Рицарят на Мезон-Руж

XLV

От съда кралицата беше откарана направо в Консиержери.

Когато я въведоха в стаята й, тя взе ножицата, отряза дългата си красива коса и след това загъна косите в хартия, отгоре на която написа: „Да се раздели между сина ми и дъщеря ми!“

След като свърши тази работа, кралицата, сломена от напрежението, легна и заспа. Процесът бе траял повече от осемнадесет часа.

В седем сутринта я събуди отмятането на завесата. В стаята й стоеше съвършено непознат за нея човек.

— Какво обичате? — попита тя.

Човекът приближи и след като се поклони толкова вежливо, колкото би се поклонил и ако тя не бе кралица, отвърна:

— Казвам се Сансон.

Кралицата настръхна и стана. Самото име бе по-красноречиво от всякакви обяснения.

— Много рано сте дошли, господине — рече тя. — Не можахте ли да дойдете малко по-късно?

— Не, госпожо — отвърна Сансон. — Имам заповед за сега. След като каза тези думи, той направи още една крачка напред.

В този миг всичко у този човек изглеждаше страшно.

— Да, разбирам — рече кралицата. — Вие вероятно искате да ме подстрижете.

— Не може без това, госпожо — отговори Сансон.

— Знаех това, господине — каза кралицата. — И ви освободих от този труд. Косата ми е там, на онази маса!

Сансон погледна нататък, накъдето беше посочила.

— Но — продължи кралицата — аз желая още тази вечер косата ми да бъде предадена на моите деца.

— Госпожо — погледна я Сансон, — това не е моя работа.

— Но аз мислех…

— Аз мога да разполагам — обясни палачът — само с вещите на… хората… дрехите, скъпоценностите им, и то само когато те официално ми ги подарят. И без това всичко се предава в Салпетриерата, като дарение за бедните болни. Така е постановил комитетът за обществено спасение.

— Но във всеки случай, господине — каза Мария Антоанета, — мога ли да се надявам все пак, че тази коса ще се предаде на децата ми?

Сансон не отговори.

— Аз ще се постарая да свърша тази работа — обади се Жилбер.

Кралицата хвърли поглед, пълен с безмерна признателност към жандарма.

— Дойдох — рече Сансон — да ви отрежа косата. Но след като сте свършили тази работа сама, сега, ако искате, мога да ви оставя за няколко минути сама…

— За това щях да ви помоля и аз, господине — рече кралицата. — Искам да се помоля.

Сансон се поклони и излезе.

Кралицата остана съвсем сама. Жилбер бе върнал главата си обратно зад завесата.

Докато кралицата се молеше на Господа, не по-малко страшна сцена се разиграваше в Сите, в притвора на черквичката Свети Ландри.

Свещеникът на тази енория току-що бе станал и старата слугиня приготвяше скромната му закуска, когато на вратата силно се почука.

Дори и при днешните свещеници непредвиденото посещение известява някакво извънредно произшествие, но в онова време подобни посещения бяха предвестник на по-страшни неща. В онова време свещеникът не е бил божи представител, за всичко той е бил длъжен да дава сметка на хората.

Всъщност абат Жирар бе от онези свещеници, които нямаха особени причини да се страхуват. Той се беше заклел в конституцията. Съвестта и честността бяха заговорили в него по-високо от честолюбието и религиозното упорство: абат Жирар допускаше възможността новото правителство да напредне и искрено съжаляваше за злоупотребите, които се вършеха в името на божествената власт. Той бе запазил своя Бог, а в същото време беше приел и братството, изповядвано от републиканския режим.

— Иди и виж, бабо Якинта — рече абатът. — Иди виж кой чука у нас тъй рано тази сутрин. Ако не става въпрос за изпълнение на някакъв неотложен обряд, кажи, че тази сутрин трябва да бъда в Консиержери и че тръгвам веднага!

Баба Якипта някога се наричаше баба Мадлен, но и тя беше приела срещу християнското си име названието на едно цвете, както и дядо Жирар бе приел да се нарича гражданин вместо отец.

Баба Якинта слезе по стъпалата в градинката и отвори вратата. Влезе един момък, твърде блед и развълнуван, но лицето му беше приятно и излъчваше доверие.

— Тук ли е отец Жирар? — попита момъкът.

Якинта забеляза дрипавите дрехи на младия мъж и нервното му треперене. Това я обезпокои.

— Гражданино, тук нямаме нито отец, нито абат — рече тя.

— Пардон, госпожо — рече момъкът, — аз исках да кажа „гражданин ефимерият“ от черквата Свети Ландри.

Въпреки патриотизма си Якинта остана много доволна от думата „госпожо“, която по онова време не се даваше дори на императриците.

— Не може да го видите, гражданино — отговори тя. — В момента той си чете молитвата.

— В такъв случай ще почакам — рече момъкът.

— Но — възрази бабата, която бе обзета от още по-голямо безпокойство поради упорството на този младеж, — вие ще го чакате напразно, тъй като са го извикали да отиде в Консиержери веднага.

Момъкът пребледня страшно, или по-право казано, от блед, какъвто бе в този момент, стана почти син.

„Значи истина е“ — помисли си той, а на глас каза:

— Точно за това съм дошъл и аз, госпожо, да поговоря с гражданина Жирар.

Като каза тези думи, той влезе, заключи вратата след себе си и без да обръща никакво внимание на виковете и заплахите на възрастната жена, се качи и връхлетя в стаята на абата.

Щом го видя, свещеникът нададе вик на уплаха.

— Извинете ме, отче — рече момъкът. — Имам да поговоря с вас за една твърде важна работа. Затова ви моля да останем съвършено сами.

Възрастният свещеник от опит знаеше какво значи човешката болка и веднага прочете всичките чувства, изписани на лицето на трескавия човек.

— Бабо Якинта — рече той, — остави ни сами!

Момъкът нетърпеливо изпроводи с очи слугинята, която, навикнала да участва в тайните на господаря си, се колебаеше дали да напусне стаята или не. След като видя, че вече е излязла обаче, момъкът каза на свещеника:

— Но вие не ме питате кой съм. Аз сам ще ви кажа: аз съм проскрипт, аз съм човек, осъден на смърт, и ако съм все още жив, то е благодарение на моята дързост. Аз съм Рицарят на Мезон-Руж.

Абатът подскочи от ужас в креслото си.

— О, не се плашете от нищо — успокои го Рицарят. — Не ме е видял никой, когато влизах тук. Впрочем и да ме види някой, то той няма да ме познае. Толкова съм се изменил от два месеца насам!…

— Но какво искате от мен, гражданино? — попита свещеникът.

— Тази сутрин ще ходите в Консиержери, нали?

— Да, вратарят ми извести да отида.

— За някой болен, някой умиращ или някой осъден навярно?

— Познахте, но за кое от трите — не знам.

— Викат ви за едно осъдено лице! — извика момъкът.

— Е, виж това не знам.

— И това лице е кралицата! — извика още по-силно младият мъж.

— Кралицата ли? О, Боже мой!

— Да, отче. Кралицата! Разпитах да разбера кой свещеник са определили да я придружава, научих, че това ще сте вие, и веднага дотичах тук!

— Какво искате от мен? — попита свещеникът, уплашен от трескавия глас на посетителя.

— Искам… не — искам, отче… дойдох да ви моля!

— За какво да ме молите?

— Да ме вземете със себе си при нейно величество!

— Но вие сте луд! — извика абатът. — Вие искате да ме погубите! Вие искате да погубите и себе си!

— Не се плашете от нищо.

— Клетата жена е осъдена, всичко за нея е свършено!

— Знам това и искам да я видя не защото се надявам да я спася, а… Но послушайте ме, отче, вие не ме слушате!

— Не ви слушам, тъй като вие искате от мен невъзможни неща — рече отчето. — Не ви слушам, защото действате като луд човек. Не ви слушам, защото вие ме хвърляте в ужас!…

— Отче, успокойте се — каза момъкът, полагайки всички усилия да изглежда като спокоен човек. — Отче, вярвайте ми, аз съм напълно на себе си. Кралицата е изгубена, знам това. Но аз искам само да се просна в краката й, само за една секунда, и това ще ми спаси живота. Ако не я видя, аз ще се убия, а тъй като вие ще сте причината за отчаянието ми, ще убиете в едно и също време и тялото, и душата ми!

— Сине мой, сине мой! — каза свещеникът. — Помислете добре. Вие искате от мен да пожертвам собствения си живот. Въпреки че съм възрастен, моят живот още е нужен на толкова много нещастници. Въпреки че съм стар, да отида да се пожертвам сам, значи да се самоубия.

— Не ми отказвайте, отче — продължаваше да се моли младият мъж. — Слушайте — замисли се той, — вие имате нужда от помощник — вземете мене!

Отчето като че ли омекваше.

— Не — рече той, — не. Не мога да престъпя служебните си права. Заклел съм се в конституцията, заклел съм се в нея от все сърце, с добра воля и чиста съвест. Осъдената жена е виновната кралица. Аз бих приел да умра, ако моята смърт можеше да бъде полезна на ближния ми — запелтечи той. — Но не мога да наруша служебните си права…

— Но аз ви казвам — извика Рицарят, — аз ви казвам, повтарям ви, заклевам ви се — не искам да спасявам кралицата! На, ей в туй евангелие се кълна, на — в този кръст се заклевам, че искам да вляза в Консиержери не с цел да не позволя да я убият!

— Тогава какво искате? — попита старецът, покъртен от явното отчаяние на момъка.

— Чуйте — рече Рицарят, сякаш търсеше отдушник, — тя е била моя благодетелка, тя храни известна привързаност към мен. Сигурен съм, че тя ще се утеши извънредно много, ако ме види в последния си час!

— Само това ли искате? — попита свещеникът, непреклонността на момъка го трогна.

— Нищо повече!

— Не кроите ли някакъв заговор за спасяване на кралицата?

— Никакъв заговор! Аз съм християнин, отче, и ако в сърцето ми има дори капчица лъжа, ако се надявам, че тя ще остане жива, ако работя за подобна цел по какъвто и да е начин, нека Бог ме накаже во веки веков!

— Не, не! Не мога да ви обещая нищо — каза свещеникът, който мислено предвиди за части от секундата опасностите от подобна неблагоразумна постъпка.

— Чуйте, отче — продължи Рицарят с болка в гласа, — досега ви говорих като покорно чадо, изразявах ви само християнски и милостиви чувства. От моята уста не излезе нито една горчива дума, нито една заплаха. А в същото време Главата ми ще се пръсне, отчаяние гризе сърцето ми, кръвта ми кипи и виждате: въоръжен съм, имам нож!

Момъкът извади от пазвата си дълъг тънък нож, който в треперещата му ръка хвърляше синкави отблясъци. Свещеникът бързо се отдръпна назад.

— Не бойте се — рече Рицарят със скръбна усмивка. — Друг да е на мое място, като разбере, че толкова строго пазите дадената дума, насила ще ви накара да се закълнете, че ще му свършите работата. Но аз — не, аз ви се молих и пак ще ви се помоля, моля ви с ръце на гърдите, моля ви се с чело о земята: дайте ми я да я видя за една минутка, а за ваше успокоение дръжте това!

Като извади някаква бележка от джоба си, Рицарят я подаде на абат Жирар. Абатът я разгъна и прочете:

„Аз, Рене, Рицар на Мезон-Руж, заявявам с клетва в Бога и честта си, че почтеният ефимерий на Свети Ландри по никой начин не се съгласяваше да ме въведе в Консиержери и че той се видя принуден да удовлетвори желанието ми само след като го заплаших.

В уверение на това се подписвам:

Рицар на Мезон-Руж“

— Добре — рече свещеникът, — но закълнете ми се още, че не ще сторите някоя глупост. Не е достатъчно моят живот да бъде осигурен. Аз нося отговорност и за вашия!

— О, не се грижете за това — възкликна Рицарят. — Съгласен ли сте?

— Трябва да се съглася, след като толкова настоявате — рече отчето. — Вие ще чакате долу и когато тя тръгне да излиза, тогава ще я видите.

Рицарят хвана ръката на стареца и я целуна със същото страхопочитание, със същата пламенност, както би целунал кръст.

„Ох — прошепна си той, — щом ще умре, то нека поне умре като кралица. Няма да позволя да я застигне ръката на палача!“