Рицарят на Мезон-Руж

II

В гласа й се долавяха такива нотки на страх и изтънченост едновременно, че Морис настръхна. Този звънлив глас като електрически ток го прониза в самото сърце.

Той се обърна към доброволците, които се съветваха нещо помежду си. Унизени докрай от това, че един човек ги бе респектирал дотолкова, те търсеха начин да си възвърнат загубената почва под нозете. Осем бяха срещу един. Трима имаха пушки, другите бяха въоръжени с пистолети и копия. Морис притежаваше само една гола сабя, борбата в никой случай нямаше да е равна.

Изглежда, и жената разбра това, тъй като постоя, постоя известно време умислена, след туй главата й след кратка въздишка клюмна на гърдите.

Вдигнал намръщено вежди, с презрително вирната долна устна и сабя извън ножницата, Морис нерешително размишляваше. Мъжеството му повеляваше да защити тази жена, чувството му на гражданин го съветваше да я предаде.

Внезапно откъм ъгъла на улица БонзАнфан блеснаха няколко пушки. Чуха се равномерните стъпки на друг патрул, който съгледа четата и застана на десетина крачки от нея.

Капралът на патрула извика.

— Кой е?

— Свой! — отвърна Морис. — Свой! Ела насам, Лорен! Онзи, към когото беше отправена тази покана, тръгна начело на осемте си другари и бързо се приближи.

— А, Морис, ти ли си? — попита капралът. — Ах, ти, похитителю на женски сърца! Какво правиш по улиците по туй време?

— Виждаш ме, идвам от Секцията на братята и приятелите.

— Да, а сега отиваш в секцията на сестрите и приятелките. Досещаме се:

Научете се, моя хубавице, че когато дойде полунощ една вярна ръка, една любовна ръка, полека-лека ще се плъзне в тъмното и ще отвори вратата, която на мръкване заключихте вие след себе си…

— А, не е ли така? — попита след краткия рецитал капралът.

— Не, приятелю, ти се лъжеш. Отивах си право вкъщи, но по пътя срещнах тази гражданка, която искаше да се отскубне от ръцете на гражданите доброволци. Притекох се и ги попитах защо я задържат.

— Разбирам — рече Лорен и добави с поетичен глас. — На френските кавалери характерът е такъв…

Като се обърна към доброволците, капралът продължи:

— Защо сте задържали тази жена?

— Вече обяснихме това на поручика — отвърна предводителят на четата. — Защото няма билет.

— О — каза Лорен, — това ли било голямото злодеяние?

— Не знаеш ли каква заповед е издала комуната? — попита на свой ред предводителят на доброволците.

— Знам, знам! Но има друга заповед, която отменя заповедта на комуната.

— Каква заповед?

— Ето чуй:

Поетичният капрал се усмихна.

— А? Какво ще кажеш за тази заповед, гражданино? Нали е превъзходна?

— За превъзходна — превъзходна е, но не ми се вижда задължителна. Първо, няма я обнародвана във вестниците, второ, не сме ни на Пинд, ни на Парнас, трето, сега не е ден и, най-после, тази гражданка може да не е нито млада, нито хубава, нито пък прелестна.

— Обзалагам се за противното — рече Лорен. — Чуй, гражданко — обърна се към изгубилата ума и дума жена, — докажи ми, че казвам истината. Свали качулката, за да видят всички дали не си от онези, за които именно се говори, в заповедта…

— О, господине — възкликна жената и още повече се притисна към Морис, — след като ме защитихте от неприятелите, защитете ме и от приятелите си!

— Виждаш ли, виждаш ли — каза предводителят на доброволците, — тя се крие. Много се опасявам тя да не е някоя шпионка на аристократите, някоя безпътница, някоя нощна птица.

— О! — продължи да стене жената и като се обърна към Морис, откри пред него лицето си, искрящо от младост, хубост и изящество на форми и линии. Фенерът осветяваше прелестното й лице. — О, погледнете ме, приличам ли на това, за което говори този човек?!

Морис бе възхитен. Никога дори и на сън не бе виждал нещо такова, каквото току-що се бе появило пред него. Казваме „се бе появило“, тъй като непознатата покри лицето си почти толкова бързо, колкото го беше открила.

— Лорен — рече Морис шепнешком, — поискай ти да отведеш тази жена в участъка, ти имаш това право, ти си началник на патрул.

— Хубаво — отвърна капралът, — разбрах от една дума. После, като се обърна към непознатата, рече:

— Хайде, хубавице моя, елате с нас, щом не искате да ни дадете доказателства, че влизате в регламента на заповедта.

— Как? Да върви с вас? — възнегодува водачът на доброволците.

— Разбира се. Ние ще отведем гражданката в Градския дом, където сме и на пост. Там ще съберем сведения за нея.

— Ами тя е наша и ние ще си я закараме там!

— Вижте какво, граждани, струва ми се, че ще се скараме — каза Лорен. — Не ми се ще да стане това.

— Ами ако щете — сърдете се, ако не щете — не, но ние сме истински войници на републиката. Вие пазите реда по улиците, а ние сме тръгнали да проливаме кръвта си на границата.

— Внимавайте да не я пролеете по пътя за там, граждани. Ако не сте малко по-вежливи, това лесно може да ви се случи.

— Вежливостта е добродетел на аристократите — възразиха доброволците. — Ние сме безгащници2.

— Хайде, хайде — възрази Лорен. — Не произнасяйте такива думи пред госпожата. Тя може да е англичанка, а англичаните са извънредно срамежливи хора. Не ми се сърдете за туй предложение, моя хубава нощна птичко — прибави той ласкаво, като се обърна към непознатата. — Не ми се сърдете, че ви каня да тръгнете с нас, не ми се сърдете, че произнасям такива слова.

Капралът явно пак го избиваше на поезия. Той продължи:

— Един поет го е казал, а ние също така ще го повторим тихо:

Англия е стадо гъски сред безкрайно блато.

— А! — възкликна предводителят на доброволците. — Ти си признаваш и се издаваш, че си създание, излязло от утробата на нашия враг — подозрително навлизаше и доброволецът в тона на капрала. — Ти изповядваш, че си наемник на Англия, че си…

— Мълчи, приятелю, мълчи — рече Лорен. — Ти не разбираш нищо от поезия и поради тази причина аз ще ти говоря вече само в проза. Слушай, любезни, ние сме мека и дълготърпелива национална гвардия, но всички сме чеда на Париж, което значи, че започнат ли повече, отколкото трябва, да ни дърпат за ушите, знаем как да се бием.

— Госпожо — обади се Морис, вие виждате какво става сега тук, а навярно се и досещате какво може да стане след малко. След пет минути повече от десет души ще се изколят заради вас. Каузата, която са прегърнали желаещите да ви защитят, заслужава ли според вас кръвта, която ще се пролее?

— Господине — отвърна непознатата и захвана да кърши ръце, — мога да ви кажа само една дума, само една. Ако оставите да ме задържат, от това ще произлезе за мен и още няколко души голямо нещастие. Предпочитам да пронижете сърцето ми с оръжието, което държите в ръката си, и да ме хвърлите в Сена, отколкото да отида в ареста.

— Добре, госпожо, вземам върху себе си цялата ваша грижа. Той пусна ръцете на непознатата хубавица.

— Граждани — рече Морис на стражата, — като ваш офицер, като патриот, като французин ви заповядвам да защитите тази жена, А ти, Лорен, ако тези псета кажат само още една дума, вдигай щика!

— Щиковете! — изкомандва Лорен.

— О, Боже мой, Боже мой! — извика непознатата и като нахлупи още повече качулката на главата си, направи няколко крачки и се облегна на един стълб.

Не може да се отрече, че доброволците се опитаха да се защитят. Един от тях дори изгърмя с пистолета си и куршумът по някаква необяснима случайност проби шапката на Морис.

— Готови за бой, готови за бой! — викна Лорен. — Едно, две, три!…

В тъмното се захвана борба и настана такава неразбория, че след един-два гърмежа се чуваха само викове, писъци и проклятия. Но отникъде не се появи никой, защото, както казахме вече, отдавна наоколо се шепнеше за кланета и сега дори и някой да чуеше какво правят нашите герои, то той непременно щеше да си помисли, че клането вече е започнало, а в такива случаи човек винаги гледа да е по-далеч от събитията.

Като по-малочислени и по-слабо въоръжени доброволците съвсем скоро загубиха способност за каквато и да е съпротива. Двама вече бяха тежко ранени, четирима стояха като истукани, с опрени в гърдите им щикове.

— Така — рече Лорен, — вече мога да се надявам, че оттук нататък ще стоите по-мирни от агънца. Морис — обърна се той към него, — заповядвам ти да отведеш тази жена до поста в Градския дом. Сам знаеш, ще отговаряш за нея!

— О, да! — рече Морис. — Ами паролата? — приближи шепнешком той към Лорен.

— Бре, дявол го взел! — рече Лорен, като се почеса по ухото. — Паролата… Работата е там, че…

— Страх те е да не злоупотребя с нея ли?

— О, не — каза Лорен. — Ти си я употребявай после както си щеш, то си е твоя работа…

— И казваш… — прояви настоятелност Морис.

— Казвам, че веднага ще ти я дам. Но първо ни остави да се разберем докрай с тези разбойници, а сетне, преди да се разделим, ще ти дам един съвет.

— Бива — невъзмутимо отвърна Морис. — Аз ще почакам. Лорен се върна при хората си, които продължаваха да бият доброволците. Веднага щом стигна до групата, олелията секна.

— Е — рече Лорен, — стига ли ви това?

— Да, жирондистко куче! — озъби се предводителят на доброволците.

— Лъжеш се, байно — отвърна невъзмутимо Лорен. — Ние сме по безгащници и от теб, тъй като сме членове на Термопилския клуб, а на този клуб, вярвам, никой не може да отрече патриотичните чувства. Оставете гражданите да си отидат — обърна се той към своите хора. — Те вече мирясаха.

— Мирясахме — не се предаваше водачът на доброволците, — но все пак, ако тази жена е подозрителна…

— Ако бе подозрителна, тя отдавна щеше да е избягала — философски отбеляза Лорен. — Щеше да избяга оттук, докато се биехме. А тя, виждаш, остана да гледа битката до самия й край.

— О, вярно бе — обади се сговорчиво един от доброволците, — гражданинът от Клуба на термопилите има право.

— Впрочем ние лесно ще се убедим дали тя е подозрителна, или не — отбеляза Лорен. — Моят приятел ще я отведе до поста и ще се убеди сам в това, а ние бихме могли да идем да си пийнем за здравето на народа.

— Да пийнем ли? — наивно попита предводителят на доброволците.

— Разбира се — свойски рече Лорен. — Умирам от жажда, а тук на ъгъла на улица Дьо Лувър има прекрасно локалче.

— Защо не ни каза това по-раничко, гражданино? — докачливо се обади водачът. — Много съжаляваме, че се усъмнихме в твоя патриотизъм. Като доказателство за това, в името на народа и на закона, да бяхме се целунали?…

— Да се целунем — рече добродушно Лорен. Доброволците и войниците захванаха с въодушевление да се целуват. По онова време хората много лесно се целуваха.

— Хайде, приятели — чуха се няколко гласа след странното занимание. — Напред към локала!

— Ами ние — завикаха ранените с плачливи нотки в гласа, — нас тук ли ни оставяте?

— А — рече Лорен, — тъй се оставяло то. Така ли се оставят мъжаги, паднали в бой за отечеството? Така ли се зарязват насред път паднали в битка патриоти? Е, наистина, по погрешка, но все пак паднали, паднали още ранени.

Лорен нареждаше като равин на молитва.

— Ние ще ви пратим носачи — продължи той. — А додето дойдат носилките, пейте си Марсилезата. Това ще ви поразсее.

Като остави войниците и доброволците, хванати любовно ръка за ръка, да вървят към двореца, Лорен притича към Морис, който заедно с непознатата жена го чакаше на ъгъла на улица Кок.

— Морис — рече той, — обещах ти един съвет, и той е: по-добре ще направиш да дойдеш с нас, отколкото да се компрометираш със закрилата на тази гражданка, която наистина ми се вижда очарователна, но която именно поради тази причина е още по-подозрителна. Очарователните жени, които скитат нощем сами по парижките улици…

— Господине — възрази жената, — моля ви, мерете си приказките и не разсъждавайте по този повърхностен начин…

— Първо, вие казахте „господине“, а това е голям грях, чуваш ли, гражданко? Хайде, ето сега че и аз казвам „вие“…

— Е, да, да, гражданино — не отстъпи жената, — остави своя приятел да свърши едно добро дело.

— Как ще стори това?

— Като ме отведе до дома ми и ме пази по пътя.

— Морис, Морис, не е лесна и твоята — рече Лорен. — Мисли какво ще направиш. Излагаш се на опасност…

— Знам — отвърна спокойно Морис. — Но какво бих могъл да направя? Ако оставя тази клета жена, патрулите пак ще я спрат.

— О, да — живо възкликна жената, — с вас, господине… исках да кажа, с теб, гражданино, ще бъда спасена.

— Чуваш ли? Казва „спасена“ — забеляза Лорен. — А това ще рече, че тя е в голяма опасност.

— Чуй ме, драги Лорен — отбеляза на свой ред Морис, — нека бъдем справедливи. Тя или е добра патриотка, или е аристократка. Ако е аристократка, ние сгрешихме, че я защитихме. Добре, и като я хванат, ние ще излезем виновни. Ако ли пък е добра патриотка, длъжни сме да й окажем съдействие.

— Пардон, пардон, драги приятелю. Нека ме прости Аристотел, но твоята логика е доста глупава. Ти говориш като онзи, който казва:

— Слушай, Лорен — рече Морис. — Остави настрана Дор, Парн и ЖантилБернар, моля те. Нека си говорим сериозно. Ще ме оставиш ли да изпратя тази жена или не?

— Ти, Морис, ме поставяш в затруднено положение: да пожертвам длъжността си заради своя приятел или пък приятеля си — за длъжността. Виждаш ли, Морис, страх ме е да не пожертвам именно длъжността.

— Можеш да решиш, както съвестта ти повелява, но за Бога, решавай по-скоро.

— Няма ли да злоупотребиш?

— Обещавам.

— Това не стига, закълни се.

— В какво да се закълна?

— Закълни се в олтара на отечеството.

Лорен сне шапката си, обърна я с кокардата към Морис, която той трябваше да приеме именно като олтар на отечеството, и съвършено сериозно извърши свещения ритуал.

— А сега — рече Лорен — ето ти я тази жена. Тя е „Галия и Лутеция“3. Може да се намери някой да ти рече, както и на мен са ми казвали: „Галия и Лукреция“, но ти си карай колата. Лутеция или Лукреция, все едно е. И двете думи са латински.

— Гражданко — рече Морис, — сега съм на ваше разположение. Благодаря ти, Лорен!

— Добър ти път — отвърна Лорен и нахлузи олтара на отечеството на главата си.

Верен на вкуса си да възпява виното, любовта и веселия, безгрижен живот, той се отдалечи, като си мърмореше важно под носа:

— Най-сетне, мила Елеонор, ти го позна — този очарователен грях, него, който се боеше дори да пожелаеш. Когато го вкуси, ти пак се боеше, но кажи ми сега, има ли нещо страшно в цялата работа?