Рицарят на Мезон-Руж

LIII

От писъка на Женевиев Морис разбра, че вече няма време.

Любовта може да извиси душата до героизма; любовта може, пряко природния инстинкт, да накара едно създание дори да пожелае смъртта. Но във всеки случай тя не премахва страха от болката. Явно Женевиев приемаше по-търпеливо и по-религиозно смъртта, след като бе разбрала, че Морис ще умре с нея. Но чувството за вина не изключва страданието: да напуснеш този свят, не значи само да паднеш в онази бездна, която се нарича неизвестност, а още и да се измъчваш при падането.

Само с един поглед Морис обгърна всичко, което имаше още да стане.

Сред залата лежеше труп, от гърдите на който жандармът беше измъкнал ножа. Човекът беше избързал да извади оръжието, за да не би някой от останалите да си послужи с него.

Наоколо бе пълно с неми хора. Едни, без да обръщат капка внимание на това, което ставаше край тях, с моливче записваха нещо на някакви листчета, записваха думи без всякакъв смисъл и връзка, други си стискаха ръцете, трети като луди повтаряха някое скъпо име, четвърти обливаха някой портрет със сълзи. Имаше и хора, които бълваха бесни проклятия и псувни против тиранията, наречена република, комуна, народна власт.

Сред целия този ужас Сансон, натежал не толкова от петдесет и четирите си години, колкото от тежестта на скръбната си служба, даваше съвети на някои, на други — по някое тъжно наставление и насърчение. Той не преставаше да казва и по някоя християнска думичка — както на отчаяните, така и на разгневените осъдени.

— Моля, гражданко — рече той на Женевиев, — вие трябва да си свалите кърпата, за да мога да събера и отрежа косите ви.

— Хайде, скъпа, кураж — каза й меко Лорен.

— А не може ли аз да събера косите на госпожата? — попита Морис.

— О,да! — извика Женевиев. — Той! Моля ви, господин Сансон!

— Може — рече палачът и отвърна лице.

Морис развърза вратовръзката си, Женевиев я целуна, още топла от врата му, а после, като коленичи пред момъка, му поднесе очарователната си глава, която в скръбта бе станала още по-хубава, отколкото бе някога в радостта.

Когато Морис свърши зловещата си работа, ръцете му тъй силно трепереха, че Женевиев се принуди да му извика:

— О, аз имам кураж, Морис! Сансон се обърна повторно.

— Нали е истина, господине? Нали аз имам кураж? — попита го Женевиев.

— Разбира се, че имате — отвърна палачът с развълнуван глас. — У вас забелязвам истински кураж!

В това време помощникът на палача прочете съставения от ФукеТренвил списък.

— Четиринадесет — рече той.

Сансон преброи осъдените.

— Петнадесет — каза той на свой ред. — Заедно с мъртвия! Женевиев и Лорен, обладани от една и съща мисъл, също преброиха осъдените.

— Казвате — рече Женевиев на Сансон, — че осъдените са четиринадесет, а ние тук сме петнадесет?

— Да, гражданинът ФукеТренвил е направил някоя грешка.

— О, Господи, ти си ни лъгал — рече Женевиев на Морис.

— Ти не си бил осъден!

— Че защо да отлагам за утре, щом ти ще умреш днес? — отвърна с въпрос Морис.

— Скъпи — каза тя усмихнато, — сега виждам колко е лесно да се умре…

— Лорен — рече Морис, — казвам ти още веднъж. Тук никой не може да те познае. Кажи, че са те затворили по погрешка. Повикай жандарма, който те видя, когато излизаше. В списъка ще те заменя аз, който наистина трябва да умра. Но ти, моля те, приятелю мой, достави ни радостта да останеш жив, за да има кой да ни помни. Има още време, Лорен, молим те!

Женевиев молитвено сплете ръце.

Лорен хвана двете ръце на жената и ги целуна.

— Казах — не, и пак казвам — не! — отвърна той с твърд глас.

— Не настоявайте повече! Иначе ще реша, че не сме били приятели!

— Четиринадесет — повтори Сансон. — А тук са петнадесет! Като извиси глас, попита:

— Я да видим има ли някой да каже, че не е осъждан? Има ли някой, който да каже, че е тук по погрешка?

Някои отвориха уста при този въпрос, но преди да кажат нещо, пак ги затвориха. Онези, които желаеха да излязат, се срамуваха да излъжат. Онзи, който можеше да каже самата истина, не желаеше да се възползва от нея.

Настъпи неколкоминутно мълчание, в което помощниците на палача продължиха да изпълняват тъжните си служебни задължения.

— Граждани, готови сме вече — рече най-сетне с глух, но тържествен глас старият Сансон.

В отговор се чуха хълцания.

— Хайде — рече Лорен.

— Да умрем за отечеството!

— Тази смърт е най-славна!

— Да, когато мре за отечеството, човек е спокоен. Но аз започвам да мисля, че ние мрем просто за удоволствие на онези, които ни гледат как мрем. Бога ми, Морис, и аз вече съм на твоето мнение. Започнах да се насищам на републиката!

— Имената! — извика един комисар откъм вратата.

В залата влязоха няколко жандарми и застанаха пред изходите. Те застанаха, тъй да се каже, между живота и осъдените, за да не им дадат никаква надежда за спасение.

Зачетоха имената.

Морис, който беше присъствал на осъждането на онзи, който се бе самоубил с ножа на Лорен, помнеше името му и се обади, когато го извикаха.

Пренесоха мъртвеца навън. Ако бяха установили самоличността му, ако го бяха познали, че е от осъдените, непременно щяха да го гилотинират, въпреки че отдавна бе мъртъв.

Започнаха да извеждат осъдените.

Когато стигнеха до вратата, им връзваха ръцете.

Някои бяха с вериги.

Това продължи десет минути. През цялото време никой от осъдените не произнесе нито дума.

Говореха си само палачите.

Морис, Женевиев и Лорен, след като вече не можеха да се държат за ръце, се притиснаха един в друг, за да не ги разделят останалите осъдени.

Изведоха осъдените на двора.

Зрелището там стана ужасно.

Мнозина прималяваха при вида на колата, ключарите им помагаха да се качат в нея.

Отвън смътно се чуваха гласовете на множеството.

Женевиев храбро се качи в колата.

След нея бързо се качи и Морис.

Лорен не бързаше. Той се качи бавно, избра си място от лявата страна на Морис и седна. Женевиев и Морис останаха прави.

Вратата на затвора се отвори. Още в първите редове те съзряха Симон.

Симон също ги забеляза.

Той се качи на някакъв камък, за да бъде по-нависоко. Оттам щяха да минат колите. Те бяха три.

— Ей, добър ден, прекрасни гренадирю — извика Симон на Лорен. — Както виждам, ти отиваш да провериш дали ножът ми реже.

— Да — отвърна Лорен, — и ще гледам да не го изхабя, за да може да послужи и на теб.

Другите две коли тръгнаха подир първата. Веднага около осъдените се вдигна страшна буря от викове, писъци и проклятия.

— Кураж, Женевиев, кураж! — шепнеше Морис.

— Ох — отвърна Женевиев, — не си жаля живота, след като ще умра с теб. Жаля единствено, че ръцете ми не са свободни, за да мога да те прегърна още веднъж, преди да умра!

— Лорен — рече Морис, — Лорен, бръкни в джоба на жилетката ми. Вътре има едно ножче!

— Ей, че щастие! — възкликна Лорен. — Ти си имал ножче, а? Страшно унизително ми се вижда да умра вързан като теле!

Морис поднесе джоба си към своя приятел. Лорен, както седеше, се обърна с гръб, пъхна ръката си и взе ножчето, после наново се завъртя и Морис помогна да разтворят ножчето. След това, като взе ножчето между зъбите си, Лорен преряза въжето, с което бе вързан.

Освободен вече, Морис направи същата услуга на Лорен.

— Побързай, на Женевиев й е лошо — прошепна Лорен. За да свършат цялата операция по срязването на въжетата, Морис беше оставил Женевиев, а тя, сякаш цялата й сила идваше от него, бе навела глава със склопени очи.

— Женевиев — рече Морис, — Женевиев, отвори очи, скъпа. Остават ни още няколко минути да се гледаме…

— Става ми лошо от въжето — прошепна Женевиев. Морис я отвърза.

Тя веднага отвори очи. Лицето й бе прелестно.

С едната си ръка Женевиев обгърна врата на Морис, с другата хвана Лорен за ръката и така тримата хвърлиха по един признателен поглед към небето. В нозете им други двама осъдени стояха тъпо, ослепели, полуживи.

Народът, който ругаеше тримата приятели, докато бяха седнали, щом се изправиха на крака, млъкна.

Показа се ешафодът.

Морис и Лорен го видяха. Женевиев гледаше само в Морис.

Спряха колата.

— Обичам те, Женевиев — рече Морис. — Обичам те!

— Първо жената, първо жената! — извикаха хиляди гласове.

— Благодаря ти, народе — рече Морис. — Кой казваше, че народът бил жесток?

Морис вдигна Женевиев на ръце и допря устни до нейните. После я свали и я предаде на Сансон.

— Кураж! — крещеше Лорен. — Кураж!

— Имам кураж — отвърна Женевиев. — Имам кураж!

— Обичам те! — шепнеше Морис. — Обичам те!

Това не бяха жертви на ножа. Това бяха приятели, които се радваха на смъртта си.

— Сбогом! — извика Женевиев на Лорен.

— Сбогом! — извика Лорен. Женевиев легна под фаталния нож.

— Сега ти! — каза Лорен.

— Не, ти! — викна Морис.

— Слушай — рече Лорен. — Вика те! Женевиев наистина бе издала последния си зов: — Ела!

Зовеше самата любов.

Силен вик разтърси множество. Грациозната глава бе паднала.

Морис тръгна. Побеждаваше ли така любовта?

— Така трябва! — каза Лорен. — Трябва да има логика. Слушаш ли ме, Морис?

— Да.

— Тя те обичаше, убиват я първа. Ти не си осъден, умираш втори. Аз нищо не съм сторил, но тъй като съм по-голям злодей от вас, минавам последен — ето ти я републиката.

И ето как с логиката се обяснява всичко!

— Гражданино Сансон, аз исках да ти посветя едно четиристишие, но както виждам, ще трябва да се задоволиш само с два стиха!

— Обичах те! — прошепна Морис, завързан за фаталната дъска, с усмихнати устни към главата на Женевиев. — Обич…

Заедно с главата желязото пресече и последната му дума.

— Сега е мой ред! — извика Лорен и скочи на ешафода. — Но побързайте, защото главата ми ще се пръсне… Гражданино Сансон, изядох ти два стиха, но ти ги изплащам с един каламбур.

Сансон завърза и него.

— Чакай малко — рече Лорен, — модно е, когато мрем, да викаме: „Да живее какво да е.“ Едно време хората викаха: „Да живее кралят!“, но крал вече няма. Честна дума, да живее Сансон, който ни събра заедно и тримата!

Главата на великодушния момък се търкулна при главите на Морис и Женевиев.