Рицарят на Мезон-Руж

XI

На 31 май сутринта, когато клепалата и тръбите обявиха тревога, батальонът от улица Сан Виктор влезе в Тампъл.

След всички приети формалности бяха докарани дежурните стражи и четири допълнителни топа. Те се присъединиха към батареята, която стоеше на вратите на Тампъл.

В същото това време пристигна и Сантер с еполетите си от жълта вълна, изсред мазните петна на които лъхаше неговият огромен патриотизъм.

Той направи оглед на батальона, одобри външността на войниците, а след това преброи стражите.

— Защо са само трима? — учуди се той. — Кой е онзи лош гражданин, който отсъства?

— Онзи, който отсъства, никак не е лош гражданин — отвърна нашият стар познайник Агрикол, — той е секретар на секцията Лепелетие, предводител на храбрите термопили, гражданинът Морис Ленде!

— Добре, добре — отвърна Сантер, — аз също признавам, че гражданинът Морис Ленде е добър патриот, но това няма да му помогне. Ако не се яви до десет минути, ще бъде записан в списъка на отсъстващите.

Като каза това, Сантер мина към други подробности.

На няколко крачки от генерала, докато той свършваше горния разговор, стояха един капитан и един войник. Единият се беше облегнал на пушката си, а другият бе седнал на един топ.

— Чухте ли? — рече капитанът полугласно на войника. — Морис още не е дошъл.

— Да, но ще дойде. Бъдете спокоен. Освен ако участва в тревогата…

— Ако не дойде — рече капитанът, — ще ви поставя да пазите на стъпалата. Тя вероятно ще се качи на кулата и от това място вие ще можете да й кажете някоя дума.

До тях приближи човек, чийто трикольорен пояс издаваше, че е от стражата. Войникът и капитанът не познаваха този човек, поради което объркано се втренчиха в него.

— Гражданино генерал — рече този човек на Сантер, — моля да бъда приет на мястото на гражданина Морис Ленде. Той е болен, както доказва и това медицинско свидетелство.

Човекът поднесе някакъв лист на генерала и продължи:

— Трябваше да бъда караулен след седмица. Сега ще го сменя аз, а сетне — той мене.

— О, да, след една седмица — каза един от стражата. — Ако след седмица някой от кралското семейство е жив!

На шегата на усърдния патриот Сантер отвърна с усмивка. Като се обърна към заместника на Морис, той рече:

— Добре, иди се подпиши в книгата на мястото на Морис Ленде. Отбележи и причините, поради които ти се налага да го заместиш.

Войникът и капитанът радостно се спогледаха и си казаха:

— Значи след седмица.

— Капитан Димер — извика Сантер, — иди да заемеш мястото си в градината с твоята рота!

— Хайде, Моран — рече капитанът на своя другар. Тъпанът удари и ротата, предвождана от кожаря, се отправи към означеното място.

Войниците сложиха и кръстосаха пушки, а след това се разделиха на групи и захванаха своите безкрайни обходи.

Мястото на обходите бе същата онази градина, в която се беше разхождал, докато бе жив, крал Людовик XVI. Тя бе гола, суха и пуста, съвършено лишена от цветя, дървета и зеленина.

На около двадесет и пет крачки от стената, която отделяше градината от улица Порт Фоан, имаше барака. Бе построена, за да се хранят и пият войниците в нея. Много от хората, които охраняваха мястото, бяха искали тази барака да се освободи за вътрешна гостилница и най-после тя бе дадена за стопанисване на една превъзходна патриотка вдовица, която се именуваше гражданката Плюмо.

Бараката се състоеше от широка и дълга около четири-пет метра стая и бе построена над някакъв зимник, в който се слизаше по грубо изработена стълба, изкопана в самата пръст. Там гражданката Плюмо заключваше питиетата и мезетата, а за тях пък поред бдяха кога тя самата, кога дъщеря й — момиче на четиринадесет-петнадесет години.

По време на обхода войниците от националната гвардия се спираха тук-там. Едни заставаха и повеждаха разговор с вратарите, други се спираха да гледат рисунките по стените, на които се виждаше например кралят обесен с надпис: „Г. Вато във въздушна баня“ или пък кралят заклан също с надпис: „Г. Вато плюе в торбата“. Останалите от войници водеха дълги и съдържателни гастрономични разговори с гражданката Плюмо.

Между последните бяха капитанът и войникът, за които се спомена по-горе.

— Капитан Димер — викаше гостилничарката, — да знаеш какво хубаво сомюрско вино имам!

— Добре, гражданко Плюмо, но сомюрското вино по мое мнение нищо не струва без брийско сирене — отбеляза капитан Димер, който преди да даде своето мнение, добре се беше огледал наоколо и бе забелязал, че в гостилницата такова сирене няма.

— Какво нещастие, капитане! Имах, но ми се свърши! — завайка се гражданката Плюмо.

— Няма ли брийско сирене, няма и сомюрско вино. И обърни внимание на това, гражданко, че наистина си струваше да имаш от това сирене. Възнамерявах да почерпя цялата рота!

— Ти ме изчакай само пет минути и ела да видиш какво става — разпъргави се пивничарката. — Ей сега ще изтичам при гражданина вратар, който е мой конкурент. Конкурент, конкурент, но брийско сирене има. Е, ще ми го продаде по-скъпо, но ти си добър патриот и не можеш да не ми платиш както се следва!

— Хубаво, бягай — отзова се Димер. — Докато се върнеш, ние ще слезем в зимника и ще си изберем вино сами.

— Бъди като у дома си, капитане — рече вдовицата, — бъди като у дома си…

Тя с все сила се завтече към стаята на вратаря. Войникът и капитанът запалиха свещ, вдигнаха капака и влязоха в зимника.

— Отлично! — каза Моран, след като внимателно разгледа вътрешността на мазата. — Зимникът се простира по посока на улица Порт Фоан, дълбок е около четири метра и няма никакви стени.

— Каква е земята? — информира се Димер.

— Черна пръст. По всичко личи, че е докарана от друго място. Камък не се забелязва.

— Бързо — прошепна Димер. — Чувам стъпките на онази. Вземайте две бутилки и да се качваме горе.

Излязоха тъкмо когато едрогърдестата вдовица пристигна с прочутото брийско сирене.

След нея притичаха десетки войници, съблазнени от миризмата на дефицитната храна.

Димер почерпи.

Моран разказа на другарите си каква преданост е показал някога Курций, колко голяма е била безкористността на Фабриций, какви патриоти са били Брут и Касий, истории, които слушателите намираха не по-малко привлекателни, отколкото сомюрското вино.

Часовникът удари единадесет. В единадесет и половина се меняха часовите.

— Австрийката не се ли разхожда обикновено от пладне до един часа? — Димер попита Тизон, който тъкмо в този момент минаваше край гостилницата.

— Точно така — отвърна Тизон. — От пладне до един часа. Димер свика хората от своята рота, които щяха да пазят от единадесет и половина часа, посъветва ги да се нахранят по-бързо и заръча на Моран да вземе оръжието си и да го замести, както се бяха уговорили, на най-горния етаж на кулата, на същото място, където се бе скрил Морис в деня, когато бе забелязал размяната на знаци между кралицата и хората от прозорците на къщата на улица Порт Фоан.

Моран изслуша простата заповед и пребледня. Глух тътен се понесе из дворовете на Тампъл. Зададе се буря от викове, възгласи и неразбираеми шумове.

— Какво е това? — попита Димер.

— О, нищо — отвърна Тизон. — Обикновено такава врява вдигат онези, на които предстои да застанат пред гилотината…

Врявата ставаше все по-силна. Чуваше се глух шум от преместването на топове, група хора минаха пред Тампъл и започнаха да викат:

— Да живее Анрио! Долу роландистите, долу роландистите! госпожа Вато!

— Добре, добре! — каза Тизон и взе да потрива ръце. — Ще ида да отворя прозорците на госпожа Вато, да види по-добре каква голяма любов храни народът към нея. Той се запъти към входа на кулата.

— Тизон! — сподири го страшен глас.

— Какво има, генерале? — рече Тизон и мигом се спря.

— Днес няма да има никаква разходка, никакво излизане няма да има! — ехтеше гласът на Сантер. — Жените не бива по никакъв начин да напускат своите стаи. Разбра ли?!

Заповедта беше категорична.

— Да — рече Тизон. — Значи за мен днес ще има по-малко работа. Много добре.

Димер и Моран се спогледаха. Тъй като часът за караула още не беше настъпил, всъщност сега той бе безполезен за тях и те отидоха да се разходят из пустото място между гостилницата и стената към улица Порт Фоан. Моран започна да мери разстоянието в крачки.

— Колко? — попита Димер.

— Двадесет до двадесет и един метра — бе отговорът.

— Колко дни ще ни трябват според теб?

Моран поразмисли и начерта някакви геометрични фигурки с пръчка по пясъка. После бързо заличи чертежа и отговори:

— Най-малко седмица…

— Морис ще бъде тук след една седмица — прошепна Димер. — Между другото през тази седмица ние непременно трябва да се помирим с него.

Часовникът удари единадесет и половина. Моран въздъхна, взе пушката си и отиде да смени часовия на кулата.