Рицарят на Мезон-Руж

IX

На сигнала на Морис се притекоха още двама негови колеги и цяло отделение войници.

Затворени бяха всички врати. Поставени бяха постове навсякъде.

Кралицата се бе замислила. Изпълваха я спомени. Виждаше се седнала в уюта на една от любимите си стаи с две от своите придворни дами да слуша новото стихотворение на един от приближените поети. Внезапно се изправи.

— Какво има, господине? — попита глухо, когато Морис влезе в стаята й. — Бях се приготвила да си лягам, а ето че този войник нахълта в стаята ми, без въобще да ми каже за какво прави всичко това…

Тя посочи Агрикол.

— Госпожо — отвърна Морис и леко се поклони, — моят колега не иска нищо от вас. Ако тук има някой, който да иска нещо от вас, то това съм аз.

— Вие? — попита Мария Антоанета. Добрите обноски на Морис й бяха вдъхнали известно доверие към него. — И какво искате вие?

— Бъдете така добра да ми предадете документа, който скрихте, когато влязох.

Кралицата и Елизабет изтръпнаха. Бяха силно пребледнели.

— Нещо се заблуждавате, господине — рече Мария Антоанета, — не съм крила нищо от вас…

— Лъжеш, австрийко! — извика Агрикол. Морис сложи ръка на рамото на жената.

— Минутка, драги колега — обърна се той към Агрикол. — Остави ме да поговоря с гражданката. Аз до известна степен съм прокурор.

— Карай тогава, но не бъди мекушав — каза Агрикол.

— Вие скрихте някакъв документ, гражданко — настоя Морис. — Трябва веднага да ми предадете този документ!

— Но какъв? Не ви разбирам…

— Онзи, който дъщерята на Тизон ви донесе и който гражданката, вашата дъщеря, вдигна от пода, под предлог че вдига кърпата си.

Морис посочи младата принцеса. Трите жени уплашено се спогледаха.

— Но, господине — продължаваше да упорства кралицата, — това е непоносима тирания от ваша страна!

Кралицата се обърна за помощ към жените в стаята. Погледът й издаваше и молба, и заповед.

— Грешите, госпожо — рече строго Морис. — Ние не сме съдии, нито палачи. Ние сме надзиратели, което ще рече, ваши съграждани. Натоварени сме да ви пазим. Имаме една заповед и ако я престъпим, значи да извършим предателство. Гражданко, моля ви, дайте ми документа, който скрихте, когато престъпих прага на тази стая!

— Господа — гордо изправи рамене кралицата. — След като сте надзиратели, моля — претърсете ни. Измъчвайте ни, лишете ни от сън тази нощ, следващата, по-следващата — както всякога!…

— Опазил ни Бог да докосваме жени — рече Морис с подчертано спокойствие. — Ще ида в комуната и ще чакам нейните заповеди. Но за сметка на това вие ще спите не в леглата си, а в кресла. А ако се наложи, предупреждавам ви, ще прибегнем и до обиск!

— Какво става тук, какви са тези викове? — подаде глава от вратата жената на Тизон. — Защо е цялата тази врява?

— За това, че след като си участвала в предателство, ти сама се лиши от възможността да се срещаш със своята дъщеря! — отсече Морис.

— Лишила съм се от възможността да се срещам с дъщеря си? Какво значи това? Какво значи това, гражданино? — заразпитва съпругата на Тизон, която не можеше да проумее нищо от цялата работа.

— Казвам ти, че дъщеря ти не е дошла тук, за да се срещне с теб, а да донесе някакво писмо на гражданката кралица. Именно поради тази причина ние няма повече да пускаме дъщеря ти тук.

— Но ако тя не идва, аз няма да мога повече да я виждам — продължаваше глуповато да говори съпругата на Тизон. — На мен пък изобщо ми е забранено да излизам от тук.

— Точно така — заключи Морис. — И за цялата работа си виновна ти и само ти.

— Ох! — възропта с досада жената. — Аз съм била виновна за цялата работа! Ти не разбираш ли, че тук никога никой нищо не е оставял. Само нещо лошо да се е случило — обърна се тя към Мария Антоанета, — скъпо ще ми платиш!

Тя отчаяно показа тежката си десница на смутената кралица.

— Недей да заплашваш никого — рече Морис. — Недей да заплашваш, а гледай с добро да получиш онова, което искаме от нея. Ти си жена, кралицата — също. Надявам се, че поне това ще сломи съпротивата й, та вие и двете сте майки… Ако ли не, още утре ще затворят твоята дъщеря. После, открием ли нещо — а самата ти знаеш, че с добро желание се постигат много неща, — открием ли нещо, тежко и горко на дъщеря ти.

Гражданката Тизон по време на цялата тази тирада бе гледала с ужас Морис право в очите. Изведнъж хвърли плах поглед към кралицата.

— Чуваш ли, Антоанета?… Дъщеря ми!… Ти погубваш моята дъщеря!

Кралицата също изпадна в ужас. Но причина за това не беше страхът, който се опитваше да й внуши мъжката част от стаята, а отчаянието, което се четеше в очите на нещастната жена и майка насреща й.

— Елате, госпожо — рече тя, — имам да ви кажа нещо…

— Ето, видя ли? Тук милозливост не помага — извика колегата на Морис. Същият този човек се обърна и към кралицата. — Няма какво да ни размотаваш, гражданко! Каквото имаш да кажеш, ще го кажеш на всички. Пред градския съвет, пред градския съвет!

— Остави я, гражданино Агрикол — рече Морис на ухото на своя колега. — Безразлично е как ще стигнем до истината, стига да я изтръгнем…

— Имаш право, гражданино Морис — рече Агрикол, — имаш право, но…

— Нека се отдалечим на няколко крачки — продължи да го увещава Морис. — И ако решиш да ме слушаш, най-добре дори да се обърнем с гръб. Няма да съжаляваме.

Кралицата погледна с признателност към Морис. Той безгрижно отмести очи от нея и мина зад остъклената врата на спалнята й. Агрикол го последва.

— Виждаш ли тази жена? — каза му Морис веднага щом останаха насаме. — Като кралица тя е голяма виновница, но като жена има велика и благородна душа. Виждаш ли… Колко хубаво нещо е да трошим короната. Нещастието облагородява човека.

— Как хубаво говориш, дявол те взел! — възкликна Агрикол. — Как хубаво само говориш, Морис! Драго му е на човек да те слуша. Теб и приятеля ти Лорен. И ти ли съчиняваш стихове като него?

Морис с усмивка изслуша похвалата на Агрикол. Агрикол му се радваше. Агрикол му се възхищаваше. Агрикол разбирате от тези неща. Той бе надарен приятел. Морис беше велик!

По време на разговора и емоционалните излияния на Агрикол оттатък стъклената врата наистина ставаше каквото бе предрекъл Морис.

Жената на Тизон бе приближила кралицата.

— Госпожо — заговори кралицата, — вашето отчаяние къса сърцето ми. За нищо на света не искам да ви лиша от детето ви! Но помислете добре: ако изпълните желанието на тези хора, може би ще поставите дъщеря си в още по-ужасно положение, тя ще бъде загубена…

— Прави това, което ти се нарежда! — извика жената. — Прави каквото ти заповядват!

— Но моля ви, послушайте ме! — умолително я изгледа кралицата. — Изслушайте ме, разберете за какво става въпрос, и тогава решете…

— За какво става въпрос? — попита надзирателката с диво любопитство.

— Вашата дъщеря доведе със себе си една своя приятелка…

— Да, една работничка — прекъсна я жената на Тизон. — Една работничка. Не искаше да остане навън, сама между толкова много войници.

— Тази приятелка даде на дъщеря ви един документ и дъщеря ви го изпусна на пода. Моята дъщеря, Мария, като мина от там, се наведе и го прибра. Този документ не е кой знае колко важен, но злонамерени хора биха му придали огромно значение.

Стражата нали ви каза, че с добро желание всичко се открива?

— Е, и? — надменно попита жената на Тизон.

— Ами ето какво: вие искате да ви предам този документ. Но желаете ли вие аз да пожертвам един мой приятел, без това да донесе някаква полза на вашата дъщеря?

— Прави каквото ти се нарежда! — изсумтя жената. — Прави каквото ти заповядват!

— Но вие наистина ли не разбирате, че ако предадете документа, който всъщност е просто една бележка, с това може да изложите своята собствена дъщеря?

— Дъщеря ми е добра патриотка като мен — извика съпругата на Тизон. — Слава Богу, семейство Тизон е добре известно на всички. Прави каквото ти казват!

— Боже мой! — закърши ръце кралицата. — Как да я вразумя?

— Дъщеря ми! — извика жената. — Искам си дъщерята! Дай ми веднага този документ ли беше, записка ли, бележка ли, каквото ще да е, дай го веднага!

— Заповядайте, госпожо…

Кралицата подаде едно листче на глупавата нещастница. Жената на Тизон радостно го вдигна над главата си и извика:

— Влезте, влезте, граждани стражи. Тя ми даде онова, което искахте от нея. Елате да си го вземете. Само че си искам дъщерята!

— Ти жертваш нашите приятели, сестро — отбеляза Елизабет.

— Не, сестро — отговори кралицата. — Жертвам само нас. Бележката не може да компрометира никого освен нас.

Веднага щом чуха виковете, Морис и Агрикол се притекоха. Жената подаде бележката и като разгърнаха листчето, мъжете прочетоха: „На изток един приятел още бди над вас.“

Морис настръхна.

Почеркът му се стори познат.

„О, Боже мой! — каза си той. — Та това като че ли е почеркът на Женевиев! Не, не е възможно, аз съм луд. Какво може да има между Женевиев и кралицата, какво общо може да има между тях двете?“

Обърна се и видя, че Мария Антоанета го наблюдава изпитателно. Жената на Тизон също не откъсваше поглед от него.

— Ти извърши едно добро дело — каза Морис на ключарката. — А вие, гражданко — прибави към кралицата той, — вие, гражданко, извършихте едно хубаво дело.

— Нека тогава, господине — отговори кралицата, — нека тогава моето дело ви послужи за пример. Изгорете бележката и с това ще свършите и вие едно хубаво дело.

— Ти се шегуваш, австрийко — навъси се Агрикол. — Искаш да изгорим тази бележка, след като много добре знаеш, че с нейна помощ бихме могли да изловим цяла сюрия аристократи! Наистина ли ни смяташ за толкова глупави!

— Вярно, изгорете я — намеси се и ключарката. — Тя може да изложи и моята дъщеря.

— Не ще и дума — отвърна Агрикол. — Излага дъщеря ти, и не само нея. Излага кой знае още колко народ.

Агрикол издърпа от ръцете на Морис листчето, което младият мъж, без да му мисли кой знае колко, сам би изгорил, ако беше самичък в стаята.

Десет минути по-късно листчето се намираше в ръцете на членовете на комисията от комуната.

„На изток един приятел още бди над вас“ — мърмореше един от мъжете. — Какво ли ще рече това?

— Ами — каза друг от членовете, който бе географ, — иска ли много мислене? Онзи, който е написал бележката, не говори за „изток“, а за Лориан, едно бретонско градче между Ван и Компер. Дяволите да го вземат, този град трябва да бъде изгорен веднага, ако се разбере, че в него живеят аристократи, които бдят над кралицата!

— Работата е сериозна — обади се трети глас, — тъй като Лориан е на брега на морето и следователно може да бъде изходна точка за споразумение с англичаните.

— Аз предлагам — заяви четвърти — в Лориан да бъде изпратена комисия, за да разследва цялата работа!

Морис разбра за решението на комисията.

„Мястото, което търси комуната — рече си той, — е много далеч от Британия!“

На другия ден кралицата, отказвайки както винаги разходка в парка, поиска разрешение да се качи на върха на кулата заедно с дъщеря си и госпожа Елизабет. Каза, че желаят да подишат чист въздух.

Беше й разрешено веднага. Но още преди да тръгнат за кулата, Морис се качи горе и се скри зад стълбата, по която те щяха да минат. От там той имаше отлична видимост, и не само видимост — от това място щеше да чуе прекрасно дори шепот. Искаше да разбере нещо за съдържанието на бележката.

Жените пристигнаха. Кралицата безцелно направи няколко крачки с дъщеря си и с Елизабет, но само след няколко мига ги остави сами, спря се, обърна се на изток и се взря в един от прозорците на някаква къща, където се забелязваха няколко души. Един от тях държеше бяла кърпа в ръка.

Морис тутакси извади бинокъл и тъкмо когато го нагласяваше пред очите си, кралицата направи рязко движение, сякаш приканваше любопитните хора да се отстранят от прозореца. Морис все пак успя да различи един. Беше рус, с бледо лице. Поклонът на този човек беше толкова почтителен, че едва ли не граничеше с раболепие.

Зад мъжа, който явно не беше повече от двадесет и пет — двадесет и шестгодишен, полускрита стоеше жена. Морис насочи бинокъла си към нея и в първия миг, в който му се стори, че това е Женевиев, ахна. Без да иска той се беше показал иззад стълбата. Жената също държеше пред очите си бинокъл. Тя се дръпна назад и притегли след себе си човека, зад когото беше застанала. Женевиев ли беше това наистина? Познала ли бе тя Морис, за да се дръпне така рязко с останалите от прозореца. Или и тя, и другите се бяха оттеглили само поради знака, който им беше дала кралицата?

Морис почака някое време с надежда, че онези хора отново ще се покажат. Но прозорците си оставаха все тъй празни. През това време до него тихо се приближи Агрикол. Той му нареди да стои и да пази, а сам бързо слезе и се стаи на ъгъла на улица Порт Фоан. Искаше да разбере дали онези хора ще излязат от къщата. Но очакванията му и там не се увенчаха с успех. Никой не се появи.

Морис се запъти към улица Сен Жак. Душата му се разкъсваше от съмнения.

Когато влезе в дома на Димер, Женевиев, облечена в бяло, седеше сред ухаещите цветя в градината и закусваше. Кокетно го покани да седне.

Димер побърза не само да се яви, но и да засвидетелства огромната си радост от срещата. Преди Морис да изпие чашата шоколад, която му бяха поднесли, той го покани да отидат във фабриката. Морис се съгласи.

— Драги Морис — хвана го Димер под лакът по пътя за кожарската фабрика, — искам да ви съобщя нещо извънредно важно.

— Новината политическа ли ще бъде? — полюбопитства Морис, изцяло погълнат от мислите, с които беше дошъл при своите познати.

— О, Боже, драги ми гражданино — усмихна се мило Димер, — смятате ли, че един производител на кожи има време да се занимава с политика?… Не, не, слава Богу, ще ви съобщя индустриална новина. Моят почтен приятел Моран, който, както знаете, е отличен химик, изнамери начин да прави червен марокен. Такъв, какъвто досега никой не е виждал, сиреч боята така да проникне в кожата, че никога да не се изтрие. Ще ви покажа след малко. Впрочем след малко вие ще видите и самия Моран, той сам ще ви демонстрира откритието си. Художник е този Моран.

Морис не разбираше как човек би могъл да бъде художник само защото умее да прави червени кожи. Но прие да отиде. Той последва Димер и те двамата влязоха във фабриката. В едно помещение, различаващо се от останалите, съзря самия Моран, зает със своето странно занимание, в работна дреха и със зелени очила на носа. Имаше вид на човек, за когото боядисването на мръсни овчи кожи в червено е най-важното нещо на света. Ръцете му, голи докъм лактите, бяха целите червени.

Моран поздрави с леко кимване, без да откъсва очи от своята работа.

— Върви ли, гражданино Моран? — попита Димер вместо поздрав.

— Ще печелим най-малко по триста хиляди франка на година от този нов марокен — отвърна Моран. — Но ето че вече цяла седмица не спя, а от киселините очите ми станаха на нищо.

Морис остави Димер при Моран и се върна при Женевиев.

„Трябва да си призная — рече си той по пътя, — моята работа като войник може да направи и от най-големия герой пълен глупак. След една седмица служба в Тампъл си готов и себе си да вземеш за чистокръвен аристократ и да започнеш да търсиш начин сам да се издадеш на комуната. Клети Димер, клети Моран и ти, Женевиев — как можах да хвърля дори сянка на подозрение върху вас!…“

Женевиев посрещна Морис със сладка усмивка, която заличи и последните следи от подозрение. Тя се държеше с него както преди — приятна, мила, очарователна.

Часовете, когато Морис я виждаше, се бяха превърнали за него в часове на истински живот. През цялото останало време той живееше в треска — треската на 1791 година, която бе разделила Париж на два лагера и бе превърнала живота на парижани в непрестанна борба.

Около пладне Морис бе принуден да се прости с Женевиев и да се върне в Тампъл.

На улица Сент Авоа срещна Лорен, който минаваше с отделението си. Лорен излезе от строя и приближи своя приятел с декламация:

Морис дръпна ръка и посегна към джоба си да извади ключа. Беше избрал този начин да обуздава лиричните изблици на Лорен. Но Лорен овреме забеляза движението и се отдалечи засмян до ушите.

— Добре, че те срещнах — каза той от почетното разстояние, на което се намираше, — имаш да стоиш още три дни в Тампъл, Морис. Препоръчвам ти малкия крал!