Рицарят на Мезон-Руж

L

В онова време потупването по рамото означаваше нещо изключително важно.

Димер се обърна. Насреща му стоеше Морис.

— А, добър ден, гражданино републиканец — рече Димер, без да издаде никакво друго вълнение освен мигновено стъписване.

— Добър ден, гражданино мръсник — отвърна Морис. — Вие ме очаквахте, нали?

— Не, напротив, никак не ви очаквах! — прояви искреност този път Димер.

— Защо?

— Чаках ви по-рано.

— Сега също е рано, убиецо! — изръмжа с ужасен глас Морис.

— Гражданино, с дивото си изражение ще накараш полицията да ни проследи и разбере кои сме! — отбеляза Димер.

— Страх те е да не те хванат, нали? Страх те е да не те откарат на ешафода, където сам ти пращаш другите хора! Нека ни хванат, то ще е по-добре — смятам, че на народното правосъдие му липсва един престъпник!

— Както липсва и едно име от списъка на честните хора, след като изчезна вашето име, нали?

— Добре, добре — рече Морис. — Надявам се, че ще си поговорим за всичко това, ще имаме време. Дотук вие сте си отмъстили. Отмъстили сте си на една жена. Защо, след като казвате, че сте ме чакали, не ме дочакахте в моя дом в деня, в който отвлякохте Женевиев?

— Струва ми се, че първият крадец сте вие!

— Хайде — рече Морис, — тук адвокати не са нужни. Но аз не ви и смятам за добър адвокат. Ако ви смятам по-силен на дело, отколкото в красноречието, доколкото мога да съдя от деня, когато искахте да ме убиете — тогава вие се показахте точно такъв, какъвто сте.

— Оттогава до днес съм се разкайвал хиляди пъти, задето не ви убих — отговори спокойно Димер.

— Щом е така — рече Морис и се докосна с дясната си ръка до сабята, — то аз ви предлагам да ме убиете сега!

— Ако обичате, утре. Не сега!

— Защо утре? — попита Морис.

— Или довечера — проследи нишката на някаква своя мисъл Димер.

— И защо не веднага?

— Тъй като в пет часа имам изключително важна работа!

— Пак някоя мръсотия навярно — рече Морис. — Пак някоя подлост?

— Вижте какво, господин Морис — каза Димер, — вие ми се виждате извънредно непризнателен човек, истината ви казвам. Как иначе! Цели шест месеца ви оставих да въртите любов със собствената ми жена, цели шест месеца си затварях очите за вашите срещи, за вашите погледи, за усмивките ви, а сега да проявявате такова нетърпение! Съгласете се все пак, че от мен по-търпелив човек на света няма!

— О, да. Правили сте го, тъй като сте смятали, че мога да ви бъда полезен!

— Разбира се — отвърна Димер, който се държеше така спокойно, че още повече дразнеше Морис. — Разбира се! Когато вие предавахте вашата република, когато ми я продавахте само срещу един поглед на моята жена, когато се безчестяхте с предателството си, когато жена ми вършеше същото с прелюбодеянието си, аз се държах като мъдрец и герой. И тържествувах.

— Ужас! — възкликна Морис.

— Ужас, наистина. Вие изключително правилно оценявате с тази дума своето поведение.

— Лъжете се, господине. Поведението, което аз наричам ужасно и мръсно, е поведението на човека, на когото е била поверена честта на една жена; който се е заклел да пази чиста и непорочна тази чест и който, вместо да устои на клетвата си, е употребил хубостта на жена си като въдица за улавяне на едно слабо сърце. Вие преди всичко сте имали свещеното задължение да защитите тази жена, господине. А вместо това я предадохте!

— Онова, което беше мое задължение, господине — възрази Димер, — аз ще ви го кажа сега. Имам да спася един свой приятел, който, също като мен, се бореше за една свещена идея. За тази идея пожертвах честта си, пожертвах имота си. Аз вече изчезнах съвсем. Едва в последния момент помислих за себе си. Вече нямам приятел: той издъхна, пронизан от нож. Нямам вече кралица: кралицата издъхна на ешафода. След като вече нищо не ми остава, сега бих могъл да помисля и за отмъщение.

— Не за отмъщение, а за убийство мислите вие!

— Да убиеш една прелюбодейка не е убийство, а справедливо наказание!

— Прелюбодеянието й го наложихте вие. Следователно в него нямаше нищо нередно.

— Така ли мислите? — погледна го с интерес Димер и се усмихна мрачно. — Я попитайте нейната съвест, да видим дали тя смята всичко това, което стана с нас, за редно или нередно!

— Който наказва, удря открито — рече Морис. — Вие не наказвате. Веднъж, я пращате на гилотината. От друга страна, се криете от нея и от всичко наоколо!

— Аз ли се крия, аз ли бягам? Откъде си вади заключение за това твоят болен мозък? Нима моето присъствие в съда по време на нейното дело говори, че се крия? Аз ще отида и в залата на мъртъвците, за да й кажа последно сбогом. Това бягство ли ще значи?

— Ще идеш да я видиш? Ще идеш да и кажеш сбогом? — извика Морис.

— Хайде, хайде — сви рамене Димер. — Забелязвам, че не си никак наясно по въпросите за отмъщението, гражданино Морис. Както виждам, ти, ако беше на мое място, щеше да се задоволиш да оставиш нещата да се развиват от само себе си: според теб, ако една жена е заслужила смърт и аз я накажа веднъж със смърт, значи напълно съм си отмъстил. Не, гражданино Морис. Аз открих нещо още по-хубаво. Намерил съм средство да сторя на тази жена същото голямо зло, каквото ми стори тя. Тя те обича, а ще умре далече от теб. Мен пък ме ненавижда, а последен ще види мен. Ето — каза Димер и извади от вътрешния си джоб портфейл. — Виждаш ли този портфейл? Вътре в него има карта, подписана от секретаря на съда. С нея аз бих могъл да вляза дори в отделението на осъдените. И аз ще отида. Ще отида при Женевиев, ще я нарека прелюбодейка, палачът ще дойде да отреже косите й и когато косата й пада, тя ще чуе моят глас, който ще каже „прелюбодейка!“ Ще я придружа до колата, ще я придружа до подножието на ешафода и последната дума, която ще чуе тя, ще бъде „прелюбодейка!“

— Внимавай! — закани му се Морис. — Тя няма да има сили да понесе толкова мърсотия и ще те издаде!

— Не — възрази спокойно Димер, — тя ме мрази много повече. Тя няма да направи това. Ако искаше да ме издаде, тя щеше да го направи досега. Тя щеше да ме издаде още тогава, когато твоят приятел й даваше този съвет. Но тя не ме издаде, за да спаси живота си. Да ме издаде, означава да иска да умре заедно с мен! Тя знае много добре и това, че ако ме издаде, наказанието й ще бъде отложено с един ден. Следователно мъчението й ще трае един ден повече. Тя знае много добре, че ако ме издаде, аз ще отида заедно с нея не само до вратата на съда, но ще се кача на колата заедно с нея. Тя знае много добре, че по пътя няма да престана да й казвам последната дума: „прелюбодейка!“ Тя много добре знае, че на самия ешафод ще повтарям същото. Тя много добре знае, че дори когато главата й пада, заедно с нея ще пада и обвинението срещу нея!

Димер изглеждаше ужасен в гнева си, в омразата си. Ръката му бе хванала ръката на Морис, дърпаше я със сила, непозната до този момент за момъка, върху когото ефектът от думите му беше съвсем обратен. Колкото повече се увличаше Димер, толкова по-тих и вглъбен ставаше Морис.

— Слушай — рече момъкът, — в твоето отмъщение липсва едно важно нещо!

— И какво е то? — полюбопитства Димер.

— Няма да можеш да й кажеш: „На излизане от съда аз срещнах твоя любовник и го убих!“

— Напротив, предпочитам да й кажа, че си жив и че нейната смърт ще те измъчва през целия ти живот!

— Но тогава аз ще те принудя да ме убиеш! Или пък — прибави Морис — ще те убия аз!

Той се огледа наоколо, за да се убеди, че е господар на положението. Пребледнял от гняв като смъртник, почувства, че силата му е удвоена от голямата принуда да чуе Димер как излага докрай своя план. Морис хвана съперника си за гърлото и го повлече към някаква стълбичка, водеща надолу, към Сена. Димер също се разгневи.

— Добре — рече той, — няма нужда да ме теглиш така. Сам ще дойда.

— Да вървим тогава. Оръжие имаш ли? — попита Морис.

— Имам.

— Мини отпред. Предупреждавам те, че при най-малко движение встрани, при най-малкия ти опит, ще ти разцепя главата със сабята си!

— О, ти знаеш, че не съм страхливец — каза Димер с усмивка, зловеща при бледостта на устните му.

— Страх от моята сабя ти нямаш — прошепна Морис, — имаш обаче друг страх. Да не загубиш възможността да си отмъстиш! Но след като вече сме стигнали дотук и се намираме лице в лице, би могъл да ми кажеш сбогом!

Действително, те бяха стигнали вече до водата. Всеки би могъл да ги види отдалеч, но никой не би могъл да дойде, за да прекъсне дуела. Еднакъв гняв разяждаше гърдите на двамата противници.

Крайбрежието бе пусто, тъй като бе малко след два и народът продължаваше да стои в съда, където имаше още подсъдими за осъждане. Двамата се вмъкнаха в един от подземните проходи, които водеха от Консиержери към реката.

Морис застана между водата и Димер.

— Много трепериш, Морис. Струва ми се, че вместо ти мен — аз теб ще убия! — рече Димер.

— А пък аз, Димер — не се съгласи Морис, — смятам, че ще те убия именно аз. След като те убия, ще взема от теб портфейла с картата ти, която имаш от съдебния секретар…

— Картата ли? — попита Димер.

— Да — отвърна Морис, — да, за да ми свърши работа в онова, което смятам да сторя. С нея ще вляза при Женевиев. Вместо теб, аз ще седна заедно с нея в колата и докато все още е жива, ще й нашепвам: „обичам те“, а когато падне главата й, ще й река: „обичах те!“.

Димер направи внезапно движение да измъкне портфейла си и да го хвърли в реката. Но по-бърза от мълния, сабята на Морис падна върху ръката му и почти я отсече.

С див писък раненият зае позиция за борба.

Страшната борба започна. Мястото бе тъмно и толкова тясно, че ударите им не можеха да излизат, тъй да се каже, от линията на тялото, а се плъзваха по мокрите плочи и двамата едва смогваха да се крепят о стените. Нетърпеливите удари на противниците заваляха като порой.

Димер, който губеше много кръв, чувстваше, че скоро ще изнемощее. Той по едно време нападна Морис с такава стръв, че Морис беше принуден да направи крачка назад. Но като се отдръпна, той се подхлъзна и сабята на врага му опря до гърдите му. Като стрела бърз, тъй както бе паднал на колене, с лявата си ръка той отстрани острието, а с дясната насочи сабята си към Димер. В гнева си Димер се бе впуснал толкова силно към него, че не успя да се спре и с гърдите си падна върху сабята на Морис.

Чуха се страхотни проклятия и ругатни и две тела се търкулнаха на брега.

Мина известно време. Стана само единният от тях. Беше Морис, окървавен с кръвта на неприятеля.

Той издърпа сабята си от тялото на Димер и с нея изтръгна последните остатъци от живота му.

След като се увери, че врагът му е мъртъв, се наведе, разкопча дрехата му, взе портфейла и се отдалечи тичешком.

Като потича малко, спря. Само един поглед му беше достатъчен, за да се увери, че след още три-четири крачки ще го задържат. Бе плувнал в кръв.

Върна се, наведе се над реката и изми не само ръцете и лицето, но и дрехите си.

Като хвърли последен поглед към мястото на драмата, бързо се качи по стъпалата и се отдалечи.

Когато стигна до вратата на Консиержери, Морис отвори портфейла и откри вътре картата, подписана наистина от секретаря на съда.

— Благодаря ти, Боже на правдата — рече Морис.

Бързо тръгна по стълбите, които отвеждаха до залата на мъртвите.

В това време часовникът биеше три часа.