Рицарят на Мезон-Руж

XLIII

И да искаме, не можем да оставим забравено едно от главните лица в тази история. Онзи, който по време на описаните в предишните глави произшествия най-много от всички бе страдал, онзи, чиито страдания заслужават най-много симпатиите на читателя.

Слънцето ярко огряваше улица Моне. Пред вратите хората злословеха със същата веселост, с която биха злословили дори ако над Париж цели девет месеца не тегнеха кървави облаци.

Както беше обещал на Женевиев, Морис се завърна у дома си с кабриолет. Той даде поводите на коня на един хамалин, който се намери наблизо, и с весело сърце затича по стъпалата.

Животворно чувство е любовта. При всяка случка тя умее да съживява замрелите сърца, заселва пустините, дава на очите образа на любимия предмет, прави така, че гласът, който пее в душата на влюбения, събира в себе си цялата вселена, осветена от най-лъчезарната светлина на този свят. Това са надеждата и щастието. От друга страна, като чувство, в едно и също време излиятелно и егоистично, тя заслепява всекиго пред онова, което е за него любимият предмет.

Морис не забеляза бабите, които си приказваха пред портите, не чу и самите им приказки. Той виждаше единствено Женевиев, стягаща багажа за път, който щеше да ги направи тройно щастливи; чуваше единствено Женевиев, пееща разсеяно своята любима песен. Тази песен с трепет звучеше в ушите му. Той бе готов да се закълне, че долавя и най-тънките нюанси в гласа на любимата си.

Когато стигна до прага, Морис се спря. Вратата беше полуотворена. Тъй като Женевиев не беше небрежна, Морис се зачуди. Той огледа наоколо, за да види да не би тя да е някъде в коридора. Нямаше я. Той влезе, мина през кабинета, трапезарията, салона и спалнята. Нямаше я. Повика. Никой не отговори.

Официозът, както знае читателят, беше излязъл. Морис си помисли, че на Женевиев може би й е потрябвал канап, за да върже някой от вързопите, или пък е искала да приготви нещо за ядене за из път и е отишла да купи продукти, след като официозът отсъства. Тази постъпка му се видя крайно неблагоразумна, но въпреки това той не се изплаши особено. Но вече силно се безпокоеше.

Реши да почака. Заснова из стаята, като от време на време поглеждаше през прозореца към светлата улица. По някое време по стъпалата се чуха стъпки. Морис нададе ухо. Стъпките не бяха на Женевиев. Но въпреки това той се завтече към прага, където се сблъска с официоза. Официозът се връщаше в дома на господаря си със свойствената за всички слуги безгрижност.

— Сцевола! — извика Морис.

Официозът чак тогава вдигна глава.

— А! — рече той. — Вие ли сте?

— Да, аз съм! — рече Морис. — Но къде е гражданката?

— Гражданката ли? — попита Сцевола, силно зачуден.

— Разбира се, гражданката — търпеливо, все пак, каза Морис. — Долу няма ли я?

— Не.

— Тогава върни се и питай портиера, попитай съседите!

— Добре — рече Сцевола.

— По-бързо, по-бързо! — извика след него Морис. — Не виждаш ли, че вече се изприщих от притеснение?!

Морис изчака на стъпалата пет-шест минути. След като видя, че Сцевола няма да се върне много скоро, влезе в апартамента и започна наново да се взира през прозореца. Оттам той забеляза как Сцевола влиза и излиза от магазините наоколо, без да промени с нищо своето изражение. Когато официозът се върна, Морис с нетърпение го извика при себе си.

Сцевола влезе и с почуда се взря в притеснения си господар.

Морис му направи знак с ръка да се приближи.

„Невъзможно е да си е отишла“ — рече си Морис тихичко.

И се развика:

— Женевиев, Женевиев!

Никакъв отзив. Даже ехото се беше изгубило в запустялата стая.

— Е, успя ли да разбереш нещо? — обърна се Морис към Сцевола.

— Видял я е само портиерът.

— Да?

— Съседите нищо не знаят.

— Та казваш, само портиерът я е видял. Как е станало това?

— Видял я, когато е излязла.

— Нима тя е излязла?

— Види се, да.

— Сама ли? Не е възможно Женевиев да е излязла сама!

— Не е била сама, гражданино. Придружавал я е един,човек!

— Как? Един човек ли?!

— Така ми каза портиерът.

— Иди и кажи на портиера веднага да дойде тук! Искам да разбера кой е този човек!

Сцевола направи две стъпки към вратата и се обърна замислен.

— Чакай — рече той. — Чакай!

— Какво искаш? — изгуби търпение Морис. — Говори!

— Може това да е същият човек, който ме спря на пътя…

— Някой те е спирал на пътя? Теб?

— Да.

— Защо те спря?

— Да ми поиска ключа от ваше име.

— Кой ключ, нещастнико! Говори, говори!

— Ключа от апартамента.

— Ти си дал ключа от апартамента на съвсем чужд човек?! — онемя Морис и хвана официоза си за врата.

— Той не е чужд човек, гражданино, той е ваш приятел!

— Мой приятел? Това ще да е Лорен. Така, така, тя сигурно е излязла с Лорен.

Бледен, но усмихнат, Морис избърса потта от челото си.

— Не, не — отрече Сцевола. — Не беше господин Лорен. Нима аз не познавам господин Лорен…

— Тогава кой е този приятел?

— Същият онзи приятел, който един ден…

— Кога?

— Когато вие толкова много скърбяхте и той един ден ви изведе, и вие после се завърнахте тъй весел…

Сцевола бе забелязал всичките тези неща! Морис, силно изплашен, се втренчи в него. Тръпки го побиха от глава до пети.

След дълго мълчание, извика:

— Димер ли?

— Да, да, тъй ми се струва да го наричат, гражданино — отвърна официозът.

Морис политна и заднишком падна в едно кресло. Пред очите му заиграха тъмни кръгове:

— О, Боже мой, Боже мой!

Когато очите му се избистриха, успя да забележи букета, който Женевиев беше оставила. Той се хвърли нататък, взе букета, грабна го и го целуна. Чак тогава забеляза на какво място беше поставен.

— Не остава никакво съмнение — рече тихо. — Този букет е нейното последно сбогом!

Морис хвърли поглед из стаята. Едва сега забеляза, че сандъкът бе до половината пълен с багаж, че по диваните и в шкафа бяха останали още много неща за прибиране.

Не можеше да има никакво съмнение, че вещите, които се търкаляха най-безразборно из стаята, бяха паднали от ръцете на Женевиев при появата на Димер.

Всичко постепенно се изясняваше. Страшно жива, картината се изправи пред очите на Морис, между четирите стени, неми свидетелки на станалото във времето, в което Морис беше отсъствал от тук. А тук той бе преживял най-щастливите часове през живота си.

До тази минута беше стоял като смазан. Но пробуждането беше ужасно. Обзе го неописуем гняв.

Изправи се, затвори прозореца, взе от полицата два револвера, които беше напълнил за из път, разгледа кремъците им и в движение ги пъхна в джобовете си. След това се поспря, върна се, сложи в кесията си два фишека монети, които — пряко целия си патриотизъм — беше намерил за добре да запази в едно чекмедже. Сложи ръка на сабята си:

— Сцевола — каза, — струва ми се, че ти си ми предан. Цели петнадесет години си ял хляба на баща ми и моя.

— Да, гражданино — отвърна официозът, обладан от ужас при вида на своя господар, който с право минаваше за най-буен измежду своите другари. — Да, гражданино, какво ще ми заповядате?

— Слушай — рече Морис. — Ако онази госпожа, която живееше тук…

Морис спря. Гласът му трепереше тъй силно, че не можа да довърши.

— Ако тя дойде пак — продължи той, след като се съвзе, — приеми я. Заключи добре. Вземи тази пушка, седни при стълбата и, заклевам те в собствения ти живот, в душата ти, не пускай никого да влезе. Ако се появи някой и поиска да влезе при нея, защити я. Удряй! Убивай, убивай! И не се страхувай от нищо. Сцевола, аз ще поема всичко на свой гръб.

Буйността на момъка, голямото доверие, което му беше оказал, наелектризираха Сцевола.

— Не само че ще убивам — рече той, развълнуван до краен предел, — но ако се наложи, и сам ще се убия заради гражданката Женевиев!

— Благодаря — рече Морис. — Сега, слушай. Този дом ми опротивя. Докато тя не се върне, аз не мога да остана да живея тук. Ако тя се отърве, ако тя се завърне, сложи на прозореца японската ваза с цветята, които тя толкова много обичаше. Ако това стане денем, ти ще постъпиш така. Но ако се случи да се върне нощем, сложи фенер на прозореца. По този начин винаги, когато минавам пред къщата, ще знам как стои работата. Докато не видя ваза или фенер на прозореца, аз ще продължавам да търся навън.

— О, господине, бъдете благоразумен, бъдете благоразумен! — извика Сцевола.

Морис нито му отговори, нито пък го погледна. Той се спусна навън, сякаш беше с криле, слезе на улицата и се втурна към дома на Лорен.

Не може да се опишат с думи изстъплението, ядът и бесът на добрия поет, когато научи за произшествието.

— И така — рече той най-накрая, — ти не знаеш къде се намира тя?

— Изгубена е, изчезнала е! — стенеше Морис в отчаяние. — Той я е убил, Лорен, убил я е!

— О, не, друже мой — успокои го Лорен. — Не, добри ми Морис, той не я убил. Жена като Женевиев след толкова дни размишления не се убива. Не, ако е искал да я убие, щял е да го направи веднага. В знак на отмъщение щеше да остави тялото й в дома ти. Не, виждаш ли, той я е отвел със себе си, щастлив, че отново е намерил съкровището си.

— Не го познаваш, Лорен — крещеше Морис, — ти не го познаваш! Този човек има нещо много зловещо в погледа си!

— Ти се лъжеш, приятелю — възрази Лорен. — На мен пък той ми се вижда добър човек. Може да си я е взел обратно, за да я жертва…

Тези думи засилиха гнева на Морйс.

— Ще я открия! — викаше той. — Ще я намеря! Или ако не, ще умра!

— О, разбира се, че ще я открием — рече Лорен. — Ти само се успокой малко! Слушай, Морис, добри ми Морис, вярвай ми, хората не знаят къде да търсят, когато не са помислили добре, преди да се захванат да търсят. Когато са развълнувани като теб, те търсят още по-зле…

— Сбогом, Лорен, сбогом!

— Защо сбогом?

— Отивам си!

— Ще ме изоставиш ли? — попита Лорен. — Защо?

— Защото това е моя работа, защото само аз трябва да рискувам живота си. Явно е, че за да спася живота на Женевиев, трябва да рискувам моя…

— Искаш да умреш?

— Ще рискувам всичко! Ще ида да намеря председателя на комитета за обществено спасение, ще говоря с Ебер, с Дантон, с Робеспиер, ще им изповядам всичко, само да ми я върнат!

— Добре — рече Лорен.

И без да прибави ни дума, стана, стегна пояса си, сложи и шапката си и също както бе сторил Морис, взе два пълни револвера и ги тури в джоба си.

— Сега да вървим — рече той просто.

— Но ти се компрометираш! — извика Морис.

— Е, и какво от това? Приятелю, когато свърши представлението, хората си излизат задружно…

— Къде ще отидем най-напред? — попита Морис.

— Нека потърсим първо на старото място — рече спокойно Лорен. — На старата уличка Сен Жак. След това ще се помъчим да срещнем по пътя си някъде Рицаря на Мезон-Руж. Където е той, там ще е и Димер. След това ще проверим из къщите на Вией-Кордери. Ти знаеш, че отново се гласят да преместят Мария Антоанета в Тампъл. Вярвай ми, тези хора ще се простят с надеждите си само в последния миг от своя живот!

— Да — потвърди Морис, — ти действително имаш право. Но все пак вярваш ли Рицарят на Мезон-Руж да е още в Париж?

— Ако не Рицарят, то поне Димер е все още в Париж.

— О, да, наистина — възкликна Морис, който вече беше дошъл на себе си. — Вероятно те отново са се събрали.

От тази минута двамата приятели започнаха да търсят, но напразно. Париж е голям град, а сянката му е плътна. Никоя бездна не е скривала по-добре тайната и злодеянието от Париж.

Повече от сто пъти Морис и Лорен минаха по площад Грев, повече от сто пъти минаха през развалините на самата къща, където беше живяла Женевиев — под надзора на Димер, надзор също като онзи, който някога жреците са упражнявали над някоя предназначена за жертвоприношение девица. От своя страна, обречена да бъде погубена, Женевиев като всяко великодушно същество бе приела да стане жертва и да умре най-бездушно. Тя се страхуваше от публичността, която Морис би дал на своето отмъщение. Страхуваше се не толкова за Димер, колкото за каузата на самата кралица. Междувременно, без нищо да съобщи на Лорен, Морис отиде да моли членовете на страшния комитет за обществено спасение. Лорен, без нищо да казва на Морис, свърши същото.

Поради тази причина ФукеТренвил начерта срещу имената им по един червен кръст и написа думата подозрителен. Това съедини двамата приятели още повече, без самите те да подозират бъдещата си обща съдба.