Рицарят на Мезон-Руж

XLIV

На двадесет и третия ден от месеца, от година II на Единната и Неразделна Френска република, който по стар стил, както хората казваха тогава, отговаряше на 14 октомври 1793, любопитно множество още от сутринта нахлу в залата и трибуните, където ставаха революционните заседания.

Проходите на Консиержери бяха също така пълни с нетърпеливи зрители, които си предаваха един другиму страстите и шума, както вълните на морето си предават една на друга бученето и пяната. Въпреки цялото любопитство, обзело всеки зрител, а може би и тъкмо поради това любопитство всяка вълна от това море, от това разбунтувало се, притиснато между околните сгради море за късо време се връщаше на същото място, от което бе тръгнала. Най-добре наместилите се хора трябваше да сторят нещо в замяна, за да им простят другите тяхното щастие. Те разказваха на съседите си всичко онова, което чуваха и виждаха, а те пък го предаваха нататък.

Точно пред вратата на съда групичка хора, струпани буквално един върху друг, се караха за няколко сантиметра площ. Площта беше микроскопична, но и тя позволяваше на човек през рамене и глави да съзре едно кътче от залата и лицата на съдиите. За нещастие, проходът към залата почти изцяло беше зает от един-единствен човек, човек с мощни рамене, който с разтворените си ръце, опрени в стените, възпираше публиката и не й даваше възможност да нахлуе в залата.

Този непоколебим човек беше млад и красив. При всеки по-силен тласък на множеството той тръсваше като някоя грива гъстата си коса, под която проблясваше мрачен и решителен поглед. След като оттласнеше с поглед и ръце множеството, той наново заставаше неподвижен, внимателен. Гъстата тълпа стотици пъти се опита да го свали долу, тъй като бе извънредно висок и не даваше възможност на никого да види какво става пред него. Той обаче стоеше непоклатим като канара.

От другия край на морето от хора един друг човек си пробиваше път с желязно упорство през гъстата тълпа. Него нищо не можа да го спре в неуморимото му провиране: нито ударите на онези, които оставаха отзаде му, нито псувните на тези, които задушаваше с блъскането си, нито пък ревовете на жените. В залата имаше извънредно много жени. На ударите той отговаряше с удари, на псувните — с поглед, пред който и най-храбрите се дръпваха, на ревовете — с безразличие, което много приличаше на презрение. Между другото той бе дребничък, ръцете му наподобяваха мотовилки. Най-сетне той стигна зад мощния човек, който, тъй да се каже, затваряше залата.

Лакътят му едва докосна ребрата на момъка, който стоеше пред него. Зачуденият здравеняк се обърна рязко и вдигна едната си ръка, готова да смаже странния пришълец. Благодарение на това движение двамата противници се озоваха лице в лице. И двамата почти моментално нададоха вик. Те се познаваха.

— Ах, гражданино Морис — рече дребничкият с тон, който издаваше голяма скръб, — пуснете ме да мина, моля ви се! Ако искате, после ме убийте!

Морис се разчувства от предаността, която излъчваше момъкът.

— Вие? — прошепна той. — Вие се решавате да се явите тук?

— Да, аз — отвърна дребничкият. — Но много се уморих… Морис мълчаливо го наблюдаваше.

— Ох, Боже мой! — възкликна момъкът. — Тя говори! Пуснете ме да я видя! Пуснете ме да я чуя!

Морис се поотстрани и момъкът мина отпреде му. Вече нищо не пречеше на онзи, който беше изтеглил толкова много, за да стигне дотук, да наблюдава малко по-спокойно. Сцената и по-скоро негодуванието, което предизвика тя сред тълпата, привлече вниманието и любопитството на съдиите.

Подсъдимата също погледна към тълпата и веднага съзря и позна Рицаря. Тръпки побиха кралицата в желязното й кресло при вида на този човек.

Разследването, което се водеше от председателя Арман, което се поддържаше от ФукеТренвил и се оспорваше от Шово-Лагорд, защитника на кралицата, трая толкова, колкото позволяваха силите на съдиите и на кралицата.

През цялото време Морис стоеше неподвижен на мястото си. Рицарят бе успял да се облегне на една колона, която в този момент имаше по-жив цвят, отколкото неговото лице.

Мръкна се. Няколкото свещи и кандила, запалени на масите на съдиите, осветяваха със зловеща светлина жената, която преди време бе тъй красива, че засенчваше блясъка на версайските тържества. Сега тя беше самичка и бе принудена да хвърля по някой и друг презрителен отговор на запитванията на председателя или от време на време да се навежда към ухото на защитника си, за да му прошепне някоя дума. Бялото й гладко чело не беше загубило нищо от гордостта си. Тя беше облечена в рокля на черни райета, която от деня на смъртта на краля за нищо на света не искаше да смени.

Съдиите се оттеглиха на съвещание, заседанието свърши.

— Не се ли отнесох твърде високомерно, господине? — попита кралицата своя защитник.

— О, госпожо — отвърна Шово-Лагард, — когато сте вие, вие всякога се отнасяте добре!

— Виждаш ли я каква е горделива! — извика една жена измежду зрителите, сякаш в отговор на въпроса на кралицата към защитника й.

Кралицата се обърна към тази жена.

— Да, да, да — рече жената, — казвам, че тази твоя гордост ще те съсипе!

Кралицата почервеня. Рицарят се обърна към жената, която бе произнесла тези думи, и тихо й възрази нещо. Накрая й рече:

— Недей да забравяш, че тя е била кралица! Морис стисна ръката на момъка.

— Слушайте, господине, имайте малко поне чувство за самосъхранение. Недейте да погубвате по този начин сам себе си!

— О, господин Морис — възрази Рицарят, — вие сте мъж и знаете много добре, че говорите на мъж. Вярвате ли, че ще я осъдят?

— Не само че вярвам — уверен съм! — отвърна Морис.

— Господи! — въздъхна момъкът. — Господи, тази жена!

— Не жена, а кралица — възрази Морис. — Нали сам вие казахте така преди малко.

Часът вече бе три и половина след полунощ. Тълпата по коридорите все повече оредяваше. Тук-там изгасваше по някое кандило, а на места хората стояха на съвсем тъмно. Тъмно беше и там, където стояха Рицарят и Морис.

— А вие — рече Рицарят, — вие, господине, който нямате сърце на тигър, какво търсите тук?

— Уви — рече Морис, — дошъл съм да видя какво е останало от една нещастна жена.

— Да, да — каза Рицарят, — онази, която мъжът й натика в затвора на кралицата, нали? Онази, която арестуваха пред мен…

— Женевиев?

— Да, Женевиев.

— И тъй — какво излиза… — въздъхна Морис. — Женевиев е арестувана, жертва на собствения си мъж, убита от Димер? О, Господи! Вече разбирам всичко. Рицарю, разкажете ми бавно и подробно как е станало всичко. Къде мога да я намеря? Рицарю, тази жена е моят живот, чувате ли?

— Да, видях я — отвърна мъжът. — Аз бях на същото място, когато я арестуваха. Бях отишъл да помогна на кралицата да избяга. Но плановете ни се объркаха.

— Не спасихте ли нея поне, не спасихте ли поне Женевиев, не успяхте ли да спасите поне сестра си?

— А можех ли? — въздъхна момъкът. — От нея ме отделяше желязна решетка. Ако и вие бяхте там! Ако и вие бяхте там, щяхме с общи усилия да разкъртим затворническата решетка и щяхме да освободим и двете жени!

— Женевиев, Женевиев — изпъшка Морис.

И като изгледа Рицаря с израз на неописуем гняв, той рече:

— А какво стана с Димер?

— Не знам — отвърна момъкът. — Той избяга от едно място, аз — от друго.

— Само да го срещна някъде!… — стисна зъби Морис.

— Да, разбирам — рече момъкът. — Но за Женевиев още е рано да се отчайвате. Докато тук, за кралицата… О, чуйте ме — рече момъкът. — Вие сте човек със сърце, вие сте човек с влияние, вие имате приятели… Моля ви, моля ви на колене, моля ви като Бог…

Морис втренчено гледаше мъжа пред себе си.

— Морис, помогнете ми да спася кралицата!

— Вие с ума си ли сте? — възкликна Морис.

— Морис, Женевиев ви моли чрез моя глас!

— О, не произнасяйте това име, господине! Кой знае дали и вие заедно с Димер не сте пожертвали заради собствените си планове тази клета жена…

— Господине! — изправи се гордо младежът. — Когато работя в интерес на някого, аз жертвам само себе си!

Вратата на стаята, където се съвещаваше съдът, се отвори. Морис тъкмо си беше отворил устата да заговори.

— Мълчете, господине! — рече Рицарят. — Мълчете, мълчете!

Съдиите влязоха.

Морис видя как ръката на Рицаря се разтрепери.

— О — рече Рицарят, — сърцето ми ще се пръсне!

— Кураж — пошепна Морис. — Иначе сте загубен! Вестта за появяването на съдиите се разнесе веднага. Тълпата наново се разшава към залата. Тук-там бяха запалени загасените вече кандила. Моментът бе най-тържественият!

Доведоха отново кралицата. Тя застана права, неподвижна, горда, с внимателни очи и стиснати устни.

Прочетоха присъдата. Присъдата бе смърт.

Тя изслуша председателя, без да смени цвета на лицето си, без да трепне, без дори с едно мускулче на лицето си да издаде вътрешното напрежение, в което се намираше в този миг.

После се обърна към Рицаря, отправи му дълъг красноречив поглед, сякаш за да поблагодари на този човек, който стоеше като олицетворение на предаността насреща й. После кралицата облегна ръка на лакътя на жандармерийския офицер, който предвождаше конвоя, и спокойно напусна съда.

От гърдите на Морис се изтръгна дълга въздишка.

Съзнанието му кой знае защо бе изпълнено с едно видение: вече понатежал, спокоен, щастлив, прегърнал с една ръка любимата си, се наслаждава на прекрасен излет. Женевиев гледа през далекогледна тръба красотите на Франция, в която няма вече революции, кланета…

„Слава Богу! — рече си Морис. — Кралицата не произнесе нито една дума, която да компрометира Женевиев. Това все пак е някаква надежда за мен…“

— Слава Богу! — прошепна си и Рицарят на Мезон-Руж. — Всичко се свърши, дойде вече краят на битката. Нямах повече сили да издържам по-нататък!…

— Кураж, господине! — рече Морис.

— Ще имам кураж — отговори Рицарят. — Ще имам кураж, господине!

След тези думи те се ръкуваха и си тръгнаха. Върнаха кралицата обратно в Консиержери. Когато влизаха в затвора, бе четири часът.

На минаване при Пон Ньоф Морис се срещна с Лорен.

— Стой тук — каза Лорен. — Не можеш да минеш!

— Защо?

— Първо, кажи ми къде ходиш?

— Отивам си вкъщи — отвърна Морис. — Мога да се прибера у дома — вече научих къде е тя.

— Това е хубаво — рече Лорен. — Но в дома си не бива да се прибираш!

— Защо смяташ така?

— Защото само преди два часа у вас са отишли жандарми да те арестуват.

— А! — възкликна Морис. — Толкова по-добре.

— Ти луд ли си!? — възкликна Лорен. — А Женевиев?

— Имаш право — замисли се Морис. — Ами къде да отидем?

— И таз хубава — рече Лорен. — У дома, разбира се.

— Но с това пък ти се компрометираш!

— Толкова по-добре. Хайде да тръгваме.