Рицарят на Мезон-Руж

XXII

Търсиха малкото листче, зарад което се вдигна цялата олелия и което караше всички да не се съмняват, че се е готвел заговор из двора, в градината, в цялата околност.

Разпитваха кралицата, след като я бяха отделили от дъщеря й и сестрата на нейния мъж. Тя не каза нищо повече от това, че по стъпалата е срещнала млада жена с букет в ръцете и че е поискала да й дадат едно-едничко цветенце от този букет със съгласието на Морис.

Нямало какво друго да каже, тъй като това била цялата истина.

Когато дойде ред да разпитат Морис, тези обяснения на кралицата му бяха предадени. Той изцяло ги подкрепи.

— Но тук става въпрос — рече председателят — за някакво съзаклятие…

— Невъзможно е — каза Морис. — По време на обеда у госпожа Димер аз сам й предложих да я доведа да види затворничката, която тя никога през живота си не бе виждала. Но не бях я предупредил нито за деня, нито пък за начина, по който щяхме да влезем в Тампъл…

— Да, но тя е дошла с букет — възрази председателят. — Дали този букет не е бил подготвен предварително и специално за случая?

— Не вярвам. Аз сам купих този букет от някаква цветарка, която срещнахме на ъгъла на улица Виейз Одриет.

— Цветопродавачката не ти ли поднесе букета сама?

— Не, гражданино. Сам избрах букета измежду десетина други. Истината е, че този букет бе най-хубавият.

— Дали е могла гражданката Димер по пътя да пъхне в цветята листчето, за което става въпрос?

— Невъзможно е, гражданино. Нито за минутка не съм се отделял от нея. За да се извърши сторената според Симон операция, тоест да се извади сърцевината на цветето, да се пъхне там листче и така нататък, би бил нужен едва ли не цял ден…

— Все пак, все пак…

— Пред моите очи затворничката си избра едно от цветята, като отказа да приеме целия букет…

— Значи според теб съзаклятие не е имало…

— Напротив, мисля, че има съзаклятие — възрази Морис, — и аз съм първият, който не само че вярва, но и потвърждава това. Но това съзаклятие в никой случай не е работа на моите приятели. Във всеки случай, тъй като народът в никой случай не бива да бъде мамен, аз предлагам себе си за поръчител и моля да бъда затворен.

— О, не — отвърна Сантер. — Ние не можем да се отнасяме по този начин с хора като теб. Ако искаш да бъдеш затворен като поръчител на приятелите си, то аз би трябвало да поискам да бъда арестуван като твой поръчител. Всъщност работата е съвсем проста. В действителност истинско донесение за случая няма. А щом е така, то никой няма да научи какво е станало. Ние обаче сме длъжни отсега нататък да си отваряме очите. Трябва да бъдем особено внимателни, особено ти. Бихме могли да вникнем в тайната само ако не вдигаме излишен шум.

— Благодаря, коменданте — рече Морис. — Но аз ще ви кажа същото, което и вие бихте казали на мое място. Ние не можем да оставим тази работа току-така. На всяка цена трябва да открием цветопродавачката.

— По всяка вероятност цветопродавачката сега е далеч. Но ти бъди спокоен. Ще я търсим. Наглеждай обаче приятелите си. От своя страна аз ще наглеждам най-зорко как се развиват събитията тук, в затвора.

За Симон не бе станало дума, но и той имаше свой план. Веднага след заседанието разбра какво беше решила комуната.

— Бре — рече той, — значи, за да се доведе работата докрай, трябва да има редовен донос. Чакайте само пет минути и ще имате донос!

— Какво? — попита председателят.

— Храбрата гражданка Тизон — обади се Симон — ще извести за потайните действия на партизанина на аристократите Морис и за делата на един друг лъжепатриот, приятел на Морис, на когото името е Лорен.

— Внимавай добре, внимавай добре — промърмори председателят. — Може би твоето изключително усърдие те вкарва в заблуда. Морис Ленде и Якипт Лорен са хора с доказан патриотизъм!

— Това ще се разбере в съда — рече Симон.

— Размисли добре, Симон — предупреди го председателят. — Това ще бъде огромен скандал за най-добрите патриоти в отечеството!

— Скандал нескандал, мен това не ме интересува ни най-малко. Нека най-после се разбере кой е предател и кой — не!

— И тъй, ти настояваш за доноса на гражданката Тизон?

— Аз сам ще ида да обадя цялата работа в Клуба на корделиерите. Ще обадя и теб, гражданино председател, ако в същия този момент не се разпоредиш да затворят Морис!

— Добре — рече председателят, треперещ като всички по онова време пред всеки, който имаше навика да заплашва. — Добре, така да бъде. Ще го затворя!

Докато се вземаше това решение против него, Морис се завърна в Тампъл, където намери изпратено на негово име следното писмо:

„Това е нищо — помисли си Морис. — Спи спокойно тази нощ, а утре обядвай без мен, тъй като предвид днешното произшествие аз вероятно няма да излизам до пладне.“

Той написа отговор на писмото:

Лорен бе излязъл от Тампъл още в единадесет часа заедно с целия си батальон. Това бе станало благодарение доноса на ботушаря.

Стигнаха до пристана за въглища. Разговаряха през целия път за политика. Лорен разказваше как са го изгонили от Тампъл, и се опитваше с помощта на Артемида да отгатне причината. По някое време стигнаха до улица Бар. Видяха една цветопродавачка, която вървеше нагоре по десния бряг на Сена.

— Ах, гражданино Лорен — рече Артемида, — ще ми купиш едно букетче, нали?

— Ще ти купя, защо да не ти купя — отвърна Лорен. — Две ще ти купя, ако искаш.

И те ускориха ход да стигнат цветопродавачката, която вървеше бързо.

От унижението, което беше изпитал поради изгонването му от Тампъл, той се отърва благодарение на четирите стиха, които беше написал на Морис, и благодарение на посещението си у Артемида.

Артемида не можеше да се нарадва на посещението на Лорен. Времето беше великолепно. Тя, както читателят вече разбра, предложи на Лорен да се поразходят край брега на Сена, нещо, което той веднага прие.

Като стигна моста пред тях, момичето с цветята застана, наведе се над водата и изпразни съдържанието на своята кошница в реката.

Цветята, разпилени за секунда, се люшнаха във въздуха. Носени от собствената си тежест, букетите бързо паднаха във водата, после заплуваха по течението.

— Я виж! — рече Артемида, загледана с почуда в цветопродавачката. — Струва ми се… Ами да… да… Ама че странна работа!…

Цветопродавачката поднесе пръстена си до устните, сякаш с този знак молеше Артемида да мълчи, и се изгуби от погледите им.

— Какво значи това? — попита Лорен. — Вие, богиньо, да не би да познавате тази простосмъртна жена?

— Не — отрече Артемида. — Отначало само ми се стори… Не, сбъркала съм…

— Но тя ви направи някакъв знак — възрази Лорен.

— Защо ли пък днес е станала цветопродавачка? — промълви на себе си Артемида.

— А, Артемида, ето че я познавате — възнегодува Лорен.

— Да — отвърна Артемида, — понякога купувам цветя от нея.

— Във всеки случай — рече Лорен — тази цветопродавачка подбира твърде странни начини да харчи стоката си…

След като хвърлиха по един последен поглед към цветята, които бяха отплували вече твърде далеч, Лорен и Артемида тръгнаха за Pane, където имаха намерение да обядват заедно.

Произшествието остана без последствия. То се запечата обаче със своята тайнственост в поетичното въображение на Лорен.

Междувременно доносът на съпругата на Тизон срещу Морис и Лорен бе вдигнал голям шум в Клуба на якобинците. Морис беше получил в Тампъл известие от комуната, че оставането му на свобода предизвиква всеобщо негодувание. Това като че ли беше покана към младия офицер да се крие, ако се чувства виновен. Чист пред съвестта си, Морис остана на поста си до момента, когато дойдоха да го арестуват.

Веднага след ареста го извикаха на разпит.

Морис бе взел твърдото решение да не компрометира никого от другарите си, тъй като беше уверен в невинността им. Но тъй като не бе и човек, който може да жертва себе си в пълно мълчание като герой на някой глупав роман, той пожела да бъде открита цветопродавачката.

Лорен се прибра у дома си в пет часа следобед. Той веднага научи за арестуването на Морис и за предложението, което беше направил.

В ума на Лорен веднага се появи цветопродавачката от моста Мари, която беше хвърлила цветята си в Сена. Странната цветопродавачка, съвпадението на местата, полупризнанието на Артемида — всичко това го навеждаше на мисълта, че в тази история е ключът на загадката, която Морис не можеше да си обясни.

Лорен излезе и се завтече към Богинята на разума. Богинята на разума зашиваше звезди на една от роклите си. Това бе божествената й рокля.

— Стига си шила звезди, мила приятелко — рече Лорен. — Тази сутрин са арестували моя другар Морис, а вероятно до довечера ще арестуват и мен.

— Арестували са Морис?

— О, Боже мой, да!

В тия времена нямаше нищо по-обикновено от подобни извънредни произшествия.

Лорен каза това на Артемида. И продължи:

— Ние не им обръщаме внимание само защото са всеобщо явление. Но тъй като всички тези произшествия са свързани с разни дреболии, ние в никой случай не трябва да пренебрегваме дреболиите.

Това бе философия, на която Артемида спокойно можеше да не реагира. Тя си представяше бъдещия свой съпруг — републиканец, офицер от затвора или от комуната, изобщо като пленник с игла в ръката. А Лорен продължаваше да говори:

— Мила другарко, коя беше онази цветопродавачка, която срещнахме с вас тази сутрин?

Той си представяше своя бъдещ семеен живот като всичко, което би говорило за щастие, но не с игла в ръката. Артемида се стресна.

— Коя цветопродавачка?

— Дяволите да го вземат, ами онази, която така безотговорно хвърляше цветята си в Сена!

— Боже мой! — възкликна Артемида. — Нима това е толкова важно, че да не спираш да ме разпитваш, скъпи?

— Толкова е важно, мила приятелко, че те моля веднага да отговориш на въпроса ми!

— Не мога, приятелю.

— Богиньо, за богините няма нищо невъзможно!

— Заклела съм се в своята чест да не казвам нито дума!

— Аз пък се заклевам в честта си, че ще ви накарам да ми кажете!

— Но защо настоявате толкоз?

— За да не отсекат главата на Морис, дявол го взел!

— О, Боже мой! — извика Артемида уплашено. — Нима ще обезглавят Морис?

— Безпокоя се не само за Морис — подчерта Лорен, — а се чудя как все още и моята глава е на мястото си!

— О, не, не, не. Ако ти кажа, тя е загубена!

В следващата секунда в стаята влезе официозът на Лорен.

— Гражданино — извика той от вратата, — бягай бързо от тук, бягай бързо от тук!

— Защо да бягам? — попита Лорен.

— Дойдоха в дома ти жандарми, дойдоха в дома ти жандарми — задъхваше се слугата. — Догдето трошаха вратата, аз минах по покрива до съседната къща и от там — право тук, право тук!…

Артемида изпищя ужасена. Очевидно тя не на шега обичаше Лорен.

— Артемида — тържествено рече Лорен, — нима за вас животът на една цветопродавачка е по-скъп от живота на Морис и на вашия любовник? Ако е тъй, аз тутакси преставам да ви считам за богиня на безумието!

— Клета Елоиз, клета Елоиз! — възкликна някогашната оперна танцьорка. — Вината не е моя, ако те издам!

— Добре, добре, мила приятелко — каза Лорен и поднесе чист лист хартия на Артемида. — Вие ми казахте вече собственото й име. Бъдете така добра да съобщите и презимето и адреса й…

— Ах, да ги напиша? Никога, никога,.. Ще ви ги кажа устно!

— Кажете ми ги тогава и бъдете спокойна, няма да ги забравя!

Артемида каза името, презимето и адреса на фалшивата цветопродавачка: Елоиз Тизон, улица Нонандиер, щ 24.

Лорен нададе вик и бързо изчезна от стаята.

Той току-що бе напуснал къщата на Артемида, когато там пристигна писмо.

Писмото се състоеше само от три реда:

„Не казвай нито дума, скъпа приятелко. Ако споменеш името ми, аз съм загубена. Чакай до утре и тогава можеш да го кажеш — тази вечер ще избягам от Париж.

Твоя Елоиз“

— О, Боже мой, Боже мой! — извика бъдещата богиня, — как не узнах това по-рано, как не получих писмото по-рано!…

Тя се завтече към прозореца, за да извика Лорен. Но бе вече късно. Лорен беше изчезнал.