Рицарят на Мезон-Руж

IV

Когато дойде на себе си и се огледа, Морис Ленде не успя да забележи нищо друго освен мрачните пътечки, врязани в пръстта от дясната и лявата му страна. Той се опита да разбере къде се намира, но главата му все още беше замаяна, нощта бе непрогледна, луната, която за миг се бе появила сред облаците, колкото да освети очарователното лице на непознатата, вече се бе скрила. След мъчителния досег с действителността, който му се стори цяла вечност и който му причиняваше болка, момъкът се отправи към дома си.

Когато стигна до улица Сан Авоа, Морис се зачуди на многобройните патрули, кръжащи край кулата Тампъл.

— Какво има, сержант? — попита Морис началника на един от патрулите, който току-що бе свършил обиколката си на улица Фонтен.

— Какво има ли? — взря се в него сержантът. — Това, че тази нощ са се опитали да отвлекат кралицата с цялото й домочадие, мой офицерю!

Сержантът бе развълнуван.

— Как е станало туй нещо? — продължи да разпитва Морис.

— Група аристократи кой знае как научили къде е кралицата и се вмъкнали в Тампъл с намерение да я отвлекат. Облечени били като патрулиращи войници. Онзи, който се представял за капрал, като заговорил с началника на караула, за щастие, се обърнал с думата „господине“. По този начин сам се издал аристократът му с аристократ.

— Дявол да го вземе! — рече Морис. — Ами хванаха ли съзаклятниците?

— Не. Патрулът от аристократи успял да излезе на улицата и се изгубил в тъмнината.

— Има ли някаква надежда да се заловят тези мръсници? — полюбопитства Морис.

— Ох — въздъхна сержантът, — трябва да се хване само онзи, началникът им. Колко тичахме подир него, но го изпуснахме. Намерил е, види се, някоя къща с два изхода и е избягал.

По всяко друго време Морис би останал цяла нощ с патриотите, които строго бдяха за спасението на републиката, но от един час насам любовта към отечеството беше престанала да бъде единствената му грижа. Той продължи пътя си и скоро новината, която току-що беше научил, се стопи в мислите му и изчезна като лодка в морето, за да отстъпи място на спомена за приключението, което бе преживял. Всъщност тези неуморни опити да бъде отвлечена кралицата бяха станали тъй чести, че новото известие не вдъхна особено безпокойство в душата на младия републиканец. Самите патриоти понякога признаваха, че в повечето случаи слуховете за отвличане на кралицата се използват като политическо средство.

Когато се прибра у дома, Морис завари своя официоз да го чака. Слугата му обаче не бе проявил особено безпокойство поради закъснението на господаря, той и иначе си беше безметежна душа. Официозът спеше по най-шумния възможен начин. Хъркането му се чуваше още от входа.

Морис събуди спящия с цялото внимание, което хората дължат на подобните си, накара го да му свали ботушите, прати го да иде да си легне, легна си и той и понеже бе вече късно, а той беше млад, заспа въпреки всичките мисли, които се въртяха в главата му.

На другия ден намери на нощната масичка до главата си писмо.

Писмото бе написано с изящен, елегантен непознат почерк. Морис разгледа печата, вместо някакъв девиз печатът съдържаше една-единствена дума и тя бе на английски език: Nothing, което значеше „нищо“.

Морис отвори писмото. То съдържаше само няколко думи:

Морис повика слугата си. Истинските патриоти вече не звъняха, когато искаха при тях да дойде слугата, тъй като звънецът можеше да напомни на прислужниците за робството. Всъщност повечето слуги, тъй наречените официози, когато отиваха да се главят в някоя къща, между другите условия предявяваха и изискването да не им се звъни.

Официозът на Морис преди близо тридесет години в кръщелния купел беше получил името Жан. Но през 1792 година по, собствена инициатива се беше прекръстил, тъй като името Жан му навявало мисли за нещо аристократично, за нещо, свързано с боговете. Той си бе сложил впечатляващото име Сцевола.

— Сцевола — обърна се Морис към слугата, — знаеш ли какво е това писмо?

— Не, гражданино.

— Кой ти го даде?

— Портиерът — отвърна отегчено Сцевола.

— А на портиера кой го е дал?

— Може да е предадено и на ръка, щом като няма марка с държавния герб.

— Хайде, слез долу и помоли портиера да дойде за малко при мен.

Вратарят благоволи да се качи в жилището на Морис само защото го викаше именно той, всички слуги, които го знаеха, го обичаха. Портиерът влезе, но не пропусна да отбележи, че ако не го беше повикал Морис, а някой друг наемател, то той, портиерът, за нищо на света нямало да отиде, а щял да извика самия наемател да слезе при него.

Портиерът се наричаше Аристид.

Морис го разпита. Писмото донесъл някакъв непознат човек около осем сутринта. Младежът зададе още въпроси, като влагаше в тях цялото си умение на първокласен събеседник, но портиерът не можа да му обясни нищо повече. Морис го помоли да приеме десет франка и ако му се случи да види пак някъде човека, който е донесъл писмото, да го проследи тайно, за да узнае къде живее, и после да дойде да съобщи на Морис.

Нека побързаме да съобщим, че за голямо удоволствие на Аристид, който се почувства до известна степен унизен от предложението да преследва някого от колегите си слуги, пратеникът с писмото повече никакъв не се яви.

Като остана самичък, Морис ядно смачка писмото, изхлузи пръстена от ръката си, сложи го заедно с писмото на нощната масичка и се обърна към стената с надежда да заспи пак. Както сами разбирате, целия разговор между със слугите беше провел в легнало положение. Един час по-късно той промени решението си и захвана да целува пръстена и да чете писмото. Пръстенът беше прекрасна изработка, със сапфир.

А писмото… По всичко личеше, че е писано от аристократична ръка.

Точно когато Морис бе зает с това занимание, вратата се отвори. Той тутакси сложи пръстена на ръката си и пъхна писмото под възглавницата. От свян ли беше това, от любов ли?… Или пък от срам да не би някой да узнае, че той има връзки с дотам глупави хора, та си позволят да пишат подобни послания, чиято благоуханна миризма компрометира едновременно и ръката, която ги е писала, и онази, която ще ги отвори.

Влезлият в стаята бе момък, облечен като патриот, но за отбелязване е, че дрехите му бяха като на едни от най-елегантните патриоти в Париж. Връхното му палто бе ушито от фино сукно, панталонът му — от кашмир, чорапите — от тънка коприна, с прелестни шарки. Колкото до фригийската шапка, с елегантната си форма и великолепния си червен цвят тя би превъзхождала тази част от тоалета на самия Парис.

Освен това на пояса си младежът носеше два пищова от бившата Версайска кралска фабрика. Късата права сабя, подобна на сабите на учениците от Марсовото училище, довършваше силуета на модерния млад мъж.

— А, ти спиш, Бруте! — каза влезлият. — Ти спиш, а отечеството е в опасност! Не те ли е срам?!

— Не, Л орен — отвърна усмихнат Морис, — аз не спя, аз бълнувам!

— Да, разбирам, ти бълнуваш по своята Евхарис4…

— Ти разбираш? — учудено погледна Морис госта — нищо не схващам…

— Ами!

— За кого говориш, коя е тази Евхарис?

— Че онази жена…

— Коя жена?

— Жената от улица Сен Оноре, онази, която снощи се разправяше с патрула, непознатата, заради която ние с теб двамата рискувахме живота си.

— А, да! — рече Морис, който прекрасно се сещаше какво му говори неговият приятел, но се преструваше, че нищо не схваща. — А, да! Непознатата жена…

— Я ми кажи коя беше тя.

— Нищо не знам.

— Беше ли хубава?

— Ами! — презрително сви уста Морис.

— Някоя нещастна жена, на срещата с която някой е забравил да дойде?…

— Възможно е — прошепна Морис, отвратен от мисълта, която и на самия него му бе хрумнала. Щеше му се да мисли за непознатата като за някоя съзаклятница, а не като за жена, която би могла да бъде влюбена в някой друг мъж.

— А къде живее?

— Нищо не знам.

— Хайде де, нищо не знаел, ти за какъв ме имаш! Това е невъзможно!

— Защо мислиш, че е невъзможно?

— Защото я придружи.

— Тя ми избяга при моста Мари.

— Да ти избяга? На теб? — ухили се до ушите Лорен. Той продължи да стихоплетства:

Гълъб може ли да избяга от орела — господар на висините? Кошута може ли да избяга от тигъра, когато е вече в ноктите му?

— Лорен — възропта Морис, — кога ще се научиш да говориш като хората?

— О, господи! — възкликна Лорен. — Искаш да говоря като хората? Че аз говоря по-добре и от гражданина Дьо Мгосе — и в проза, и в стихове. Колкото до поезията ми, бате, познавам известната Емилия, която не я намира никак лоша. Но нека видим сега твоята.

— Моята поезия ли?

— Не, твоята Емилия.

— Че аз имам ли Емилия?

— Е, то се видя, че твоята сърничка се е превърнала в тигрица. Но въпреки че си се сбъркал от това, ти не преставаш да я обичаш.

— Да я обичам? — с недоверие поклати глава Морис.

— Да, да я обичаш.

Недей да се криеш повече, ударите на Венера повреждат сърцето по-сигурно, отколкото тези на Юпитер.

— Лорен — рече Морис, като взе един огромен ключ от нощната масичка, — заявявам ти, че колкото пъти се опиташ да ми говориш в стихове, толкова пъти ще се опитвам да свиря на този ключ като с флейта!

— Щом е така, да си говорим тогава за политика. Впрочем аз затова съм и дошъл. Знаеш ли новината?

— Знам, че кралицата се опитала да избяга.

— О, това е нищо!

— Нищо ли?…

— Прочутият Рицар на Мезон-Руж е в Париж.

— Наистина ли? — извика Морис и седна отново в постелята.

— Самият той, лично.

— Но кога е успял да влезе в града?

— Снощи.

— Как?

— Преоблечен като войник от нощната стража. Една жена, която се предполага, че е била предрешена като аристократка, му отнесла дрехи до бариерата, където той успял да се преоблече, а после заедно с него се върнала пак в града. Патрулът се досетил за измамата едва след като изчезнали. Първо видели жената с пакет под мишница, после тя се върнала обратно, придружена от някакъв войник, но вече без пакет. Работата не била чиста, патрулът се спуснал подире им, но те хлътнали в някакъв вход на Сен Оноре. Вратата на къщата се отворила пред бегълците внезапно, като с магическа пръчка. От тази къща през друга врата се излизало на Елисейските полета. Сбогом! Рицарят на Мезон-Руж и спътничката му изчезнали яко дим. Сега тази къща, известна под името Мезон-Руж, ще бъде съборена, притежателят й ще бъде заклан, но това никак няма да попречи на Рицаря за трети път да си опита щастието. Та нали той вече два пъти успява. Веднъж преди четири месеца, втори път снощи.

— Още ли не са го хванали?

— Ще го хванат на куково лято. Иди хвани ти Протея, бате, хвани Протея, да те видим. Ти знаеш колко се е мъчил сам Аристей да извърши това.

Лорен пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше отново да рецитира.

— Внимавай, Лорен — Морис поднесе ключа към устата си. — Сега ще засвиря!

— Ти внимавай, че ако свирнеш…

— Добре де, добре. Та думата ти беше за Рицаря на Мезон-Руж.

— Да. Но признай, че той не е случаен човек.

— Говориш самата истина, онова, което той върши, не може да го извърши всеки. Нужно е истинско мъжество…

— Или голяма любов.

— И ти ли вярваш в любовта на Рицаря към кралицата?

— Не вярвам, но ти казвам какво говорят всички. Впрочем, ако тя има толкова много любовници, има ли нещо чудно, че и той й е любовник? Говорят, че дори Барнава е влюбен в нея.

— Все едно. Във всеки случай трябва да признаем, че този рицар има свои хора в Тампъл.

— Възможно е.

Любовта троши всички окови. Тя не признава ключове.

— Лорен!

— О, да, наистина!

— Искаш да кажеш, че и ти вярваш като всички останали?

— Защо да не вярвам?

— Според твоите приказки кралицата трябва да има барем двеста любовници.

— Двеста, триста, четиристотин. Тя е доста хубава, затова. Не казвам, че и тя го обича, че ги обича всичките, но те я обичат и това е достатъчно. Всички хора виждат слънцето, но то не ги вижда.

— Казваш, че Рицарят на Мезон-Руж…

— Казвам, че са го сгащили вече и трябва да е голяма лисица, за да успее да се измъкне от копоите на републиката.

— Ами комуната какво прави?

— Комуната ще издаде постановление на входа на всяка къща да се окачи списък на живущите. С това се постига мечтата на древните: на гърдите на всеки човек да има прозорец, за да се вижда като какво става вътре.

— О, чудесна идея — извика Морис, смеейки се.

— Кое, това да има прозорец на гърдите на всеки човек?

— Не, да има списък пред входа на всеки дом.

— Морис, ти смяташ, че това е начинът да намериш онази непозната жена, която си изтървал снощи? А, сетих се: сутринта в нашия клуб дойде делегация на доброволците. Водеха ги нашите противници от снощи. Носеха цветя…

— Ами! — рече Морис. — Колко души бяха?

— Тридесет. Обръснати до синьо и до един носеха на реверите си китки цветя, в ръцете — също цветя, цветя в кошници и тъй нататък. „Граждани — казват, — граждани от Термопилския клуб, тъй като сме истински патриоти, молим заради едно недоразумение да не се помрачава френското единство. Дойдохме да се побратимим с вас.“

— Тогава…

— Тогава ние се побратимихме. На масата на секретаря сложихме две бутилки и забучихме в тях по една свещ. По този начин въздигнахме олтар, както се казва. Олтар на отечеството. Тъй като ти беше героят на празненството, извикахме те три пъти, за да ти сложим венец. Но ти не отговори по твърде красноречива причина и понеже венците все пак трябваше да се сложат някъде, сложихме ги на бюста на Вашингтон. Ето в какъв ред и при какви обстоятелства се извърши цялата церемония.

Тъкмо Лорен привършваше разточителния си разказ, който рисуваше нещо съвсем обичайно за онази епоха, откъм улицата се чу врява. Тъпаните, отначало далечни, но постепенно все по-отчетливи, възвестиха тревога.

— Какво е това? — попита Морис.

— Обявяват постановлението на комуната — рече Лорен.

— Ще ида в секцията — каза Морис и като скочи от леглото, извика официоза си да дойде да го преоблече.

— А пък аз ще ида да си легна — отбеляза Лорен. — Заради доброволците нощес не съм мигнал. Ако не се бият много, можеш да ме оставиш да поспя, ако ли пък се бият много, ела ме събуди.

— Ти какво днес толкова си се натафрил? — полюбопитства Морис, като хвърли поглед към Лорен, който се надигаше да тръгва.

— За да дойда при теб, съм принуден да мина по улица Бетизи, а на улица Бетизи, на един трети етаж, има прозорец, който винаги се отваря, минавам ли аз.

— Не те ли е страх да не те вземат за конте?

— Аз — конте? Ами! Твърде добре ме познават, че съм си чист санкюлот, тоест безгащник, но понякога трябва да се правят и жертви заради нежния пол. Религията на отечеството не изключва религията на любовта, напротив, едната не може без другата!

Осмели се да изсвириш на своя ключ този куплет и ще видиш дали аристократите няма да нараснат с още един. Веднага ще те чуят отвън. И после — мисли му. Така ще ти обръснат главата, че никога няма да имаш нужда от перука. Сбогом, приятелю!

Лорен най-дружески се ръкува с Морис, като си мърмореше тихо под носа стихове по адрес на Хлорис.

В същото време, през което Морис Ленде, като се облече набързо, отиде в секцията на улица Лепелетие, на която, както вече знаем, бе секретар, нека ние се опитаме накратко да обясним пред читателите си миналото на този човек, излязъл на сцената благодарение на онези подтици на душата, които са присъщи само на мощните и великодушни народи.

Момъкът каза истината, цялата и неподправена, когато миналата нощ отговори на непознатата, че се казва Морис Ленде и живее на едикоя си улица. Той би могъл да добави, че е чедо на онази полуаристокрация, от която произлизаха всички адвокати на Франция. Неговите деди в продължение на двеста години се отличаваха с онази вечна опозиция в парламента, която прослави имената на Моле и Money. Баща му, добрият Ленде, който през целия си живот бе пъшкал против деспотизма, на 14 юли 1789, когато Бастилията падна в ръцете на народа, умря от ужас при мисълта, че деспотизмът се заменя с една неразбрана свобода. Той остави само един-единствен син, независим в материално отношение и по чувство републиканец.

Революцията, която непосредствено последва това произшествие, завари Морис в цялата мъжествена буйност и зрелост, която се изискваше от един борец, решен да се впусне на арената: възпитание — републиканско, усилено от посещенията на клубовете и четенето на памфлетите от онова време. Не може да се предаде с думи колко много бе чел Морис. Дълбоко презрение към йерархията, философско равновесие на елементите, които съставляват тялото, абсолютно отричане на каквото и да е благородство освен личното, пламенност към новите идеи, симпатия към народа, смесена със схващанията на една от най-аристократичните организации по онова време, такъв беше в морално отношение не онзи, който сме избрали за нашия разказ, а онзи, от чийто дневник черпим настоящия сюжет. Ето това е героя на нашата история.

Морис беше метър и осемдесет сантиметра висок, на двадесет и пет двадесет и шестгодишна възраст, мускулест като Херкулес, хубав с онази френска хубост, която прави от французина особена раса, сиреч — чело чисто, очи сини, коса кестенява и къдрава, бузи румени и зъби като от слонова кост.

След портрета на човека нека видим и материалното състояние на гражданина.

Не особено богат, но във всеки случай с независимо положение, с име почтено и особено популярно, известен с либералното си верую и още по-либералните си принципи, Морис стоеше начело, тъй да се каже, на една партия, състояща се изключително от млади състоятелни патриоти. Сред санкюлотите той минаваше за малко умерен, а сред секционерите — за малко конте. Но санкюлотите му прощаваха умереността, когато го виждаха как троши дебелите им сопи като тръстика. Секционерите пък му прощаваха елегантността, когато той само с един юмрук между веждите ги отпращаше на двадесет крачки далеч, ако се случеше да го погледнат по не особено приятен за него начин.

А сега нека съберем заедно физическите, моралните и гражданските му качества. Морис беше присъствал при превземането на Бастилията. Беше взел участие във Версайската експедиция. Бил се бе като лъв на 10 август и в този печално известен ден — справедливостта изисква да го кажем — той уби толкова патриоти, колкото и швейцарци от кралската гвардия, тъй като не понасяше враговете на републиката под червената дреха, както не можеше да търпи и убийците под карманьолата.

Той бе онзи, който, за да убеди защитниците на кастела да се предадат и за да се сложи край на кръвопролитието, се хвърли на устата на един топ, тъкмо когато артилеристът щеше да открие огън. Той бе онзи, който пръв се провря в Къвър през един от прозорците, въпреки че отсреща му гърмяха петдесет швейцарци и още толкова аристократи, и, докато съгледа сигналите за предаване, изкла със страшната си сабя десет души. Той, най-после, бе онзи, който, когато видя, че другарите му изколват пленниците, хвърлящи пушките си и простиращи умолително ръце, за да им оставят живота, се захвана да коли самите си другари по оръжие и с това доби репутация на герой, какъвто можеха да познават само Рим и Гърция.

Когато се обяви войната, Морис се записа във войската, и в качеството си на поручик тръгна към границата с първите хиляда и петстотин доброволци, които градът изпращаше против нашествениците и подир които всеки ден тръгваха други хиляда и петстотин души.

При първата битка, сиреч в Жермен, в рамото му се заби куршум, който така си и остана там, долепен до костта. Народният представител познаваше Морис и го изпрати в Париж на лечение. Измъчен от треската, Морис цял ден се бе търкалял в постелята, но януари го свари на крака и ако не по документи, то поне на дело като управител на Клуба на термопилите, тоест, предводител на сто души млади хора от парижката буржоазия, въоръжени, за да се съпротивляват на всеки опит в полза на тиранина Капет. Нещо повече: с широко отворени очи, бледо чело и сърце, пълно с противоречиви чувства на морална омраза и физическо състрадание, със сабя в ръка, Морис присъства на обезглавяването на краля. Може би едничък сред толкова народ той остана ням при падането на главата на този син на Свети Людовик. Само че когато главата на Людовик XVI падна, Морис вдигна страшната си сабя във въздуха и всичките му приятели извикаха: „Да живее свободата!“ — без да обърнат внимание, че неговият глас не се смеси с останалите.

Ето какъв беше човекът, който на 11 март отиваше към улица Лепелетие и на когото нашата история ще придаде по-голяма релефност в подробностите на един бурен живот, какъвто поначало си беше животът в онези времена.

Морис пристигна в секцията, на която бе секретар, около десет часа. В секцията цареше голямо вълнение. Отнасяше се до това: да се гласува писмо-адрес до конвента за прекратяване на противоборството между жирондистите. Чакаха Морис с нетърпение.

Всеки приказваше за завръщането на Рицаря на Мезон-Руж, за дързостта, с която този упорит съзаклятник се бе появил за втори път в Париж, където, той много добре знаеше, за главата му бе обявена награда. Това завръщане всеки свързваше с опита да бъде отвлечена кралицата миналата нощ от Тампъл и всички изразяваха възмущението си от на предателите и аристократите.

Но противно на всеобщото очакване Морис се показа мълчалив и мекушав. Той ловко съчини прокламацията, свърши за по-малко от три часа цялата си работа, попита дали заседанието е вече привършило, и като му бе отговорено утвърдително, взе шапката си, излезе и се запъти към улица Сен Оноре.

Когато пристигна там, Париж му се видя неочаквано съвсем нов. Видя улицата, където миналата нощ непознатата красавица се бе борила с войниците. Тръгна по нея. Извървя същия път до моста Мари, самият той се бе движил по същия път заедно с нея. Спираше се на различни места, където ги бяха спирали патрулите. Повтаряше в ума си думите, които бе разменил с войниците. Часът бе един подир пладне. Слънцето осветяваше възпоменанията от нощта.

Морис мина мостовете и съвсем скоро стигна до улица Виктор, както тя се наричаше по онова време.

— Горката жена! — прошепна Морис. — Снощи тя не е могла да допусне, че нощта трае само дванадесет часа и че тайната й може би няма да трае повече от една нощ. Сега, на дневна светлина, за мен няма да е никак трудно да намеря вратата, в която тя влезе. Дали няма да видя и нея самата на някой прозорец?…

Морис пое по улица Сен Жак. Беше се озовал на нея по същия начин, както миналата нощ. Нещастният влюбен за минутка притвори очи с надежда, че снощната целувка пак ще опари устните му. Но нищо не се повтори, само дето беше усетил, че дори споменът за целувката бе опарил лицето му.

Морис отвори очи, видя двете пътечки, едната от дясната, другата от лявата страна. Бяха кални, с лоша настилка, пресечени тук-там от мостчета над някаква вадичка. Виждаха се изкривени аркади, прогнили врати. Наоколо вонеше на сиромашия. Той съзираше от време на време окачени да се сушат кожи в някои от градините, оградени къде с плет, къде само с колове, къде с полуразрушена стеница. Съхнещите кожи издаваха страшна воня. Мъчи се цели два часа, но не успя да открие нищо. Обиколи десетки пъти уличките, за да се ориентира, опитите му оставаха безполезни, търсенията му не се увенчаха с успех. Дирята на младата хубавица беше измита сякаш от дъжда.

— Може би съм сънувал — рече на ума си Морис. — Може би тези блатища са убежище на някоя самодива.

У дивия по нрав републиканец обаче трептеше една поезия, много по-съществена от онази на неговия приятел стихотворец. Веднага подир тази си мисъл той се върна у дома, за да не помрачнява нимбата, която осветяваше главата на неговата красавица в спомена му.

— Сбогом — рече той. — Сбогом, моя тайнствена госпожо! Ти се отнесе към мене като към глупак или пък като към някое малко дете!

„Действително, ако живееше по тези места — мислеше по-късно той, — щеше ли тя да дойде до тук с мен. Не. Тя само мина тук ей така, както бялата патица минава над мръсното блато и дирите й остават невидими. Патицата не оставя следи по небето.“