Антоанета — приближи се до нея Сантер, без да го е еня за чувствата, които предизвикваше у жената, на която говореше.

На 21 януари сутринта този човек беше отишъл в Тампъл, за да отведе Людовик XVI на гилотината.

— Отговаряй, Антоанета! Тази нощ е извършен опит за покушение срещу републиката и опит за освобождаването ви от затвора, където народната воля ви е затворила и където трябва да изчакате деня на своето наказание.

Гласът на мъжа накара Мария Антоанета да настръхне. Тя започна да се дърпа от ръката на този грозник, но и на този негов въпрос не даде никакъв отговор.

— Значи не искате да говорите — рече Сантер и тропна силно с крак по пода.

Затворничката взе трета книга от масата.

Сантер се обърна на другата страна. Грубото могъщество на този човек, който командваше осемдесетхилядна тълпа, който само с едно движение на ръката си накара гласа на Людовик XVI завинаги да замлъкне при изпълнението на смъртната присъда, не представляваше нищо пред достолепието на измъчената жена, чиято глава той можеше да отреже, но не и да преклони.

— А вие, Елизабет — обърна се той към другата жена, която бе отделила за миг поглед от бродерията си и бе сплела молитвено ръце, — вие ще отговорите ли?

— Не разбирам какво ме питате — рече тя, — не мога да ви отвърна нищо.

— Ех, майка му стара, гражданко Капет! — рече Сантер, силно ядосан. — Онова, за което ви питам, е твърде ясно. Казвам, че снощи са се опитали да ви откраднат от тук и че хората, които са направили този опит, не може да са непознати за вас!

— Ние нямаме никаква връзка с никого отвън, господине. Затова нито знаем какво е станало, нито пък какво ще стане с нас.

— Добре — рече Сантер. — Да видим сега какво ще ни каже твоят Племенник.

Той приближи до леглото на законния престолонаследник. При неговото движение Мария Антоанета веднага скочи на крака.

— Господине — почти извика тя. — Синът ми е болен и сега спи. Не го събуждайте.

— Тогава отговаряй каквото те питат.

— Не мога, нищо не знам.

Началникът на националната гвардия на Париж застана над главата на малкия затворник, който се преструваше на заспал.

— Хайде, хайде, Капет, ставай! — дръпна грубо детето. То отвори очи и се усмихна.

Военните се събраха около леглото.

Кралицата, обезумяла от страх и жал към детето, направи знак на дъщеря си и момичето, възползвайки се от отклоненото внимание на мъжете, мина в съседната стая, отвори камината, извади от там някакви документи, драсна кибрит, изгори ги и веднага се върна при майка си, за да я успокои.

— Какво искате от мен? — питаше момчето мъчителите си.

— Да ни кажеш какво чу нощес.

— Аз спях, нищо не съм чул.

— Както разбирам, ти много обичаш да спиш.

— Обичам — отвърна момчето, — защото когато спя, сънувам.

— И какво сънуваш, когато спиш? — информира се Сантер.

— Виждам баща си, когото вие убихте!

— И тъй, нищо не си чул?

— Нищо.

— Тези вълчета — рече командирът на парижката гвардия побеснял — много добре знаят да повтарят думите на вълчицата. Но колкото до заговора, заговор е имало!

Кралицата се усмихна.

— Австрийката ни се подиграва! — извика Сантер. — Като е тъй, нека изпълним заповедта на комуната с цялата й строгост. Ставай, Капет!

— Какво искате да направите! — извика ужасена кралицата. — Не виждате ли, че синът ми е болен, че целият гори в треска? Да не би да искате да го уморите!

— Синът ти — рече Сантер — е предмет на постоянен страх за съвета на Тампъл. Съзаклятниците работят именно заради това момче. Те се надяват да ви отведат от тук всичките. Добре, нека дойдат!… Тизон!… Извикайте Тизон!

Тизон бе нещо като слуга, натоварен да прислугва на затворниците. Той се яви веднага. Беше четиридесетгодишен човек с мургаво, грубо, диво лице, черна рошава коса, която почти влизаше в очите му.

— Тизон — рече Сантер, — кой снощи донесе яденето на затворниците?

Тизон каза някакво име.

— Ами бельото? Кой им носи бельото?

— Дъщеря ми.

— Дъщеря ти перачка ли е?

— Разбира се.

— И ти й позволяваш да пере дрехите на тези затворници?

— Защо да не ги пере? Вместо някой друг да взема парите, защо да не ги взема дъщеря ми. За това ние получаваме пари не от тираните, а народни пари, нали народът плаща за тях!

— Казано ти е най-внимателно да оглеждаш долните дрехи на тези хора.

— А да не би да не ги преглеждам? Вчера например в кошницата забелязах една кърпа, вързана на два възела, и начаса я отнесох в съвета. Съветът заповяда на жена ми да я предаде на госпожа Капет, без да й каже нещо.

При споменаването на кърпата, завързана на два възела, кралицата трепна, очите й радостно се отвориха и двете с госпожа Елизабет се спогледаха.

— Тизон — каза Сантер, — дъщеря ти е гражданка, чийто патриотизъм никой не оспорва. Но от днес нататък няма да стъпи повече в Тампъл!

— Ох, Боже мой, какво казвате! — възкликна Тизон. — Как, нима повече няма да мога да виждам своята дъщеря, освен когато излизам навън?

— Ти няма да излизаш вече от Тампъл — отговори Сантер. Тизон се огледа, без да може да спре на нещо силно уплашения си поглед.

— Няма да излизам вече навън! — извика той. — А, така ли?! Добре! Щом като е тъй, аз пък ще изляза съвсем. Давам си оставката, аз не съм нито предател, нито аристократ, за да ме държите затворен завинаги тук. Казвам ви, ще си изляза съвсем!

— Гражданино — възрази Сантер, — изпълнявай заповедите на комуната и мълчи. Иначе, можеш да бъдеш сигурен, ще те сполети нещо. Оставаш тук и наблюдаваш всичко, каквото става. Тук и наоколо! Предупреждавам те, има хора, поставени специално да наблюдават какво вършиш ти самият, разбра ли!

В това време кралицата, на която й се бе сторило, че вече са я забравили, полека-лека се окопитваше и беше започнала да нагласява сина си в леглото.

— Извикай веднага жена си — нареди Сантер на Тизон. Тизон безмълвно се покори. Заплахите на Сантер го бяха направили кротък като агънце.

Жената се появи.

— Ела тук, гражданко — рече Сантер. — Ние ще излезем навън, а през това време ти ще претърсиш най-внимателно тези затворници.

— Знаеш ли, жено, искат да направят така, че да не излизаме вече от тук — каза Тизон на жена си. — И да не пускат дъщеря ни да влиза в Тампъл.

— Как? Не ще пускат тук дъщеря ни? Значи повече да не я видим!

Тизон кимна.

— Какво ми се казва тук на мен? — обърна се съпругата на Тизон към Сантер.

— Казва ти се, че ще направим рапорт до съвета в Тампъл и че съветът ще реши. А засега…

— Какво засега… Та аз искам да видя дъщеря си!

— Мълчи! — викна Сантер. — Ние те повикахме тук, за да претърсиш затворниците. Първо ги претърси, а после ще видим за дъщеря ти…

— Но… как…

— Хайде — изгуби търпение Сантер. — Виждам, че както е тръгнало, ще си имаме разправии.

— Жено, направи каквото ти казва гражданинът генерал. А после, както казва и той самият, ще видим… — обади се Тизон.

Тизон погледна генерала с покорна, угодническа усмивка.

— Добре — склони жената. — Хайде, излезте навън, ще свърша онова, което ми наредихте.

Мъжете излязоха.

— Драга моя госпожа Тизон — рече кралицата, — повярвай на думите ми…

— Не вярвам в нищо, гражданко Капет — възрази злобно жената. — В нищо не вярвам освен в това, че ти си причината за всички народни нещастия. Имай късмет само да намеря нещо подозрително в дрехите ти, после ще видиш…

Четирима мъже стояха все още до вратата на стаята, за да се намесят, в случай че кралицата окаже някаква съпротива.

Жената започна най-напред от кралицата.

В дрехите й беше открита кърпа, вързана на три възела. За нещастие, виждаше се, че тя като че ли е приготвена да послужи за отговор на кърпата, за която беше споменал Тизон. Освен това бяха открити и молив, черковна кърпа и червен восък.

— Така си и знаех — отбеляза жената. — Хубаво им казвах аз на стражите, че тази австрийка пише писма! Онзи ден върху свещника забелязах капка червен восък.

— Ох, госпожо — рече кралицата с умолителни нотки в гласа, — покажете им само черковната кърпа!

— Да, да. Искаш да те пожаля. Мен има ли кой да ме пожали! Заради теб ще ми отнемат момичето, ще ми вземат детето!

Госпожа Елизабет и дъщерята на краля нямаха нищо в багажа си.

Жената повика стражите и те влязоха начело със Сантер. Тя им предаде намерените неща, които минаха от ръка на ръка и станаха предмет на безкрайни разисквания. Кърпата с трите възела особено занимаваше въображението на враговете на кралската фамилия.

— Сега — рече Сантер — ще ти прочетем постановлението на конвента.

— Какво постановление? — попита кралицата.

— Постановление, въз основа на което трябва да те разделим от сина ти.

— Наистина ли има подобно постановление? — удиви се кралицата.

— Да. Конвентът не може да не се грижи за всяко дете, което народът е поверил под неговото попечителство. Затова не иска да го остави в ръцете на такава развратна майка като теб.

В очите на кралицата заискриха огнени блясъци.

— Негодници мръсни — каза тя. — Формулирайте поне едно обвинение!

— Това не е толкова трудно — рече един от стражите. — Ето… Той каза някаква мърсотия.

— О, Господи! — възкликна кралицата, бледа и великолепна в гнева си. — Призовавам всички майки за свои свидетели…

— Хайде, хайде — рече Сантер. — Ние стоим тук повече от два часа. Не можем да си изгубим деня в обяснения. Ставай, Капет, и тръгвай с нас…

— Никога, никога! — извика кралицата и се хвърли между стражите и леглото на малкия Людовик, готова да разкъса като тигрица всеки, който се опита да доближи детето й. — На никого няма да дам да ми вземе сина!

— О, Божичко, Господи! — обади се Елизабет, скръстила молитвено ръце на гърдите. — В името на Господа Бога, смилете се над две майки!

— Говорете! — рече Сантер. — Кажете имената, дайте ни плана на съучастниците си, обяснете ни какво значат тези възли по кърпата, какво ви е донесло момичето на Тизон, и ще оставим момчето при вас.

Елизабет помоли с очи кралицата да направи ужасната жертва.

Но кралицата, след като избърса сълзата, кацнала като диамант на клепача й, рече:

— Сбогом, сине. Не забравяй баща си никога. Не забравяй и майка си, която скоро ще иде на небето при него. И сутрин, и вечер повтаряй молитвата, на която съм те научила. Сбогом, детето ми!

Тя целуна сина си и се изправи — студена и непоколебима.

— Нищо не знам — каза. — Правете каквото искате.

На нея й бе нужно повече сила, отколкото може да има в сърцето на една жена, и особено — в сърцето на една майка. Тя рухна омаломощена на един стол.

Докато го отвеждаха, детето простираше ръце към майка си, но не изтърва ни думичка.

Жените останаха сами.

Отчаянието им беше безмълвно, тишината само на няколко пъти бе прекъсната от едва чуто хълцане.

Кралицата се обади първа:

— Дъще — рече тя, — какво направи с документа, за който ти казах?

— Изгорих го, мамо, нали ти ми нареди тъй.

— Без да го прочетеш?

— Без да го прочета.

— Сбогом, последен лъч, сбогом, последна надежда! — прошепна Елизабет.

— Ах, имаш право, сестро моя, имаш право! — обади се кралицата.

После наново се обърна към дъщеря си:

— Не видя ли поне почерка, Мария?

— Да, мамо, за минутка го зърнах.

Кралицата стана и отиде до вратата, за да разбере някой подслушва ли. После извади от косите си игла, приближи се до стената и издърпа с иглата от една пукнатина листче, което показа на дъщеря си.

— Спомни си добре, преди да ми отговориш, щерко. Прилича ли онзи почерк на този?

— Да, да, мамо — извика принцесата. — Същият беше!

— Слава на теб, Господи! — въздъхна кралицата и падна набожно на колене. — Ако е успял да ни пише тази сутрин, значи той е спасен. Благодаря, Господи! Благодаря ти! Благороден приятел като него заслужава да го осени някое от твоите чудеса!

— За кого говориш, мамо? — попита принцесата. — Кой е този приятел? Кажи ми името му, за да се моля за него.

— Да, имаш право, дъще. Не забравяй никога това име, защото това е името на един почтен и храбър благородник. Той ми е верен не от амбиции. Той се е явявал при мен не само в нещастие. Никога не е виждал кралицата на Франция, по-точно, кралицата на Франция никога не го е виждала. Той може би ще се възнагради сам, както днес се самовъзнаграждават най-добродетелните хора, с ужасна смърт, но… Ако умре… о, Боже! Ако умре, там — горе, ще му благодаря! Казва се…

Кралицата се огледа неспокойно наоколо и сниши глас:

— Това е — рече кралицата, — това е Рицарят на Мезон-Руж… Моли се на Бога за него!